Фантастика 6 - Подбор
преди: 9 години, 10 месеца, прочетена 4002 пъти
С всеки изминал ден на Мааса, броят на кадетите от първа рота намаляваше. През първите няколко седмици имаше само физически упражнения и строева подготовка, но след това се започна с така нареченото "тестване на волята", както го наричаше лейтенант Ковачева. Тренировките ставаха все по-тежки, а след тях се започваше със задачи от типа на 10 километрови преходи с нарастващша тежест в раниците, като освен тежестта за упражнението, кадетите трябваше да носят и водата и храната си. Всеки който не можеше да продължи по здравословни причини можеше да се пробва отново по трасето в друг ден, но тези които се откажеха по собствена воля си заминаваха вкъщи. Едно такова изпитание за малко не отказа Хави.
- Движи се кадет, представи си че животът ти и живота на близките ти зависи от това - викаше сержант Абдикадир по изморения Хави.
Изпитанието представляваше носене на две тежести подобни на куфари, по един стръмен хълм, а песъчливата и суха почва на Мааса не беше особено стабилна, така че повечето кадети падаха, търкаляха се надолу и после отново трябваше да продължат.
Измореният и покрит с прах младеж остави за малко тежестите на земята и разтърка вече посиняващите си пръсти. След като се почувства малко по-добре грабна пак ръкохватките, ако спреше за повече от пет секунди това значеше че се е отказал. След като изкатериха хълма "оцелелите" осемдесет кадети седнаха да вечерят и да отпочинат преди следващия пет километров нощен преход към база Ехо и леглата... ах леглата.
Хави се беше проснал на земята до наливащите се с вода Романов и Александрова и размишляваше на глас.
- Вече два месеца само ни мъчат! Няма ли да има стрелкова подготовка, тактика и така нататък. Не си чувствам ръцете... и краката... абе цялото тяло вече ми е изтръпнало. Даже мускулната треска е вече само лош спомен.
Мара затвори манерката си и се обърна към него.
- Не си ли чувал за подбор умнико? Никой няма да ти даде пушка преди да минеш първото сито, или първите няколко!
Хави издаде някакъв нечленоразделен звук и се обърна раздразнено на другата страна. Георги едва се сдържа да не се разсмее с глас, легна и намести раницата по-удобно под главата си, след около час ги чакаше изморителното влачене пеш до базовия лагер.

Месец по-късно, първа рота беше намаляла с още десетима кадети. Единият от тях беше Симеон Бродски. С Романов бяха от един град на Крум. Бродски беше много здрав и атлетичен, освен това с хъс се хвърляше във всяко ново изпитание, но в последните дни бе започнал да се разколебава и може би точно това го провали. Беше се отказал на един от волевите тестове.
Всички седемдесет кадети бяха строени на платца една сутрин, когато от една от заобикалящите го сгради излязоха няколко робота от поддръжката на базата тикащи антигравитационни платформи. Товарът на платформите накара очите на Хави, а и на повечето от кадетите да светнат с надежда.
Романов също с радост забеляза натрупаните на платформите части от щурмовашка броня и екипировка, както и много оръжия, сред които разпозна щурмови карабини Омега 310 и 325, различни видове бластери и плазмомети, като произведените в Алианса Драгън Файър 6 и много други.
Подполковник Радецки, наблюдаваше усмихнат реакциите на кадетите, излезе пред излъсканата екипировка и започна своята тричасова презентация, в която описваше подробно всяка една функция, особеност и изисквания за поддръжка на изложената екипировка.
- Така дами и господа кадети, надявам се, че не съм пропуснал някоя важна подробност за стандартната екипировка на имперската армия, но ще можете да наваксате от учебниците и справочниците, които ще свалите от централния сървър на базата на личните си компютри. А, да! Щях да забравя най-важното, предстои ви изпит по теория на знанията ви за екипировката, след който първи етап на обучението ви официално ще приключи.
- Свободно кадети! - Извика Абдикадир след като подплковникът се оттегли и на свой ред отпраши към близката сграда.
Хави всеки момент щеше да заподскача от радост.
- Да! Най на края! Вижда му се края на първи етап!
- Не се радвай толкова много, за една седмица ще трябва не просто да назубрим, а и да разберем материал по-голям и подробен от енциклопедиите за първите колонии. - Поохлади страстите му Романов.
- Освен това ще мине още доста време докато ти позволят да стреляш с някоя от тия лъскави играчки. - Каза Мара.
- Сега не ми пука! Довечера ще се празнува! Край с волевите тестове! Хайде всички ЧУЙТЕ МЕ! Довечера банкет в столовата!
Романов и Мара последваха Хави и още няколко ентусиасти гордо закрачили към столовата, сякаш базата беше тяхна. Е, какво пък, малко веселие щеше да им дойде добре!

