Перфектната дъщеря
преди: 10 години, 10 месеца, прочетена 7951 пъти
Хората сме объркани същества. Това е самата истина, дори не се опитвайте да спорите с мен. Аз самата съм объркана. Или поне бях. До една степен още не съм… какво говоря, винаги ще съм объркана. Вярвах в глупави неща. Трябваше да бъда перфектната дъщеря, сестра, внучка… и така нататък. Майка ми очакваше от мен да имам отлични оценки, да съм дама, да имам хубава работа. Винаги бе желала да стана адвокат. Това не е за мен. Никога не е било. Баща ми, от друга страна, си мечтаеше как ще си намеря мъж и следователно ще го даря с внуци. Разказваше ми, как ще ги разхожда из двора на къщата. През есента щял да кара мъжа ми да берат грозде заедно, а след това и да правят вино. Накрая заедно щели да пият.
Така и никога не разбрах защо трябва да изпълня мечтите на родителите си. Но се стремях към тях. Исках да съм такава… не всъщност не исках. Чувствах се длъжна.
В първите си четиринадесет години, бях точно такава, каквато те искаха. В училище беше лесно. Дори прекалено просто ако питате мен. Множество олимпиади, награди, спортни танци, народни танци, балет, училище, частни уроци, пиано, китара, пеене… и какво ли още не. Нямах проблем с това.
Трябваше мама и тате да са щастливи. Трябваше.
Завършвах всяка учебна година с отличен. Бележника ми изглеждаше скучно, когато от горе до долу бяха наредени еднообразни отлични оценки. Освен веднъж, в пети клас, когато между тях се бе наместила и една глупава петица по физическо възпитание и спорт. Не бях от тези, които можеха да тичат бързо.
И това не правеше щастливи родителите ми.
Колкото и да се стараех те сякаш винаги не бяха доволни. От една страна ги разбирам. Просто искаха от мен да стане нещо, но прекаляваха. Никой не го разбираше. Дори и аз. Когато влязох в пубертета много неща се промениха. Сега бе реда да съм дама, освен отлична ученичка и мила дъщеря. Стараех се. И никога не се почувствах като себе си.
Не бях най - красивото момиче. Подстригах косата си до раменете. Приличах повече на рошава топка косми, отколкото на момиче, или на пудел, не всъщност на счупена сламена кошница, като тези, които баба ми държеше в мазето. Не разбирах защо момчетата не ме харесват. Не съм си търсела внимание, също така и не умирах за вниманието на някой човек. В главата ми отново бе идеята, че не трябва да разочаровам родителите си.
Ежедневието ми бе отвратително, но обикновено, когато нещо се повтаря постоянно, свикваш с него. Може би всеки човек се чувстваше така. Мразиш работата си, но се примиряваш с нея. След време свикваш и ти е все едно дали си там или не.
Няма значение, отново се отклоних.
Един ден, ясно си го спомням, едно русо момче ми каза, че не съм красива. Изглеждала съм отблъскващо. Единственото красиво в мен били очите ми, затова и някой трябвало да ги изтръгне от мен и да ги даде на някой красив, защото аз ги загрозявам. Заболя ме. Дори и да не изглеждаше така. Поне това се случи в края на седми клас, след което се преместих в друго училище, с други хора. Вече не бях грозното патенце, а красив лебед. За жалост това ми костваше много повече от колкото бе нужно. Четири години така и не се разбрах с момичетата от класа ми, а момчетата бяха прекалено ужасни, за да изпитам нещо към тях. Ледената кралица, безчувствена, кучка, това бяха само част от прякорите, които получих. Както и да е, това не е интересно.
