Споделена история от Измислени истории |
Вампирско кралство - глава 2
преди: 14 години, 3 месеца, прочетена 6193 пъти
Истината
Бяха минали няколко дни от срещата на Иф и Мария. Двамата непрекъснато бяха заедно. Той си мислеше, че тя е неговата сродна душа, че е един от малкото хора, които го разбират.
- О, спяща красавице. Добро утро. – Каза през смях Иф на сестра си.
- Ммм добро утро. – Отвърна тя, слизайки по стълбите.
Тъй като бяха по-малки за Кристиано и Стефани учебната година беше свършила по-рано.
Той се огледа в огледалото в антрето. Въпреки, че той се движеше изображението в рамката стоеше неподвижно.
- Приеми предложението! – Каза му образа.
- Какво? – Учуди се момчето и отново погледна в огледалото, но там видя себе си. Понеже си помисли, че му се е привидяло реши да не обръща внимание. - Аз тръгвам за училище.
- Добре. Чао. – Каза Стеф и се запъти към кухнята.
Както винаги в 11:45 Иф излезе от вкъщи. Понеже сградата беше малка, а учениците много училището беше на две смени.
Момчето се качи по стълбите и натисна звънеца на къщата, в която живееше Мария. Понеже никой не отвори той отново позвъни. След секунда вратата бавно се отвори. Иф погледна вътре и бавно пристъпи напред.
- Ехо! Има ли някой? – Извика, стъпвайки бавно той.
- Здрасти. Откога те чакам. – Момчето се обърна, а зад него стоеше висока и красива млада жена.
- А, здрасти. – Отвърна Иф изненадано. – Ти сигурно си Ейва? Как… Как се промъкна така безшумно?
- Не се прави, че не знаеш коя съм. – Ядоса се тя. – Вече мислех, че няма да те видя повече.
Красавицата го хвана за врата и го допря до стената. След това жадно впи устните си в неговите. Въпреки, че се опитваше да се измъкне Иф не можеше да помръдне. Хватката й беше желязна.
Изведнъж тя застина на място. Обърна главата на Иф наляво и погледна дясната му буза, на която имаше малка бенка.
- Тази бенка я нямаше преди. – Отбеляза тя.
- Сигурен съм, че си беше тук.
- Не. Ти не си Себастиан! – Развика се момичето.
- Ами всъщност не съм.
- Ти да не си Иф.
Той мълчаливо кимна.
- Всички Мон Бланд сте еднакви! – Отново се развика тя.
- Моля? – Момчето не разбираше нищо.
- Как можах да си помисля, че е се върне след толкова години! – Продължаваше да вика истерично Ейва.
- Аз… ще… тръгвам. – Каза той и бързо се измъкна.
- Каква съм глупачка! Да го чакам толкова време. – Още се чуваха гневните й крясъци.
Десет минути по-късно Иф беше на няколко крачки от автобусната спирка. Там вече бяха Анди, Даян и няколко други момичета.
- Здрасти. – Поздрави ги той.
- Здрасти. –Отвърнаха двамата едновременно.
- Закъсня. Друг път си тук преди нас. Какво стана? – Говореше бавно Даян.
- Къде е Мария? – Попита Анди.
- Ами не знам. Отидох до тях както всеки път. Натиснах звънеца, но никой не се появи. После вратата бавно се отвори като в някой филм на ужасите.
- И какво?
- Ами влязох вътре.
- И … - Анди настояваше да разбере какво е станало.
- Ами нямаше никой. Реших да тръгвам и когато се обърнах зад мен стоеше сестрата на Мария.
- Ейва?! – Изненада се Даян.
- Да. Познаваш ли я?
- А, не. – Отвърна тя и се обърна настрани. – Това не е добре. – Каза си момичето тихо.
- И какво казваш стана с нея?
- Ами тя ме притисна към стената и започна да ме целува. Беше много странно.
- Леле искам и аз такава съседка. – Подсмихваше се Анди. – И после?
