Споделена история от Измислени истории |
Тъпизми
преди: 10 години, 11 месеца, прочетена 4595 пъти
Предисторията ми ме доведе до такова положение, че на двадесет годишна възраст, бях загубил всякаква надежда, че не толкова скъпоценния ми живот, не бе особено добър и не виждах смисъл да го живея. Вече бях опитал от почти всичко, което имаше да ми предложи и... Ех мака му, не бе достатъчно добро!
Бях преспал с десетина момичета и докато се чувствах като един модерен Козанова, също така и не разбирах, защо алкохола е считан за толкова вреден, като единственото лошо в неговата тенденция, да те кара да прекаляваш. От 13 годишен, живота ми бе едно непрестанно парти. Мътни спомени, премесени с еуфория и евтини тръпки. Като представител на заможно семейство, можех да си позволя да правя каквото ми желаеше сърцето и понякога дори и повече. Имах толкова много приятели, от които много бяха истински и добри, но имах и от онези индивиди, за които се счита успех, ако до двадесет и една не са станали клиенти на затворническата система. Никога не съм бил съпричастен към нероманското течение сред младежта, защото не разбирах, защо за бога трябва да си надрусан или напушен през по-голямата част от денонощните, твърдейки че виждаш нещата ясно като бял ден, докато всъщност си гледаш в обувките и се смееш на пърдящия си приятел. Дори направих кратко и неблагополучно проучване в тази сфера, но всичко което опитах само ме замайваше временно, а това не бе изживяване, на което се наслаждавах. Въпреки невероятната ми упоритост и елегантния ми начин да игнорирам всичко важно в живота, успявах да бъда добър ученик, до момента в който не реших, че е прекалено безсмислено да изучавам бензола и неговите производни и се радвах единствено на литературата и историята, където въпреки вродената си способност да развалям всичко, изкарвах отлични оценки, дори взех участие в една или две олимпиади и бях считан за много добър. Учителите казваха, че съм най-умния и непостоянен човек, който някога са виждали, но не можех да се концентрирам върху уроци и учебници, когато до мен имаше толкова много изкушения. На седемнайсет бях преживял първото си тотално разочарование с момиче, което ми се изплъзна и този момент беляза моето падение. На 18 години, след изящно пошлите и скъпо струващи балове, които бяха отвратителна традиция, или поне бяха деградирали до такава в последните години, изгубих волята си да правя каквото и да е. Открих книгите, но това не повлия особено добре. Музиката не ми помогна особено. Тези две изкуства само засилиха меланхолията ми. Бях приет в университет, но не усетих тази "студентска магия" за която разказваха родителите ми. Да определено секса бе много по-лесно достъпен, а алкохола бе част от сивото ежедневие, но и повечето ми колега тепърва откриваха сладостта от този живот, докъто аз вече се бях наситил на горчилката му. Отне ми малко време, но започнах да търся "истински важните неща", които за съжаление не се мяркаха никъде в полезрението ми или поне аз не ги разпознавах. Опитвах се да правя, това което се очакваше от мен, но не го правех добре. Не го исках! Зимата, в която влязох да уча, бе най-тежката в живота ми. Скъсах връзките с приятелите си, семейството ми загуби голяма част от парите си, майка ми се разболя, а аз не можех и не можех да намеря работа. Спрях с купоните, спрях с момичетата и най-вече спрях с живота. Отличен ученик, това щях да бъда от днес нататък. Когато белият сняг покри света, в най-студената зима, която аз помнех, сякаш покри и мен. Помня, че се лутах из улиците, без да знам къде и към какво се стремях. Не стигаше всичко, а и набедената за голямата ми любов жена, реши да се ожени и да ме покани на собствената си сватба, с надеждата, че ще останем добри приятели, но в моята глава се въртеше сюжета на булката беглец, която бягаше към колата, в която я чакам аз, и подобно на весела приказка, подкарвахме колата към залеза, държейки ръце. И точно когато си представях тази детинска картинка, една кола, движеща се със стотина километра, мина на сантиметър-два от мен. Малко по-късно, един от приятелите ми почина, изживяване което ме разтресе. Разбрах, че имам ограничено време, и че това не бе живота, който исках да живея. Не знаех какъв бе той, но знаех, че трябваше да започна отначало. След няколко седмици кандидатствах за университет в чужбина и след като бях приет, заминах много бързо. Нещата бяха нови и лъскави, но също така и трудно. Не знам точно как, но бях научил английски, който беше на сравнително добро ниво. За да го подобря, ме посъветваха да чета книги в оригинален вариант. За няколко месеца изчетох над стотина заглавия. В един момент се чувствах, като литературен критик. Бях записал специалност, която ме приковаваше на стола, затова бях и привикнал да седя дълги часове. Спомнях си за трагичната самота и за Дебелянов, и неговите мисли по въпроса и ден след ден се питах: Дали и аз не съм така? После разбрах, че може би съм, но не това ми бешепроблема...
Край на Първа Част
|
