Споделена история от Измислени истории |
Български кучолак
преди: 10 години, 6 дни, прочетена 4454 пъти
Първият въпрос, който вероятно ще си зададете, е: „Какво, по дяволите, е кучолак? ”
Отговорът е съвсем прост, но първо се нуждае от малко разяснение. Американците си имат върколаци - хора, които се превъплъщават във вълци. В човешки облик, обикновено са от индиански произход и изглеждат едни такива, мускулести и напомпани, все едно цял живот са джаскали тежести във фитнеса. И абсолютно винаги, без изключение, имат дълбок тен. Е, какво да правят хората - цяла нощ са бродили из гората, препикавали са дървета, закачали са се с чакали и лисици, а после се зазорява и хоп - озовават се по средата на майна си райна, насред дивата природа, голи-голенички и изведнъж ходещи на два крака. Доколкото са ми разправяли, по-дъртите върколаци са се изхитрили да си крият допълнителни катове дрехи из разни хралупи на стратегически места. По-младите, от друга страна, не са толкова мъдри, та цял ден се прибират по гол г*з, дето се вика. Та оттам идва тена - от всичките летни прибирания, когато нощите са изненадващо къси, а дните – дълги и горещи.
Американците си имат и вампири. Едни такива бледи, мазни, въобще - неприятни субекти. Като ги изненада неприятно слънцето, започват да блещукат - все едно цялата мазнина от косите им се свлякла по телата. Абе като цяло... гнусна работа са си.
Американските върколаци и вампири хич не се погаждат помежду си, за разлика от британските такива - на острова пък съм чувал за едно трио от върколак, вампир и призрак, които са, поне доколкото са ми разказвали, първи приятели. Не съм ходил във Великобритания, нито познавам англичани, но покрай срещата ми с Джейк и Еди, американски представители на върколаците и вампирите, знам поне как стоят горе-долу работите в Америка.
Да си дойдем на въпроса, обаче: какво е кучолак? Кучолак е балканската версия на върколака: хора, които се превъплъщават в кучета. И то не какви да е кучета, а от породата „улична превъзходна”. Така поне е в България - не съм сигурен за другите страни на полуострова. Аз самият съм кучолак, по линия на баща ми, който доскоро дори не го познавах. Дълго време мислех, че съм сам, че съм единствен по рода си, поне по нашите ширини. В крайна сметка се оказа, че сме цяла глутница... абе, направо сме орда от кучолаци. Ако някога сте се чудили защо има толкова много улични псета по българските улици, това е причината. Имайте го предвид, ако някога ритнете улично куче, или посегнете да хвърлите камък по такъв пес, или ако сте особено жестоки и стреляте по тях с въздушна пушка за кеф. Шансът да сте се бъзикали с грешното куче е 50 на 50 - такъв е и шансът да се озовете със спукани гуми на автомобила, или да ви гони цяла глутница разярени псета при следващото ходене до спирката... или дори, при по-крайните случаи, да заварите дома си разпердушинен и обърнат с главата надолу. В крайна сметка, всичко се връща.
От друга страна, не се чудете чак толкова на "лудите пенсионери", които хранят цели тайфи кучета. Има си причина! Някои членове са твърде стари, за да рискуват да се превъплъщават, други са просто обикновени хора, които обаче са обикнали кучолаци на младини, и понеже животът на един кучолак хич не е безгрижен и лек, много често хранещите уличните кучета скърбят по отдавна загинала любов. Има ги и кучолаците, които са били сгащвани от кметството, затворени в приюти за кучета, кастрирани и перфорирани с чипове на ухото. Дали поради психическа травма, дали покрай стрес, дали покрай срам, че са се оставили да бъдат хванати и обезобразени, но тези кучолаци си остават в кучешки облик до края на живота.
Това беше и причината баща ми да ни напусне при раждането. Надявал се е, че звярът в мен никога няма да се прояви, че ще си живея живота като обикновен човек, без кучешки неволи и страхове, без риск да се окажа един ден с чип в ухото и кастриран. Да, но не би - осъзнах си кучешката същност, макар и да не се случи по най-приятния начин. Но това е друга история, която и без това споделих тук преди точно две години: когато за първи път се срещнах с Джейк и Еди, когато се случиха „приключенията” ми с тях, както и как и защо после баща ми ме намери и ме запозна с кучолашката глутница. Който се интересува, може да я прочете тук („Звярът в мен”).
