Споделена история от Измислени истории |
Пълзяща смърт 7 част
преди: 10 години, 5 месеца, прочетена 4266 пъти
Седма част
След като излязох от болницата, се наложи да даваме показания в полицията за смъртта на Скоти... сякаш изживяването не беше достатъчно гадно, ами и глупостите, които престояха... а какво ли са преживели родителите му, когато са открили трупа му? Сигурно са реагирали по същия начин, както и тези на Лори Брок, когато са я извадили от езерото...
Колкото до ченгетата, мисля, че възрастта ни беше единственото нещо, което ни спаси от задържане или дело срещу нас. Ако бяхме на 18, щяха да са ни тикнали на топло при хомо-сескуалните ни колеги, които щяха да се гаврят с нас, както правят с всички зайци. Мисля, че даже куките ги беше яд, че сме непълнолетни и не можеха просто да ни закопчеят.
Все пак целият град ни знаеше репутацията. Половината Глазгоу бяха пропищяли от нас още в началното училище.
Но предполагам семейството на Скот беше толкова съкрушено, че сметна за ненужно да ни съди. Поне не още!
И все пак имаше нещо странно. Въпреки всички глупости, които бяхме направили, може би всички просто не вярваха, че дори нашата откачена компания би направила нещо подобно с човешко същество. Вероятно още някой е знаел за призрака на Лори....
Но това нямаше значение....
Всички знаеха, че аз съм виновна, понеже идеята да дразним духа й беше моя... и заради това Скоти си загуби живота и достойнството, а Томи лежеше в болницата с клинична смърт... семействата им трябваше много да ме мразят, за да ме оставят жива, вместо да ме убият собственоръчно, както бих предпочела....
Незнайно как тръгнахме пак на училище. Натъртванията бяха пооздравели и белезите също, но вече нямахме такова желание да се събираме и да вършим простотии, след това, което се случи....
Избягвах останалите от компанията, а може би нямаше и за какво, те сами щяха да странят от мен. Единствено Глена ме следваше неотлъчно. Да, понякога си падаше лепка, но се търпеше, след като не драматизира като Джоана.
Както и да е, въпреки всичко не можех да си избия от главата кошмарният сън с Лори Брок. 100 % предупреждение, че ще бъда наказана, заради глупавото си хрумване.
Сигурно съм приличала на болна от проказа, понеже никой не смееше да ме доближи, освен Глена, а и още не ми бяха зарастнали раните. Като се прибави и погледът ми на вкаменено зомби, вероятно съм изглеждала още по-плашеща.
Но това изобщо не ме интересуваше тогава.
Страхувах се... страхувах се за Томи, ами ако не се събудеше? Ами ако и той умреше?
Страхувах се и за себе си и за всички от компанията, понеже Лори беше категорична, че ще си играем, но няма тя да е жертвата... а нещо ми подсказваше да съм аз.... нямаше да съм само аз.... може би дори щях да стана злодеят в очите на всички...
Не знаех какво да очаквам, не знаех какво да мисля. Не можех да спя, стоях като статуя по цели нощи, а в училище не обелвах и дума...
За една нощ цялата ми бунтарска увереност и безрасъдството на тийнейджър-престъпник бяха се изпарили....
Но кошмарът тепърва предстоеше!
Една вечер се насилих да изгълтам някакви приспивателни, понеже от безсъние ми се бяха появили сенки под очите, които ми придаваха истински вид на зомби.
Не, не сънувах кошмари, всъщност нищо не сънувах, даже спах като къпана... а на сутринта се събудих цялата в кръв...
|
