Измамата - Spodeli.net


Нещата от живота...
 


 Начало
 Правила
 Добави история!
 Контакт
 
Споделени истории (82689)
 Избор на редактора (99)
 Любов и изневяра (18707)
 Секс и интимност (9823)
 Тинейджърски (18647)
 Семейство (3963)
 Здраве (6796)
 Спорт и красота (3584)
 На работното място (1578)
 Образование (4653)
 В чужбина (1031)
 Наркотици и алкохол (830)
 Измислени истории (697)
 Проза, литература (1315)
 Други (10960)
 
Зъбни импланти
Възстановете Вашата усмивка в рамките на седмица!

Зъбни импланти - цени

 

  

Споделена история от Проза, литература

Измамата
преди: 11 месеца, 14 часа, прочетена 759 пъти
Казвам се Хенри Тъкър и това са моите предсмъртни думи. Датата е 30 април 2014 година.
Възнамерявам да си пръсна мозъка веднага след като допиша това писмо.
Револверът с който смятам да сторя това е пред мене на бюрото - "Колт Питон 357". Купих го точно преди 4 дни за сумата от 1500 долара от магазина за оръжие на Легсинтън Стрийт 125. Касовата бележка ще намерите в папка заедно с други документи в сейф в клона на Банк ъф Америка на Медисън Авеню. Ключът за този сейф виси заедно с ключовете ми за колата на закачалката до входа.
Замислям това самоубийство от доста време но окончателното решение взех преди точно 6 дни. Точно преди шест дни разбрах че няма излизане от кошмара в който живея вече толкова години за който знаем само двама души на този свят - аз и ТОЙ! Питате се кой е ТОЙ? Ще ви кажа - ТОЙ има много имена, милиони лица, огромна власт. А тя - властта му стана безгранична на 24 април тази година когато католическата църква го възпя в литургия на площад "Свети Петър" в сърцето на Ватикана. Чух името му произнесено от пеещия и словата които милиони по света са чули в този миг:

Неговите пламъци се надигат, това е новото му раждане!
О ЛУЦИФЕР, ти, който НЕ ЗНАЕШ МИР И ПОКОЙ!
Христос е твой слуга.
Той се върна от страната на мъртвите, за да озари човешката раса с ТВОЯТА светлина!
Ти вече си жив и ще царуваш за ВЕЧНИ ВРЕМЕНА!
Да, аз Го срещнах, срещнах Луцифер или Сатаната или Азазел - наричайте го както вие искате. На него му е все едно. Той е тук, има го и наистина най-големия му номер е да ни убеди че не съществува!
Сега всички които четат това ще кажат че ето - Хенри Тъкър е изкукал тотално! Не ми пука кой какво ще каже. Единствено ме е грижа за шока който ще причиня на семейството си и близките си това мое решение. Няма да им искам прошка за това! Само се моля да повярват поне на частица от историята която ще ви разкажа преди да натисна спусъка. Надявам се наистина револверите да не правят засечки както ме убеди собственика на магазина.
Знам че моето самоубийство ще хвърли в смут много хора от кръга на писатели, издатели и литературни критици. Може би не точно самият акт а това което ще напиша преди да натисна спусъка. Само мога да си представя шока, който ще причиня и на моята агентка Ерика Крамър! Ерика, опитай се да ми простиш!
Знам че още утре новината за смъртта ми ще бъде по първите страници на вестниците, ще се коментира по телевизионните канал и ще тема номер едно са информационните сайтове из Мрежата. Но не мога да живея повече с ужаса с който се сблъсквам всяка нощ. Макар че да преживявам тези кошмари е заслужено наказание за стореното от мене. Защото аз не съм един от най-добрите, най четените и издавани автори на разказа според критиците и класациите по тиражи. Аз съм един обикновен крадец и лъжец. И единственият труд който съм положил през тези години, издавайки моите сборници с разкази бе да ги преписвам като машинописка от написаните на ръка оригинали. Написани на ръка но не от моята...
Техният автор нямаше начин да вдигне шум и да ме обвини в кражба просто защото отдавна не е между живите. Наистина отдавна... тази година, на 7 октомври ще се навършат 165 години от неговата смърт.
Сега вече може би окончателно ще ме помислите за изперкал.
Но опитайте да си спомните какви бяха отзивите за първата книга с разкази която издадох. Нарекоха ме "наследника на Е. Алън По"... това определение би било истина само ако вместо думата НАСЛЕДНИК се напише КРАДЕЦЪТ. Защото всички разкази публикувани от мое име са е същност създадени от този гений на перото. Аз просто откраднах негови ръкописи... извърших това през нощта на 11 срещу 12 февруари 1847 година от дома му в Бронкс, Ню Йорк. Имам и доказателство за това - ръкописите за които говоря са също в сейфа. Сега има техники с които разследващите ще могат да потвърдят моите безумно звучащи твърдения. Същата нощ воден от своето безумие в което бе изпаднал отново По изгори своите ръкописи. По точно си мислеше че стотиците страници които пламтящия огън на камината в кабинета му погълна са създадените от него разкази не видели все още бял свят. Но в състоянието си той така и не видя че всъщност на листовете хартия са написаните от мене бездарни творби. Знам това със сигурност защото бях там и замених неговите блестящи творби с моите драсканици.
Знам че всичко това звучи налудничаво и абсолютно невъзможно да се направи. Възможно е! Но има само едно условие - да сключите договор с НЕГО. А за него понятията като време и пространство нямат абсолютно никакво значение. И аз, воден от маниакалното си желание да бъда известен писател сключих договор с ДЯВОЛА. Сложих подписа си под договор с който продадох душата си срещу слава и пари. А договорите се НЕГО не подлежат на обжалване...