- После… ами как да ти кажа държеше се много странно. Каза, че и е омръзнало да ме чака. После каза, че не съм Себастиан, и че всички Мон Бланд сме си приличали.
- Себастиан! – Викна Даян стреснато.
- Да. – Отвърна Иф.
- Кой ли е той? Сигурно е гаджето й. – Говореше си сам Анди.
Всеки се загледа на някъде. Иф се беше замислил за това, което му се бе случило преди малко, а Даян изглеждаше много притеснена. Сякаш току-що се беше случило нещо, което не беше виждала и в най-лошият си кошмар, сякаш беше разкрита най-голямата тайна на света. Високият им приятел пък се беше замечтал. Искаше му се и на него да му се случи нещо токова.
Два часа по-късно всички бяха в училище. Иф имаше час по литература. Докато г-жа Инстън преговаряше митът за крал Артур, мислейки си че някой я слуша всички си говореха тихо. Нашият герой често говореше в час, но това се случваше, само когато вече беше научил урока, който учителят предаваше в момента.
- Как върви с Мария. – попита Симон.
- В смисъл?
- Ами всички си мислят, че ходите. И понеже никой не пожела да те попита аз реших да се престраша.
- Симон знаеш, коя обичам. Защо вярваш на всяка клюка. – Ядосваше се Иф. – А и ако бяхме заедно щях да ти кажа, нали?
- Да, но… понеже сте много често заедно и реших, че може да е истина.
- Ами да често сме заедно, но я приемам като сестра. Не като гадже. Тя е един от малкото хора, които ме разбират.
- Ясно. Просто всички си говорят, че сте заедно и реших да разбера. Не си ли забелязал колко по-добре се държат с нея от както се сближи с теб.
- Ами не. – Отговори момчето.
- Всички са по-мили с нея, всички я поздравяват като мине по коридора.
- Мислех си, че е защото е много хубава и всички са решили да я опознаят.
- До но не е така. – Каза Симон. – Всички искат да се сприятелят с теб и зради това са мили с нея. Всички момичета и завиждат, че е с теб, а всички момчета на теб.
- Не го бях забелязал. – Отвърна на свой ред момчето.
След няколко минути часът свърши и Иф се запъти към класната стая на Мария. Той отвори вратата и влезе. Всички млъкнаха и го погледнаха.
- К’во гледате бе?! – Извика момчето и всички моментално започнаха да си говорят. - Чес, Мария не е ли дошла още? – Попита той приятелката си.
- Не. Днес не е идвала. – Отговори Франческа.
- Ходих до тях, но нея я нямаше. Добре, чао. – Усмихна се „кралят на училището” .
- Чао.
- А, и им кажи друг път да не гледат како гръмнати.
- Добре. – Засмя се тъмнокосото момиче.
Секунда след като Иф излезе от стаята всички се събраха около Чес и започнаха да я разпитват.
- За какво дойде?
- Търсеше Мария, нали?
- Естествено, че нея търсеше. Как и завиждам.
Всички говориха един през друг.
- Боже, как може да сте толкова обсебени от него.
- Ами много е готин. – Обясни едно момиче.
- И е много умен. – Добави още едно.
- Но той си е нормален. Като мен и като вас. – Каза Франческа.
- Повярвай ми няма нищо нормално в него. Сигурна съм че няма да намериш по-добър от него никъде.
- Вие сте болни. – Двамата с Иф се познаваха още от малки и Чес знаеше, че той наистина е много умен и хубав, но също така беше и много обикновен. Тя не разбираше защо всички момичета в училището въздишат по него, а всички момчета му се възхищаваха.
Беше едва четвъртият час а Иф имаше чувството, че стои в училище от цяла вечност. Без Мария около себе си се чувстваше самотен и неразбран. Въпреки, че всички му се усмихваха и го поздравяваха той си мислеше, че това не е неговият живот. Когато бяха далече един от друг той чувстваше, че нещо му липсва.
- Здрасти, Иф. – Чу момчето глас, вървейки по коридора. Той се обърна и видя група момичета, които идваха бързо към него.
- А, здравейте.