Нямаше отпаднали на теоретичния изпит. Имаше разбира се няколко, сред които и Хави, явили се повторно заради незадоволителен резултат, но ничий резултат не беше толкова нисък, че да бъде пратен у дома. Последва така желаното от Хави стрелково и тактиеско обучение, което беше помрачено от факта, че не им дадоха чисто нова и излъскана екипировка, а стари и своеравни, засичащи оръжия за да се учат да ги поддържат и поправят, както и раздрънкани нехерметизирани и неклиматизирани, неудобни и умишлено по-тежки брони. Романов се надяваше, че стандартните брони в каквито бяха облечени инструкторите им са по-ергономични и не спъват толкова движенията, защото ако битката с тях е толкова мъчна колкото тренировките щеше да е ужасно! Освен всичко останало притеснителен бе факта и че ги инжектираха със вещество подобно на ваксина за да започне така наречената генна терапия. Чак сега всички разбраха откъде се взимаха исполинските и атлетични фигури ма всички щурмоваци които бяха виждали някога. Веществото представляваше ДНК модулатор, реагиращ на тежките тренировки и повишаващ мускулната и костната маса, както и рефлксите и координацията. Някои кадети дори твърдяха, че зрението им се е подобрило. Романов знаеше, че това не са стероиди, и че действат като лекарствата за лечение на вродени недъзи, но все нещо го караше да се чувства "не на кеф", както се бе изразила веднъж Мара, на чието тяло генната терапия се отразяваше доста... добре. Нежните момичешки черти бяха позагрубели, но в узрялото, гъвкаво и грациозно като на дива котка женско тяло имаше нещо още по-атрактивно.
Шест месеца след първият им ден на Мааса започнаха и първите им психо-тренировки. За целта с куриерският кораб носещ им писма от близките им, пристигна и един доста странен гост. Лейтенант Фауст Данте - висок с руса и дълга за армейските стандарти коса оформена в прическа на която всеки уважаващ себе си манекен би завидял. На яката на униформата си и на гръдната част на бронята си носеше малка емблема - бял щит със черен кръст на него, което значеше, че е посветен в рицарско звание от ордена на тъмните тамнплиери. Заради естеството на нещата които им преподаваше и външният му вид на плейбой много кадети, сред които и Хави смятаха, че се е издигнал до офицер и рицар по скоро заради някоя свръх естествена дарба, като телепатия или като ординарец на някой генерал, и че не е помирисвал сериозна битка. Една сутрин обаче при сутрешната гимнастика преди закуска, лейтенант Данте се раздвижваше заедно с тях и съблече горната част на униформата си за да направи няколко набирания на сутрешното слънце. По тялото му имаше няколко фрапиращи белега, най-страшният от които беше от няколко зъба или нокти на дясното рамо, оставени от животно което никой не искаше да среща на живо.
- Бас ловя, че са от тулски тигър! - Беше коментирал тихо Хави.
- Не знам от какво са. - Каза Романов с кратка пауза. - Но забележи как раните спират до една права линия и не продължават по-нагоре по рамото. Сякаш са опрели в нещо, в протектора за рамото на бронята например ако е бил разкъсан.
- Искаш да кажеш, че ударът е бил през броня и е толкова ужасен!? ! С какво се е бил този човек!? !
От този случай нататък никой не мислеше, че Офицер Данте е носил броня само на паради!
Седмица след последната поща, около половин час след като всички от първа рота си бяха легнали, засвири алармата. Спланите помещения се изпълниха с възклицания от рода: "Поредното учние" и " Докога ще ни тормозят, не може ли поне да се наспим". По устав всички се облякоха бързо и се строиха във физкултурният салон на трети бункер. В този момент някъде на повърхността се чу тътен, като от орбитална бомбардировка. Никой не каза нищо, само се спогледаха, обучението им включваше разпознаване на оръжия и ефектите от тях, така че никой не се съмняваше, че база Ехо бе нападната. Хави тъкмо се готвеше да окуражи колегите си с някоя от шегите си, опасявайки се че Романов ще го изпревари с черният си хумор, когато в салона влезе лейтенант Ковачева.
- Кадети! Планетата е под Сааранска обсада, всички да ме последват до арсенала. Трябва да защитим позицията си докато не пристигнат подкрепленията от 3 ти Флот! Движение!!!

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...