И каква ирония на съдбата. Срещнах Го на едно място което е като божи храм за мене. Говоря за музея на Едгар Алън По в Ричмънд. Там живеех допреди.... години. Там между стените на тази сграда, сред изложените ръкописи, писма, снимки и редки първи издания на неговите творби се чувствах освободен, сякаш усещах присъствието на писателя. Можех с часове да седя, потопен в тази атмосфера.
И точно там, в това светилище, поне за мене е такова, срещнах най страшния кошмар, който човек би могъл да си представи. Този кошмар ми се яви в образа на добре облечен, с безупречна прическа и лъхащ на сила и самоувереност мъж.
Той ме заговори и може би единствено факта, че държеше в ръката си същият луксозен екземпляр на "Гарванът", който и аз си бях купил от магазинчето в музея ме накара да му отвърна. А аз по принцип трудно успявам да водя разговор с непознати и сам се учудих на лекотата с която разговарях с този човек на различни теми. Представи ми се с името Никълъс Брадли, сподели че се занимава с финанси, недвижими имоти и други различни неща които носят солидни печалби! Думите му бяха: " там където има пари, там съм и аз. " Не помня колко точно прекарахме така в разговори но аз стигнах до там, че да му споделя тайната си че се опитвам да пиша. През цялото време цялото време докато разговаряхме ледено сините му очи сякаш проникваха в дълбините на съзнанието ми, но осъзнах че в същност това ми доставя някаква странна, неописуема наслада.
На раздяла той пъхна визитната си картичка в ръката ми и аз машинално я прибрах в джоба на сакото. Мислех че се познавам достатъчно добре и няма да му се обадя, но грешах.
Направих го още на следващият ден. Позвъних на новия си познат и пак бях изненадан от лекотата с която той ме убеди да се видим в събота и да вечеряме заедно. Не знам как, но успя да ме накара да обещая че ще му дам да прочете някои от моите разкази.
Дните до събота се изнизаха неусетно. Беше ме обзело странното за моя характер нетърпеливо очакване за съботната ни среща.
Както и да е, въпросната събота вечеряхме в един изискан ресторант, чиито цени в менюто ме накараха да се почувствам нещастен от доходите си като преподавател.
Всъщност спомените ми за времето което прекарахме в този ресторант са като обвити в някаква мъгла. Единственото което си спомням е че му дадох два мои разказа които бях взел със себе си. Той ги изчете между предястието и основното. Помня и думите му, които изрече: "Ще бъда откровен, но съм сигурен че и сам знаеш това което ще кажа за тези разкази. С две думи - пълен боклук са приятелю! ".
Знаех го наистина, но да го чуеш по толкова безкомпромисен и груб начин си е нараняващо.
Помня и смеха му, с който той прекъсна опитите ми да обяснявам нещо за написаното от мене, помня и твърдия и уверен тон с който каза: "Но аз мога да променя това и ти да постигнеш мечтата си да бъдеш известен писател! Въпросът е обаче - ти какво би сторил в замяна"? Като на сън промълвих думите които промениха живота ми : "Всичко, бих продал и душата си на Дявола.... "!