- Къде е Мария? Да не си я зарязал? – Любопитстваше една блондинка.
- Не съм я зарязал. – Отвърна гневно момчето.
- Значи тя теб? Каква глупачка.
- Абе на мога да разбера, защо мислите, че сме гаджета.
- Не сте ли? – Учуди се русото момиче.
- Боже много си зле. Нали тя го е зарязала. Значи вече не са. – Изясни приятелката й.
- Ще припадна. От миризмата на перхидрол ми се замая главата.
- Наистина ли? Добре ли си? – Започнаха да пищят момичетата.
Високото момче продължи напред без да каже и дума. Понякога той си мислеше, че всички други са с нулев коефициент на интелигентност.
В осем часа и петнадесет минути Иф се прибра от училище. Минавайки покрай хола той хвърли един поглед в стаята. Там на единия диван седяха Мария и сестра му, а на другият баща му. Отначало той не им обърна внимание и продължи, но после се върна изненадан.
- Добър вечер, Иф. – Поздрави го приятелката му.
- Ти какво правиш тук? – Учуди се момчето.
- Много си неучтив. Няма ли да поздравиш? – Направи му забележка Патрик.
- А, добър вечер.
- Дойдох да говоря с теб и родителите ти, но Рейчъл настоя да остана за вечеря. – Отговори Мария.
- Рейчъл? – Отново недоумяваше той.
- Да така се казва майка ти. Не си забравил, нали? – Засмя се тя.
- Естествено, че не съм.
- Тя е много готина. Защо не си я водил у нас да сега. – Попита Стефани.
- Ами не знам. – Замисли се Иф. – Аз отивам да си оставя нещата и идвам след малко. Става ли?
- Не бързай. Няма да си ходя скоро. – Усмихна се тъмнокосото момиче.
След около десет минути някой почука на вратата на стаята на Иф.
- Влез. – Чу се гласът му отвътре.
Мария влезе бавно и затвори вратата за себе си. Тя се приближи до леглото, на което беше седнал приятелят й и каза:
- Нали щеше да дойдеш след малко. Како стана?
- О, ами замислих се.
- За какво? – Запита го момичето, сядайки.
- Ами… Днес нещо не съм добре сякаш. Преди да тръгна за училище видях в огледалото нещо.
- Нещо?
- Ами не знам как да ти го обясня.
- Ами пробвай де. – Настоя Мария и го погледна с големите си зелени очи.
- Видях себе си, но в същото време сякаш не бях аз. Сякаш пред мен стоеше друг човек с моето лице. – Започна той.
- Наистина? – Опита се да изглежда изненадана тя.
- Да. И ми каза „Приеми предложението!”.
- Какво предложение. – Отново попита момичето.
- Ами не знам. Много странно. Сигурно ми се е привидяло. – Каза Иф.
- Сигурно. – Добави красавицата, гледайки настрани.
- А ти къде беше? Когато отидох у вас те нямаше. – Започна да я разпитва той.
- Ами… бях на лекар. – Отговори неуверено момичето.
- Лекар? – Погледна странно момчето.
- Да. Очен лекар. Много стоя пред компютъра и нали знаеш…
- Аха.
Изведнъж вратата се отвори и Кристиано се появи.
- Хайде гълъбчета вечерята е сервирана. И не забравяйте де си измиете ръцете. – Каза по-малкият брат през смях.
- Първо е чука преди да се влезе светкавично. – Ядоса се Иф.
- Аха. Добре. Другият път ще почукам. – Отвърна му Крис и излезе.
- Боже. Гълъбчета. Защо всички си мислят, че между нас има нещо.
- А няма ли? – Учуди се Мария.
- Моля? – Погледна странно той.
- Така де ние имаме една връзка, която никой друг не може да разбере.
- А, да. Ще слизаме ли?
- Да, но първо да си измием ръцете. – Засмя се тя.
Няколко минути по-късно всички се бяха настанили около голямата маса в трапезарията. Мария беше седнала от дясното страна на Иф, а от лявата му както винаги седеше Кристиано.
