Споделена история от Измислени истории |
Наричайте ме Беки ! 12 част
преди: 10 години, 4 месеца, прочетена 4689 пъти
Дванадесета част
- Здравей Ребека Джоунс! Или да те наричам Беки? -усмихна се демонът с устните на бездомника, който беше обладал. - много бързо избяга от първата ни среща!
Раните адски много ме заболяха и усетих как стомахът ми се свива.
- Беки, Беки! Своенравна, както всички те знаем! Най-вече братята ти, нали? - той се усмихна отново и посочи с очи братята ми. И тримата вече бяха изпаднали в безсъзнание.
- Какво им направи! - извиках уплашено аз.
- Аз ли? Нищо, просто моята енергия не им понася. Но аз вече съм слаб, за това имам спешна нужда от силна доза земен живот. Нямам сили да убивам мижитурки, като братята ти. За това трябва възможно най-бързо да изям теб!
Ледените тръпки побиха по тялото ми, раните още повече ме заболяха, а пулсът ми се учести. Той щеше да ме убие! Тук и сега!
Започнах да се прививам от страшна болка. Краката ми се схванаха и паднах на земята, ръцете ми се парализираха за момент, а сърцето си почувствах все едно някой го стиска. Започнах да викам от болка.
- Престани! Спри! Проклет демон! Престани!
Старецът започна да се приближава към мен. Не можех да помръдна от болка. Страхувах се.
Колкото повече се приближаваше към мен, толкова повече се сковавах и болките се увеличаваха.
- Точно така! На колене Ребека Джоунс! Ти беше страшно предизвикателство за мен! - засмя се злодеят. - не се страхувай! Няма да боли дълго време! Ще те изсмуча възможно най-бързо и по-скоро от всяка друга моя жертва! Ще си отидеш и досадните ти братя никога повече няма да ти създават проблеми!
- Не! - извиках аз- няма да го направиш! Безплътен жалък паразит!
Той се засмя.
- Много скоро ще си мъртва! Няма да те има! А после и братята ти! Вие ще изчезнете! - хилеше се той, а това ме.... ядоса!
- Мръсно адско изчадие! - извиках... и това ядоса него.
-Млъкни момиче! - извика той и сякаш нож ме сряза в корема. - Няма да позволя на някаква си малка лигла да ме обижда! Ще бъдеш убита още днес Ребека Джоунс! Колкото и да упорстваш!
Болеше ужасно много! Сякаш някой ме режеше жива. Не!
Нямаше да му позволя да ме превърне в празна черупка! Насилих се да преглътна болката поне за миг.
Грабнах вазата, стояща до близката маса и замерих клошаря с нея. Успях да се насиля още малко и се изправих. Май когато го улучих, си върнах контрола над тялото. Логично, нали?
Хукнах да бягам нагоре по стълбите, към стаята си. Дъртият тръгна след мен, но кучето ми го нападна и започна да го хапе. Моят Лъки! Наистина ми носеше късмет!
Котките ми също се включиха. Можеше да е демон, но в човешко тяло беше безсилен срещу животните ми.
Пробягах стълбите и се заключих в стаята си.
Бях готова да заплача. Чудех се какво да направя. Заключената врата нямаше да го забави много, нито моите животни. Единственият ми вариант беше да завържа чаршафите и да избягам през прозореца. И преди го бях правила , като малка.
Но изглежда малко закъснях, защото дъртакът разби вратата ми, преди да съм се заела, и връхлетя в стаята ми, целият издран от котките ми и с ухапан крак. При различни обстоятелства бих се засмяла, понеже знам какво следва при хора, които закачат животни, а моите не нападаха никой кротък, но точно тогава хич не ми беше смешно.
Грабнах първото нещо, което ми беше наблизо и замерих глупавият демон, превзел тялото на стареца.
Това още повече го ядоса.
- Глупаво момиченце! Ще умреш още днес, ти и братята ти ще сте история!!!!
- Не се приближавай! - тръгнах назад.