* * *
Баща ми ме погледна мрачно, след което си пое дъх. Явно хич не му се говореше - но от погледа му усетих, че няма как иначе. Веднага наострих уши:
- Синко, от шест месеца си вече с нас. Време е да ти обясня някои неща.
Отговорих му със стреснат поглед. Шест месеца, ли? ! Кога мина цялото това време? Трескаво прерових съзнанието си - и да, наистина, беше изминала половин година, откакто той ме намери и изведе от мрака. От времето, когато очите ми бяха изпълнени с толкова чернилка и злоба, че чак светеха в тъмното. Не бях на себе си тогава, кръвожадната ми природа се беше събудила и виеше за кръв. Точно тогава бях набил канчетата на нещастниците Джейк и Еди, и макар да ги бях ритал и удрял докато не се съжалих над кубинките ми, все още изпитвах необяснима агресия към всичко и всички. Сега като се замисля, намесата на баща ми не можеше да е по-своевременна. Ако, недай си Боже, ми се беше изпречил някой невинен на пътя, съвестта щеше да ми тежи до края на живота.
Някакси, баща ми успя да ми прочете мислите и да разбере какви спомени изникнаха в главата ми. Така и не разбрах как го правеше, но... винаги разбираше за какво си мисля - какво ми тежи, какво ме мъчи, какво ме озадачава. Всичко! Особено през последните шест месеца, когато се държах като новородено пале, та всеки ден го джавках с въпроси за щяло и нещяло, а той, с типично бащинско търпение, ми отговаряше.
Но сега беше друго.
- Сядай сега и слушай, без да ме прекъсваш. През последните шест месеца се убедих, че кучешкото в теб е наистина част от твоята същност. Ти си не по-малко кучолак от мен, но дори и когато се превъплъщаваш, запазваш човешкото в сърцето си. Гордея се с теб.
Ако бях в кучолашка форма, щях да наклоня глава и едното ухо тук в знак, че донякъде разбирам, но все още съм и объркан, и то в немалка степен, чудейки се защо ми разказва точно това. Баща ми продължи:
- Не те водих до Шумен без причина, момче. Неслучайно ти показах Мадарския конник. Помниш ли го? Пронизал е лъв с копието си, а плътно зад него, го следва куче...
Бях направил асоциацията отдавна, макар и да ми трябваха книжки по въпроса – времето не беше оказало благоприятно влияние на скалния барелеф, та детайлите не се виждаха добре.
- Тук сме от векове. От хилядолетия. Корените ни са древни, можем да ги проследим до самото им начало, още от времето, когато прекосихме Дунав да се заселим тук. Е, тогава сигурно е било различно. Тогава сигурно сме били нещо повече от сбирщината, която сме днес, но... времената се менят. Едно нещо не се е променило, обаче – връзката с останалите по земята.
Отворих уста, а после се сетих, че не трябва да го прекъсвам, и я затворих.
- От известно време водя кореспонденция с вампирските кланове. Хич не са доволни от диващината, която направи в София. Върколашките глутници също изразяват недогувание. А по принцип не говорят открито по такива работи – тук баща ми не можа да се сдържи и се ухили, като че ли доволен от начина, по който съм ни отбелязал на картата. Тъкмо зинах да се ухиля и аз, когато усмивката му се изтри от лицето.
- Казах им, че вината си е тяхна. Дошли са тук и са си развявали байряка, без да ми съобщят. Те пък ми отговориха, че ще стане тяхната така или иначе, а пък от нас зависело дали ще бъде по лесния или трудния начин. – Очите му светнаха. Като човек, баща ми не беше нищо особено. Сравнително нисък, с оплешивяващо теме и по принцип глупашки добродушно изражение на лицето, с бирено шкембе и кърпени стари дрехи. И като кучолак беше дребен – бяло псе с кафяво петно на едното око. Сега обаче изглеждаше настръхнал и страшен.
- О, да, ще стане тяхната. Ще стане, и още как. Знам какъв си. Знам душата ти, знам къде стои сърцето ти. Знам на какво си способен.
Последва достатъчно дълга пауза, за да отворя уста с намерението да кажа нещо. Баща ми ме изпревари:
- Уредил съм всичко. Утре заминаваш за Америка.
(Следва продължение. )
|