- Доматената супа е много вкусно Рейч. – Каза Мария.
- Благодаря. – Усмихна се г-жа Мон Бланд.
- Прилича на кръв. – Отбеляза отново момичето.
- На кръв ли? Защо но кръв? – Отвърна някак притеснено майката на Иф.
- Ами защото е червена. – Засмя се чернокосата красавица.
- О, да. Разбира се. – Засмя се насила Патрик.
- Помислих си, че щом сте „вампирското семейство” ще харесате шегата ми.
- Ами не беше много на място, но… - Включи се и Иф.
- Съжалявам. Мислех, че харесвате вампирите.
- Аз не ги харесвам. – Каза Крис.
- Аз също. Много са… зловещи. – Добави Стефани.
- Добре. Хайде сега да оставим вампирските приказки за по-късно.
Всички приеха предложението на Патрик и се съсредоточиха върху „кървавата” супа. Досега Мария не беше опитвала по-вкусна супа. Тя се възхищаваше на Рейчъл Мон Бланд – перфектната майка с прекрасна къща, идеално семейство и собствен бизнес. Момичето се надяваше, че някой ден ще заприлича поне малко на тази жена.
Доматената супа беше последвана от задушено заешко с зеленчуци. Мария не беше опитвала скоро меса, затова се наслаждаваше на всяка хапка.
Десертът пък беше сладолед Мон Бланд – приготвен по рецептата на Рейчъл.
- Много е хубав. Как го правиш? – Попита красивото момиче.
- О, не мога да ти кажа.
- Ако ти каже вече няма да е тайна. – Засмя се Иф.
- Има и по-големи тайни от тази. – Каза Мария и погледна Патрик.
- Какво имаш предвид? – Учуди се Крис.
- О, нищо.
След няколко минути тишина и около половин килограм сладолед г-жа Мон Бланд стана от масата и започна да събира купичките от десерта.
- Да ти помогна ли? – Усмихна се Мария и я прогледна със големите си зелени очи.
- Да, благодаря.
Двете изчезнаха зад кухненската врата.
- Искам сама да му кажа. Когато приключим тук отведете Кристиано и Стефани в хола, за да не чуят нещо.
- Трябва ли да му казвате толкова скоро? Твърде е… млад. – Притесняваше се Рейчъл.
- За какво? За какво съм твърде млад? – Попита Иф, който беше влязъл току-що.
- Вече е готов. Виж колко тиха се промъква. – Засмя се Мария.
- Ще… ще ви оставя сами. – Напусна бързо майката на момчето.
- Какво трябва да ми кажеш? – Настояваше Иф
- Виж сега. – Момичето се опита да се съсредоточи върху сложната задача, която и бяха наредили да изпълни. – По-добре ще е, ако седнеш.
Той седна, чакайки тя да заговори. Въпреки, че изглеждаше спокоен Иф имаше чувството, че му предстои нещо много страшно. Чувстваше се като болен, който очаква докторът да му каже, че му остават няколко дена живот.
- Хайде де. Казвай! Какво има?
- Има неща… - Започна тя.
- Какви неща?
- … неща, които… хората не знаят, че съществуват.
Момчето срещу нея гледаше странно и сякаш не разбираше какво иска да му каже .
- Какво имаш предвид?
- Ами… съществуват създания, в които повечето хора не вярват. Вещици, вампири, върколаци и други.
- Добре. Мария разбирам, че понеже хората ни наричат „вампирското семейство” си мислиш, че ни е забавно да си говорим за тях, но не е така. Ние не вярваме в съществуването им.
- Майка ти и баща ти вярват. – Каза самоуверена момичето.
- Не, не вярват. – Противоречи й Иф.
- Вярват и така трябва.
- Защо? Зада си мислят хората, че сме луди, които се имат за вампири.
- Но това и вашето минало. И бъдеще. Мон Бланд трябва да продължат да управляват Даркслейс! – Настояваше красивата девойка.
- Какво да управляват? Даркслейс? Ти май не си добре.
- Виж Иф… аз съм вампир. А ти си следващият не крал.