- Защо избяга от мен, когато ти казах да не се занимаваш с пара-нормалното? Май не обичаш да следваш съвети, а Беки?
- Млъквай! - изкрещях - а ти защо винаги си избираш телата на немощни старци? Толкова ли си жалък, Скревтапе? !? - честно казано не знам от къде ми дойде енергията да извикам това.
- Жалък? ! АЗ, жалък! Никога! - сърдито отсъди старецът.
- А какъв си тогава? ! Точно такъв си! Безплътен жалък урод! Не можеш да свършиш нищо, ако нямаш чуждото тяло за инструмент! Живееш като се храниш от чуждите животи! Какъв си, ако не си жалък! - този път и аз се ядосах.
Старчокът побесня и ме погледна така, че отново започнах да се прививам от болка.
- Глупаво момиче! Как смееш да ми държиш такъв тон!
- А ти как смееш да се наричаш демон!? !? ! Ти си срам дори и за демоните! немощен паразит без собствено лице и тяло, който действа само чрез чуждите ръце! Ти няма да вземеш моя живот! - продължавах да крещя въпреки болката. Но не само яростта ме предизвикваше да бълвам тези неща. Имах нужда да го забавя, докато се сетя да извадя от джоба си ножчето, което носех със себе си за спешни случаи. Мисля, че този беше такъв.
Старецът се ядоса и наддаде такъв вик, че прозорците на къщата ни се изпочупиха. Май отново успях да му излазя по нервите.
Не бях учудена! Аз винаги успявах да ядосам всеки. А и на мое място кой би успял да събере смелостта да хвърли такъв хранеж на демона, който го преследва, още от първия ден? Това още повече увеличаваше шанса сега да съм мъртва... сигурно щеше да е последният ден.
Дъртакът скочи към мен и отново заби острите си зъби в мен, този път във врата ми.
Този път аз наддадох такъв вой, че сигурно съм счупила прозорците на съседите, които по някаква случайност май отсъстваха и нямаше как да разберат, че нещо ме... изяжда!
Някой да не е объркал демоните с вампирите? Защо толкова хапеха?
Това точно тогава не ме интересуваше!
Гадината щеше да откъсне цяло парче от врата ми, ако не беше безценното ми швейцарско ножче.
не знам дали беше по инерция, или просто действие почти в точното време, но веднага след като ме захапа, забих острието в гърба на стареца.
Той се откопчи от мен и изрева отново.
Този път обаче нямаше да чакам да ме ухапе пак и го забих директно в лявото му око.
Това поне щеше да го забави.
В следващия момент се появиха отново Лъки и двете котки и нападнаха немощния звяр, който тъкмо изваждаше ножа от окото си.
Негова грешка, че все такива тела си избира. :D:D:D
За нещастие обаче ръцете му бяха прекалено дълги и бързи, защото ме улови за косата и започна да дърпа. Дори не знам как успя! Болеше адски много.
но за щастие отново имах късмет. Имах наблизо лютив спрей!
Грабнах от бюрото си кутийката с лютив спрей, който досега не бях използвала започнах да пръскам съдържанието му в очите на стареца, който се бореше с двете котки, които драскаха единия му крак и кучето, което хапеше другия и въпреки това беше твърдо решен да ме оплешиви.
- Малка нещастница! - викаше той
- Глупав безплътен урод! Изрод! Пусни ме! - крещях аз, докато пръсках в очите му, едното от които кървеше и се разпльокваше, понеже бях забила нож в него.
Добре че бяха животните ми, защото благодарение на тях успях да се откопча от него, след като изпразних цялото съдържание в лицето на.... обладания бездомник.
Жалко само за клошаря, който щеше да бъде мъртъв, след като тялото му е било използвано за средство за борба от страна на Скревтапе.
След като се освободих, хвърлих по него кутията от спрея, забих силен юмрук в стомаха му и хукнах надолу по стълбите.
Не знам вече за кой път бягах днес, но имах намерение да е последен.
Мисля, че се сещате накъде бях хукнала този път. Към музея!
|
