Споделена история от Проза, литература |
Аз съм там
преди: 7 години, 8 месеца, прочетена 3048 пъти
Аз съм там...
А как копнея някой да ме чуе...
Да ме види - Боже, аз съм там!
Надничам зад решетките от думи -
отчаян и така ужасно сам.
Не думите - копнея някой да обича мене!
Аз, този, дето вдъхнах им живот.
Зад листите хартия и мастилото студено
едно сърце пулсира - жадно за любов!
Едно сърце пулсира - чува ли го някой? !
Не ме ли виждаш... - Боже, аз съм там!
Ела! Ела, така отдавна чакам...
Отчаян съм и тъй ужасно сам.
Само тази вечер
Добър вечер! Търся топлина.
Ще отвориш ли за миг поне вратата?
Вярно късно е... Но знаеш - самота...
Неканена пристига, стяга ти душата...
Добър вечер! Търся две ръце.
В прегръдката им уморено да се сгуша.
И някъде далече допирът им да ме отведе,
далеч от болката, която ме измъчва...
Добър вечер! Търся две очи.
В които има нежност и човечност!
Но моля те, за миг поне вратата отвори!
Приюти ме само тази вечер...
Кокичета
Къде си, мое мило момиче?
Тази зима е тъй дълга и тежка.
И все те чакам - едно малко кокиче,
да надникнеш от някоя преспа.
Все те чакам - теб, моята пролет!
Да вдъхнеш в мене отново живец.
Студени и сиви са всички сезони,
когато няма те, няма те теб!
Но къде си, мое мило момиче?
Виж, пролет навънка е вече...
И има толкова много кокичета.
А ти, кокиченце мое... къде си?
Танцът на Гърбушкото
Къде е душата ти, бедни Гърбушко? -
На площада танцува заедно с Нея.
Тъй лека сега, тя пристъпва на пръсти -
захвърлила кръста на твоето бреме.
И ти се усмихваш, бедни Гърбушко -
чувство нечувствано, в себе усетил.
Oмагьосано гледаш снагата и кръшна,
как се извива под звука на дайрето.
Полите и шарени, сякаш че пръскат
цвета си, в тази, тъй сива вселена,
в която живееш, ти бедни Гърбушко -
в която живееш от толкова време.
Но дайрето замлъква - танцът приключва...
Тя се покланя полите си стиснала.
И очите ти мигом, Гърбушко, помръкват.
По-прегърбена става твоята фигура...
Къде е душата ти, бедни Гърбушко? -
По площада пристъпва бавно към тебе.
И от всякога, сякаш, по-тежък е кръста,
който тя носи - след танца с Нея...
Без думи
Обичай ме! Обичай ме! Обичай ме! -
крещят очите ми в полумрака.
Душата ми пред нея коленичла,
присъдата на погледа и чака.
Присъдата на погледа и чака,
душата ми пред нея коленичила!
Мълчат очите и в полумрака.
Мълчат. И казват всичко...
Дориан Грей
Кой съм аз ли? Аз съм похотта, която,
несъбуждана, пълзи по топлите ти вени.
Кой съм аз ли? Аз съм мракът,
в очите на приспаните ти демони.
Кой съм аз ли? Аз съм чашата от злато,
поднесена към твоята уста.
Ще отпиеш ли от нея? Вътре е душата ми...
Моята прогнила, паднала душа.
Кой съм аз ли? Аз съм ти!!!
Човек! -На всички грехове понесъл семената...
Но моите поникнаха, че дяволът ги натори,
понеже го поканих, в градината си свята.
В коя църква да те търся, Господи?
Няма как да намериш Бог в църквата, ако не си го намерил в сърцето си. Там запали първо свещ! От там разгони първо мрака! Една свещ горяща в сърцето е много по-стойностна от безброй свещи запалени в църквата...
В коя църква, да те търся, Господи?
Загубил те, в своето сърце...
Свещите запалени нима са мостове,
над бездната-безверие, към твоето небе?
В коя църква, да те търся, Господи?
В сърцето ми е студ и мрак...
Иконите какво са? ! Нищо, просто!
Щом свалиш им ореола свят.
В сърцето си, аз зная, Господи,
където те загубих, трябва да те търся!
А не с тези свещи восъчни,
било и хиляди, запалени в църква.
Рисувам в мечтите си слънце
Рисувам в мечтите си слънце...
За теб и за мен. За целия свят.
Че този свят от студ е премръзнал!
Че този свят потънал е в мрак!
Рисувам в мечтите си слънце...
И ето! Този свят-свят е различен!
Свят, които знам ще се сбъдне!