- Крал? Не ти наистина се си наред. Няма как да си вампир.
- Щом не ми вярваш виж това. – Каза тя забивайки един нож в ръката си.
- Боже. Какво правиш?
- Спокойно. Нищо ми няма. – Момичето издърпа ножа от дланта си и го хвърли в мивката. След секунда раната й заздравя напълно. Дори кръвта се варна от нова в кръвоносните съдове и изчезна. – Сега вярваш ли ми?
- Но, как? Това не е възможно. – Иф стоеше и гледаше изплашено ръката й. – Значи си вампир.
- Да. – Отговори кратко и ясно Мария.
- И… пиеш кръв? Човешка кръв?
- Аха. Но не се притеснявай вашето семейство е защитено. А и повечето вампири вече не нападат хора, за да се хранят. Използваме банки с кръв. Отдавна сме загърбили животинския си начин на живот.
- Казваш,че семейството ни е защитено? От какво? – Попита я момчето.
- Ами от всичко. Постоянно има някой, който да ви следи. Все пак сте наследници на трона.
- Трон? – Отново се чудеше той.
- Преди векове красива и силна вампирка създава градче наречена Айрис. – Започна разказа си приятелката на Иф.
- Като този Айрис, в който живеем?
- Да. Същият този град преди много години беше дом на много вампири. Това беше нашето кралство. Но след това дойдоха и хора, които започнаха да ни преследват. С помощта на вещиците Прескът чистокръвните, кралицата и няколко не-чистокръвни включително и аз се преместихме в подземни пещери близо до града. Там основахме Даркслейс – столицата на нашето кралство.
- Чакай малко. Вещиците Прескът? Даян Прескът? Тя има ли нещо общи с тях?
- Да тя е най-младата вещица от рода. Тя също има за задача да те пази.
- Ето защо се държеше странно, когато й казах за случката със сестра ти.
- Да Ейва ми каза какво е станало. Помислила те е за Себатиан.
- А, кой е той? – Отново попита момчето.
- Той… да кажем само, че е твой пра, пра, пра, прадядо, който също е вампир и изключително много прилича на теб. Ейва никога не те е виждала и затова те е объркала. – Поясни Мария.
- Аха. – Иф имаше чувството, че главата му ще се пръсне от толкова много информация.
- А сега по същество. Трябва да станеш вампир. Колкото е възможно по-бързо.
- Но. Какво? Не. Не мога да стана вампир.
- Трябва, Иф. Иначе кланът Грендор ще завземе властта. Ще избият всички други кланове, които им се противопоставят.
- Чакай малко. Обясни ми го по-бавно. – Настоя той.
- Ако кралицата умре, а това е неизбежно и ако няма наследник готов да седне на престола най-големият клан ще поеме властта. Такъв е законът. Грендор е най-големият и силен клан, а лидерът им е истинско чудовище. Ще избият всички чистокръвни, които не им се подчинят. Ти си първородното дете от новото поколение Мон Бланд, затова трябва да станеш крал.
- Не мога да стана крал… на вампирите. – Говореше си сам той. – Не мога.
- Трябва, Иф. Много ще умрат ако не го направиш. – Настояваше Мария.
- Но, почакай малко. Как така кралицата ви ще умре? Не сте ли безсмъртни?
- Така е, но кралицата беше нападната от върколаци при една от нощните се си разходки. Слюнката им съдържа ензим, който бавно убива ухапаният вампир.
- Няма ли някакво лекарство? Или… не знам какво.
- Няма и точна заради това трябва да станеш вампир. – Мария хвана Иф за ръката и го погледна в очите. – Моля те.
- Не мога да ти отговоря сега. – Каза тиха момчето. – Твърде съм объркан.
- Добре ще изчакам колкото трябва. Но знай, че остават само няколко месеца.
След като каза истината за пристигането си в града Мария напусна къщата на семейство Мон Бланд. Цяла нощ Иф се въртя в леглото без да заспи, мислейки за това, което беше разбрал по-рано тази вечер.
|