Станах на двадесет и от тук дойде въпроса. Няма ли някого в живота ми. Вече цялото това старание, което бях положила се бе изпарило. Сега важен бе годежа ми, мъжа, с когото се предполагаше, че трябва да излизам. Бъдещата ми сватба, както и децата ми. Все несъществуващи неща. Майка ми започна да се притеснява. Никога не й бях споменавала, че харесвам някого, а и никога не бях водила момче у нас. Заваляха много повече въпроси от колкото можех да отговоря. Истината беше, че никога не бях изпитвала нещо повече към момче. Естествено, на няколко пъти имах гадже, но нещата не бяха сериозни. Дори не ми бе приятно да ме целуват. Понякога бе като гадно мъчение.
И започна търсенето. Трябваше да намеря своят мъж мечта, такъв, какъвто родителите ми искаха. В цялата тази бърканица не намерих него, а нея. Тя се оказа страхотно момиче и стана най – добрата ми приятелка. Нейните родители имаха дори още по – изкривена представа за нещата. Майка й на практика била луда. Не й давала да яде, при по – ниски оценки, а когато направела нещо грешно, ставало дори по – лошо.
Тя ми разказа за една година, когато, на рожденият ден на по – малкият й брат, изсипала чаша шампанско върху тортата. Майка й полудяла. Макар, че била на петнадесет години, не можела да отвърне на жената по никакъв начин. Лудата й жена оскубала половината й коса, докато се опитвала да я удари.
Всъщност това не ви интересуваше…
Може би факта това, което ни сближаваше, бе факта, че заедно можеше да сме себе си, а не тези, които някой искаше да бъдем.
В края на краищата, след около две години лутане за перфектният мъж, двете се влюбихме. Бях уплашена. Бях влюбена в жена и това бе нещо ужасно в първият момент. Всъщност винаги съм била такава, просто подтискаш желанията си, за да не разочаровам родителите си или околните. Нямаше да изпълня това, което родителите ми искаха. Баща ми нямаше да може да разхожда внуците си, или да пие вино с мъжа ми.
Една седмица се скатавах като мишка. Не отговарях на обажданията на приятелката си. Не й пишех никакви съобщения. Стоях заключена в стаята си и не правех нищо. В крайна сметка стигнах до едно заключение. Всичко можеше да върви по дяволите. Това бе моят живот, аз трябваше да го живея, а не да живея така, че да изпълня желанието на своите родители. Много майки биха позволили на децата си всичко, освен да бъдат себе си. Сигурна съм, че бях чела подобно изречение някъде. Измежду всичките цитати, които изваждах и записвах в един малък розов тефтер.
Обадих се на приятелката си. Половин час по – късно тя бе в къщата на родителите ми. Мечтите на възрастните ми майка и баща бяха разбити. Дъщеря им нямаше да има семейство. Опитах се да ги окуража с идеята, че ще си осиновя дете, но баща ми отрече строго с думите “Това дете няма да ми е внук. Няма да се превръщаме в детска градина. ” Беше грубо от негова страна. Майка ми пък не ми говори седмица, докато, а майката на приятелката ми й предложи да я заведе на лекар.
На моменти се налага да наранявате близките си, хората, които обичате, вместо да ги лъжете в очите.
Нарани ме с истината, но не ме залъгвай с лъжа... още нещо, което бях чела някъде.
Виждах уплаха в ирисите на родителите ми, но все пак това бях аз. Това бе моят живот и съответно – моето решение. Може би съм егоист. Да, така е, наречете ме егоист, обвинете ме, но истината е, че се уморих да бъда перфектната дъщеря.
Спестете това на децата си. Оставете ги да бъдат себе си. Оставете момчето си да танцува, ако това е желанието му. Позволете на дъщеря си да кара мотор, ако това е мечтата й. Не бъдете консервативни глупаци и заблудени, тесногръди личности.
Това са вашите деца. Не е ваш втори живот, в който да сбъднете мечтите си. Приемете го.