Този път смехът му бе силен и тържествуващ. Той се наведе през масата към мене и тихо изрече: "Ти го каза"!
Светът около мене сякаш се завъртя с бясна скорост, хиляди звуци изпълниха тихият ресторант и сякаш всичко потъна в сива мъгла. И следващото което помня е че седях срещу него, но вече не бяхме в ресторанта. Намирахме се в една огромна стая, която се оказа че е неговия офис. Разделяше ни масивно бюро от тъмно кафява дървесина. Краката Му бяха качени него, а в излъсканите до съвършенство обувки се отразяваха светлините на десетките запалени свещи поставени около нас. В устата Му димеше дълга пура, а димът и сякаш рисуваше някакви абстрактни фигури във въздуха. Без да вади пурата от устата си той отрони през зъби - "Ами честито и добре дошъл в отбора. "!
Идея си нямах за какво говори. И явно изражението на лицето ми е показвало недоумение защото той извади пурата от устата си и с нея като с показалка посочи листа хартия, който установих с учудване че държах в ръката си.
Вперих поглед в него и написаното на първите два реда с големи готически букви се наби в очите ми: "ДОГОВОР ЗА ПРОДАЖБА НА ДУША НА ДЯВОЛА". Вдигнах поглед към седящия срещу мене мъж, засмях се истерично но само след миг смехът ми се превърна в задушаваща, раздираща гърдите ми кашлица. Нещо в лицето му не бе както трябва... Очите му... бяха се издължили, станали бяха жълти а зеницата се бе превърнала в тънка черта. Това бе поглед на змия. Стоях като хипнотизиран, неможейки да си поема дъх. Не зная колко - секунда, минута, може би дори час съм стоял така вцепенен. Но в мига в който се опомних, тези змийски очи вече ги нямаше върху лицето Му. Той се разсмя - "Спокойно, не си нито първия, нито ще бъдеш последния подписал тази сделка с мен - Погледни това" - казвайки тези думи той посочи шкафа до бюрото си. Видях че това беше картотека, от онези които ги има във всяка библиотека. Чекмеджета с големи букви върху тях. "Кажи ми буква"!
Като хипнотизиран успях да произнеса "К".
"К? Като КЕКС? " -Той свали крака от бюрото и завъртя стола към шкафа - "К, к, к... аха ето буквичката К". Пресегна се, издърпа едно от чекмеджетата и го плъзна към мене - "Избери си картонче".
Машинално посегнах и издърпах едно от черните листчета. Погледнах написаното... "Е, какво ти се падна от късметчетата"?
С усилие произнесох името написано върху картончето - "Кинг, Стивън"
Той се разсмя - "Ахаааа, стария Стивън! Приятно се работи с този тип да ти кажа"! - пресегна се, придърпа чекмеджето и извади картонче - "Я сега да видя моето късметче – аха, Кантона, Ерик... Хм, този пък кой беше? ! " Той ме погледна с учудено изражение и смехът му отново разкъса тишината - "Шегувам се, знам кой е разбира се. Футболистче едно.... "
Грабна чекмеджето и с трясък го върна на мястото му - "Да оставим тези неща. Сега ти си важния. И е време да изпълня моята част от договора. Изправи се!! "
