Споделена история от Измислени истории |
Тя ме отгледа /Катрин и Сю/
преди: 11 години, 6 месеца, прочетена 4407 пъти
Усмихваха се на топлото слънце в един от онези пролетни следобеди за сладки приказки, които прекарваха на терасата с цветята и които внасяха още доверие и обич в душите им.
- И какво се случи после? Каза ли му го – онова, което чувстваш? – попита Сю с ръка, подпряна на бузата и с поглед, втренчен в Катрин. Леля й я погледна въпросително, после сведе поглед и попита с усмивка:
- Ти да не би да имаш подобен проблем, скъпа?
- Е, стига де... Знаеш, че първа ще научиш. - поизчерви се Сю.
Катрин я погали и седна до нея на малката пейка.
- Сю, мила... Никак не е лесно. Мисля, че понякога се взимаме твърде на сериозно и там ние грешката. И, впоследствие, когато всичко е минало, осъзнаваш колко по-леко е трябвало всъщност да реагираш, а ти си се терзал, терзал...
Леля й прокара ръка през косите си, загледа се с възхищение в сандъчето с многоцветни калдъръмчета и продължи:
- Защото душата търси щастие. А то е в любовта. И ако се разочарова, следва периода на тихи сълзи. А после... После същата тази наранена душа започва да търси нежността, топлината, за да се успокои. Може в нещо съвсем малко – като тези цветя например. Това означава, че в нея се е възродила любовта и вече иска да я дари, да я сподели. Да, раздаваш я на всички, но понякога има един специален човек, на който искаш да я дадеш. И ще е прекрасно, ако и той иска същото. Но ако не иска...
- Продължаваме да се борим за нея, нали? Какво означава „ако не иска”? - прекъсна я Сю.
- Някои казват така, но що за борба ще е, Сю? Не можеш да накараш някой да те обича, ако той не усети в себе си същото.
- И какво правим?
- Просто продължаваш да го обичаш, като му пожелаваш щастие именно затова. Но усетиш ли, че е взаимно, че и той те усеща така, набирай смелост и споделяй, обяснявай, разказвай за чувствата си... - пламено издекламира Катрин на тийнедйърката отсреща и след минута мълчание, каза:
- Защото изгаряш отвътре, ако не споделиш за тях.
- Изгаряш ли? - в недоумение и с широко отворени очи запита племенницта й, която до момента не помръдваше, втренчила поглед в Катрин.
- Измъчва те любовта, която изпитваш, да. Когато не я споделиш. Затова говори за чувствата си. Казвай на обичните си хора колко много значат за теб, как ги обичаш. Без страх. Смело. Нищо няма да загубиш - само можеш да спечелиш. В единия случай щастие, в другия изводи с поука. Само влюбените погледи не са достатъчни, скъпа ми Сю... Имаме толкова красиви думи, за да изразим красотата на усещанията си. Така сме по-разбираеми за другия, а и истински. Но любовта те връхлита и не можеш да мислиш много-много... Говорили сме го. Смелост обаче енужна.
Сю сеусмихна с ъгълчетата на устните си, а после - вече сериозна, каза с леко критичен, но загрижен тон:
- Ти нещо много започна да философстваш, затова си мисля, че не си казала това, за което отиде...
Тя смръщи вежди и погледна въпросително-назидателно.
Леля й се смути леко, но бързо се усмихна, после се замисли за минута, подпря се на кръглата масичка и седна. Погледът й трескаво ходеше през разтворените, сякаш даряващи й обич, цветове на лалетата. Да, душата й се мъчеше. Както седеше, прегърна Сю и с топъл поглед, сякаш давайки й цялата си любов, каза:
- Знаеш ли, мила...? Понякога е по-добре да отстъпиш, защото е по-правилно... - очите й се навлажниха, но тя се сдържаше все още.
- Даже да изтървеш щастието си? - попита в недоумение Сю.
- В подобни моменти не можеш да знаеш дали наистина е било щастието ти, дете... Особено ако се колебаеш в чувствата или в решението за нещо, по-добре не действай. Защото в желанието си да погалиш душата на другия, може да я нараниш. А щом го обичаш, после няма да си го простиш... Макар че, от обич всичко се прощава. Честно, мила. Изпитано е. - усмихната леко, завърши Катрин и я погали по косите. Но тя се отдръпна в недоумение.
Ха! Леля й беше борбена жена. Как можеше да казва това? ! Тя! Катрин! Нали говореше за смелостта да се доказваш всеки ден, независимо кой какво мисли? Да си себе си и да израстваш...
Какво ставаше с нея? Това не бе тя. В нея, поне засега, нещо беше сломено. Пред нея беше една измъчваща се, страдаща жена, която се опитва да гледа все ощес обич и надежда... Независимо от раната. Защото борбата „живот”, както обичаше да го нарича леля й, го изисква. Дали е сила това, обаче?
Сю гледаше леля си загрижено, с болка в душата, защото искаше щастие за Катрин, както тя за нея...
Ди
|