От Авторката:
Историята е измислена. Всякакви прилики с реални лица и събития са случайни.
Избрах точно темата за хомосексуалността, не защото аз съм такава, не съм, а защото има такива родители. Всъщност това не се отнася само за родителите на хомосексуалисти, а ни хетеросексуални деца.
Не ме съдете, ако някъде има някаква грешка. Едва на шестнадесет години съм, но искам да стана писател.
Ако не ви е харесало, или пък ви е, и имате желание да изразите негативното, или позитивното, си мнение, сте свободни да го направите. Самокритична съм, така че ще чуя и вашите критики. Всъщност няма значение какво е мнението ви, бих се радвала да го чуя.
S. I. E.

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 10 години, 10 месеца hash: acdaf9fb05

гласове: 1 2 3 4 5   (313149 гласа)

1.   Благодаря за историята и, че написа, че е измислена накрая. Иначе, доста момичета и момчета се познаваме в нея. Аз съм израстнала също в доста подобно семейство, само че нямаха пари за частни уроци, балети и дори народни танци, но претенции огромни. Бележникът ми беше наситен само с шестици. След много тежка пневмония с отсъствие се намери една учителка по английски да ме тормози и почна да ми реди слаби оценки, яла съм бой. Другата година смениха учителката и от тогава до края на 12. клас пълен отличен с 5 по физическо, която дори накрая поправих на 6, но практически нямах до тогава свои живот, приятели и житейски опит. По цял ден учене, четене и живот в свои свят. Това е темата, която е мисля по-важната - за родителите и тяхното поведение към собствените им деца, които трябваше да обичат БЕЗусловно. За хомосексуалността малко неправдоподобно си описала нещата и там започнах вече да се сещам, че е измислена историята. Нещо липсва, може би, защото сама не си хомосексуална или не си общувала с такива. Аз накрая не станах хомосексуална, но пък се омъжих за мъж два пъти по-възрастен от мен -) Някъде на 19 г. спрях не само да слушам, но дори да изслушвам родителите си. Изнесох се и от тогава се виждаме веднъж годишно и говорим по телефона и днес отношенията са ни страхотни, но аз гледам съвсем по различен начин децата си, защото ако не те обича собствената ти майчица безусловно, кой? Виждам често родители на психически болни деца, които ги разкарват из града, грижат се за тях, въпреки трудностите и се опитват да им предложат нормално съществуване, прегръщат ги и си личи, че ги обичат, а при нормалните деца родителите се отнасят по-зле към тях от към добитък или мебел. Жалка работа ж29

 

...

преди: 10 години, 10 месеца hash: 3b09b1429e

гласове: 1 2 3 4 5   (258716 гласа)

2.   Много ми хареса как пишеш и как разсъждаваш. Права си, че родителите трябва да приемат децата си такива, каквито са. :) Лошото е, че много деца се съобразяват с родителите си дори и когато пораснат, и така мечтите им остават разбити. :(((

 

...

преди: 10 години, 10 месеца hash: aa527ee31a

гласове: 1 2 3 4 5   (229372 гласа)

3.   Историята е наистина интерестна! Браво! Макар че аз по принцип мразя хомосексуалисти! Имаш бъдеще писателке! Момиче, 13г

 

...

горе^

преди: 10 години, 10 месеца hash: b1aaa74654

гласове: 1 2 3 4 5   (205505 гласа)

4.   Знaеш ли, хaресa ми много стилa ти нa писaне, подреден хaос, тaкa бих го нaреклa. Освен товa умееш дa кaжеш/ изрaзиш много с недоизречени нещa. Предизвиквaш читaтеля дa мисли и дa си прaви свои изводи. Елегaнтно нaсочвaш, без дa нaтрaпвaш мнение ( aко изключим препоръките нaкрaя ). Много ми хaресa! С удоволствие бих прочелa още нещо, aко имaш - дaвaй! И още нещо, зa пръв път дaвaм подобен съвет, но опитaй дa публикувaш чрез вестници/ списaния.

 

...

преди: 10 години, 10 месеца hash: b08bfb493a

гласове: 1 2 3 4 5   (1 гласа)

5.   Определено не предполагах че накрая ще видя че историята е измислена, браво определено за отличното справяне с разказването и според мен ще станете страхотна писателка един ден! :)

 

...