Ако всеки от нас поне се опита,
да нарисува в мечтите си слънце,
Което да грее-в сърцето, в душата.
И щом тези слънца излязат навънка-
от край до край, ще е огряна земята!
Ампутация
Разпилях кръвта си другите да топля,
за това и жилите ми са сковани в лед.
Студ... Тъга... Самотност!
Няма мостове! А само пропасти напред...
Разпилява вятърът навред пера...
Подире им аз тичам и отчаян ги събирам.
С надеждата - все някакви крила,
от тях да си направя... да премина!
И тази гробна, гробна тишина!
Тази тежест, легнала ми на гърдите...
Сякаш не едно - а хиляди сърца!
Туптят, в мен - разбити.
Но аз... Но аз ще продължа!
И през тази зима ще премина.
Ампутирал пак от своята душа,
това, което е премръзнало и е изгнило...
Така красива те видях...
Така красива те видях -
на масата, седяща срещу него.
А той дали съзнава колко е богат,
помислих си, щом има тебе?
Че всичко, в живота, зная се цени -
уви, едва, когато се загуби.
И ето, днес, ти прелестна блестиш,
а аз на себе си не спирам да се чудя.
Какво богатство, Боже, съм държал!
И как така можах да го изпусна? !
Но, уви, единствено в чужда длан,
такава красота разцъфва...
Най-нежните ръце
Грубости? От грубости не ме е страх!
Но виж, ръце, протегнати за ласка...
Най-нежните ръце, това разбрах -
най нежните ръце са най-опасни!
Най-нежните ръце, разбрах, оставят,
в душата белезите най-дълбоки.
Че никой удар, тъй не наранява,
подобно тях - помахат ли за Сбогом.
В прегръдките на мрака искам да те срещна...
В прегръдките на мрака искам да те срещна...
По-истинска проверка няма от това.
Тогава се разбира - свети ли човекът.
Дори когато няма светлина.
Това е цената
На сърцето си нося трънен венец.
Покрито е цяло с незарастващи рани.
И при всяко туптене се впиват безчет
бодили в него и болка ме пари.
И щом сърцето си в мойто допреш,
тази болка и теб ще те пари.
Това е цената да бъдеш с мен.
Това е цената - плати или бягай!
По-празен от всякога
Пръсти забивам дълбоко в душата си.
Пак я преравям - до дъно, до кръв...
Но само прашасали мъки в ръката си
стиснал, поемам отново на път.
Поемам отново и търся и питам -
Кой е за мен всъщност верният път?
А младостта ми, засмяна, на някъде тича -
Бърза да легне до детския труп...
Пръсти забивам дълбоко в душата си. -
Вече и мъките станаха кът...
Всичко - изписано, всичко - изплакано...
По-празен от всякога тръгвам на път.
Тръгвам да търся пак някакъв смисъл.
Щастие, обич... или дори
поредна горчилка, болка и мъка -
Стига да чувствам, че още съм жив!
На Нея
Здравей! ... Как си? ... Помниш ли ме още?
Разбира се - помниш ме... Глупав въпрос!
Че ти пиша е глупаво също, но просто...
човек оглупява... когато чувства любов...
Затова не съди ме, когато понякога,
неканен почуквам на твойта врата.
Повярвай, не искам да бъда натрапник!
Не искам... но просто не мога да спра
да мисля за теб! Да търся очите ти...
Извинявай... пак глупаво взех да звуча...
Като някой хлапак - решил - Че обича!
А може би всъщност е просто така...
Аз търсих олтар - да положа пред него -
всичката своя събрана любов!
И ето те теб! - В точното време.
И аз си помислих - Изпраща я Бог!
Да, Господ, така си помислих,
изпрати ми теб, в тъмната нощ.
След всичките тези горещи молитви -
Най-после е тя! Най-после любов!
И толкова стихове за тебе изписах...
Ама и аз един съм глупак!
Неможещ да каже, че някой обича -
пред него в очите - без свян и без страх.
И ето че пак ме човърка отвътре...
И не зная дали любов е това.
Но знам че усещам горчилка и мъка,
от момента в който си казахме - Чао!
Левски
Защо ме търсите в спомените само?
Защо тъжите над незнайния ми гроб?
Нима изгни с тленното ми тяло,
заветът ми към теб, мой български народ?
Нима провесиха на черното бесило,
моят пример? Моята мечта!
Та отново сте приведени! Страхливи!
Но колко пъти трябва да умра???
За да оживея най-накрая в сърцето,
на всекиго един от вас!
Та не да търсите на другиму в лицето,
спасение в най-тежкия си час...
|
