Споделена история от Измислени истории |
Мечтите
преди: 9 години, 1 месец, прочетена 4611 пъти
Обичам да мечтая. Да мечтая за прекрасните неща, възможни в бъдеще да ми се случат, как мечтите ме ще се сбъднат, просто така
... За да избягам от мрачната реалност.. Оставих всичко. Нито се хранех, нито пък спях, не учех, нито вършех някаква работа, бях меко казано зарязала всичко, просто стоях замечтано, подпряла глава на ръката си и гледаща в една точка. Хората ме наобиколиха. Започнаха да си говорят, едвам доловимо от моя страна, след малкло нечия ръка се бе подпряла нежно, като перце на рамото ми. Това бе майка ми, която ме гледаше някак болно, тъга се откриваше по всяка една от прекрасните ѝ черти. Това лице, което преди ме гледаше така радостно и развеселено, което беше като силно и непоколебимо като скала в най-трудните моменти - не показващо никаква тъга, силно и така величествено, сега ме гледаше по-болно от всякога:
-Миличка, какво става с теб, какво ти е? -попита ме с тъжен и плътен глас, в който улових загрижеността ѝ.
-Нищо ми няма, мамо! Чувствам се повече от прекрасно, всичко е толкова хубаво, всичко е така красиво, толкова спокойно и безгрижно... Искам винаги да е така! Но въпреки прекрасността на този приветлив ден, защо си увесила нос? Не забелязваш колко е спокойно! Нямаме грижи, нито тревоги, защо и ти не се отдадеш на случващото се!?
-Ох, де да можех, мила... -Въздъхна, сякаш изгубила надежда и погълната от депресия мама, погалвайки ме нежно по челото, вплитайки след това пръсти в рошавите ми коси. Тя се скри бавно от погледа ми, вероятно се бе решила да свърши нещо. Не я разбирах. Не проумях защо го прави. Но я пренабрегнах, защото тя не пожела да ме послуша, и отново потънах в прекрасния си въображаем свят, в който всичко, дори и невъзможното, предстоеше да се случи...
Колко дълго бях в това положение - не знам. Нямах си и напредстава колко време бе отминало - може би часове, дни, или дори години... Това не е важното. Отворих очи, сякаш спала най-прекрасния и лек сън, изпълнен със сътворени от фея красоти, в една стая, светла, просторна, със зелени стени, украсена сякаш от недостижим творец с прекрасни бродерии, преобладаващи от пастелно червено до бяло, толкоса фини, по подобие на паяче изтъкани... Пода бе стъклен, прозрачен... Но нямаше нищо под него... Абсолютно нищо... По това прекрасно стъкло, бяха разпръснати много играчки - кукли, мечета, камиончета... Какви ли не стикери, топчета, пластмасови човечета, платове... Това беше рай за едното дете като мен! Радостно се хвърлих върху безпорядъка от забави и се заиграх. Ту подхвърлях една кукла, и тя се удряше във високия таван, приземявайки се в ръцете ми, ту се опитвах да махна, чоплейки някоя украска по друга играчка, стигайки до унищожаването ѝ и купчината от пух и плат до мен. Но не ме интересуваше. Продължавах усърдно да си върша детската работа - толкова безгрижна и прекрасна, каквото самата аз очаквах от целия си живот!
Мина се време, и както си стоях, прегръщайки поредната томозена от малчуганите като мен плюшка, ми причерня и се подпрях на лакти, чувствайки се много изморена и изцедена. Изправих се на крака, главата и очите ме боляха, щяха да гръмнат от тревоги и стрес, и въпреки това, с полизрението си забелязах, че до мен сякаш от нищото, се бе появило малко легло. Седнах удовлетворено на него, отпаднала и всякаш изтормозена от живота, отпускайки тялото си по прекрасното и меко креватче, мигновено заспивайки след това... Колко време мина, не ми беше понятно, но усещах, че не са обичайните няколко часа...
Извенъж, сякаш стресната от мощен писък, подскочих, сядайки на леглото, незадоволена от своята недостатъчна, макар и дълга почивка... В същия момент, ми причерня, почувствах се по-слаба от всякога, усещах, че бях крехка като кукла... Вероятно от резкия скок... Но не, не беше от това, изобщо не ми мина след това, дори и малко, почувствах се още по зле... Понечих да се изправя, но нямах сили, бях много уморена... Забелязах, подпрян на леглото, стар бастун, вероятно забравен от някой старец на това необичайно място, доближих жилестата си ръка полека към него, хващайки го рязко, след това, отново се опитах да стана, този път се подпрях и на третия си, помощен крак. Станах едвам еднам, закрачих бавно и тежко напред, спомняйки си как се подигравах на своята баба за неумението за бързина, как не очаквах, че то ще сполети ѝ мен -толкова скоро... Натъжих се, сигурно бях натъжила и баба си, с тези тежки думи за състоянитето ѝ, за което тя самата не бе виновна, а пустата и старост, коварна и жестока, но просто сега го осъзнах... Не се почувствах добре от разбраното... Със всяка крачка напред, чувствах, че силите ме напускат...
Довлачих се до ъгъла между две от стените, поглеждайки надолу, към стъкления под. И какво видях - съвсем различно от това, което очаквах! Бях се спаружила, децкото лице се бе покрило цялото с бръчки, невинните и крехки ръчички, сега бяха стари и слаби - грешни. Бях се сбръчкала като вековна баба - със снегът в косите ми, от време на време разнообразен със едван забележим светлосив кучур. Така се бях състарила... Тогава усъзнах, защо майка ми се бе загрижила така за мен, в онзи ден, в който бях се отказала от реалността - тя знеше, че така никога няма оцелея в този жесток свят, пълен със злоба, знеше, че нито една от мечтите ми няма да се случи просто със прекрасната мисъл за нея - трябва повече от това, ох, колко повече... но горката, вероятно не посмя да ми каже за трудното предстояще, ако не се влага усилие - едно нищо, вероятно ѝ дожаля... Какво да я правя, майчица, да не навреди се страе с все сили... Накрая, заради моята глупост, останах на улицата, без смейството и най-прекрасния възможен дар - собствено детенце, без любов на живота, без нищо, което да ме подкрепи, и без сбъднати мечти... Бях забравила за така важните отговорности, ненужни на едно дете.. Въпреки всичко, невинността в очите ми блестеше като хиляди бисери - копнеж за безгрижие... И така, сякаш напук на съдбата, до самия край...
НАДЯВАМ СЕ ДА ВИ ХАРЕСА, ИЗМИСЛИХ И РАЗСЪЖДАВАХ ВЪРХУ ВСИЧКО НА МОМЕНТА, СЪЖЕЛЯВАМ ЗА ГРЕШКИТЕ, АКО ИМА ТАКИВА, И ИСКРЕНО МОЛЯ РЕДАКТОРИТЕ ДА ПУБЛИКУВАТ РАЗСЪЖДЕНИЯТА МИ - НЕ БЯХА НИКАК ЛЕСНИ, ЕДВА ЛИ ЩЕ МОГА ДА ГИ НАПИША С ТАКАВА ТОЧНОСТ ОТНОВО...
РАДВАМ СЕ, ЧЕ ОТЕДЛИХТЕ ОТ ВРЕМЕТО СИ ДА ПРОЧЕТЕТЕ ТАЗИ РЕАЛНА ИИЗМИСЛИЦА!
Момиче, 13 години.
|