Като хипнотизиран се изправих и в следващия миг Той без напрежение прескочи бюрото, сграбчи ме през кръста и следващото което помня беше ужасения ми писък, когато без да ме изпуска от здравата си хватка се хвърлихме към огромното изящно огледало на стената. Инстинктивно сложих ръце пред лицето си, очаквайки стъклото да се пръсне на стотици малки парчета.... но нищо такова не се случи. Нямаше парчета, нямаше трясък от чупещо се огледало.... Нямаше нищо. Тишина....
Отворих бавно очи. Офисът го нямаше. Бяхме на съвсем друго място. Стояхме върху дебел килим в центъра на голяма стая. Срещу нас имаше стълба, явно водеща към втори етаж. Имаше малко мебели и бяха някак си стари... не в смисъл вехти, а просто стари, като от друга епоха. "Къде сме? " - попитах тихо. "Там където дори не си сънувал че можеш да бъдеш. " В Ню Йорк сме разбира се и днес е ако не се лъжа... " - той погледна часовника си и се засмя - "Хитра машинка, виж сам коя дата сме днес. " Послушно погледнах - на циферблата с огнено червени букви бе изписано 12 февруари 1847 г. "Ха сега да те видя, сети ли се коя е тази дата и къде точно сме в момента? ".
Понечих да отговоря с "Не", но една мисъл като светкавица раздра мозъка ми. Поклатих невярващо глава. Той се засмя отново - "Браво, виждам че се досети"
Да, прав беше, знаех къде сме в момента, усещах че не е някаква лоша шега, а истина. Това бе домът на Едгар Алън По, а датата бе тази, за която се смята, че изпаднал в поредното си безумно състояние е изгорил свои ръкописи.
Той най-сетне махна ръка от кръста ми. "Ето, вземи това. Върви горе, той е там, в стаята си. Кажи му че те праща Рейнолдс, дай му това и вземи всички листове които са върху бюрото му. И побързай, нямаш кой знае колко време”.
Машинално поех нагоре по стълбите и мислех за името което Той изрече преди миг. Толкова ми бе познато. Напрегнах мозъка си, но нищо не се получи. Чак сега се сетих и погледнах това което бе ми дал в ръцете и си ужас разбрах че това са листове хартия, върху които бяха моите разкази, моите безумно глупави истории.
"Давай, давай" - Той леко ме побутна в гърба и аз се продължих нагоре стъпало по стъпало. И отново сякаш светкавица премина през мене - името! Разбира се че знаех кой е това... Обърнах се към него - 'Това е името което По е мълвял малко преди да издъхне в болницата на 7 октомври 1849 г. "
Той се разсмя и вдигна палеца си - "Бинго, По ми беше стара дружка. А сега душата му ми прави компания, когато реша да се отдам на пиянстване. "
Гледах го с широко отворени очи - "Искаш да кажеш, че и той... " - Мъжът престана да се смее и изсъска през зъби - " Върви, времето си тече. Втората врата горе - там в момента трябва да е По"!
Като на сън се качих до горе, застанах до затворената врата, поех дълбоко въздух и тихо я отворих. Погледнах през пролуката и видях фигурата на мъж, седнал върху едно канапе и стиснал глава с двете си ръце. Движеше се напред назад и от него долитаха неясни хъркащи звуци.
Отворих вратата напълно и скърцането и стресна човека. Той вдигна глава и погледна към мен. И това наистина бе По, моят кумир, най-великия писател....
Пристъпих към него, като хипнотизиран му подадох листовете с моите разкази. "Изпраща ме Рейнолдс" - отроних тихо. Чувайки това име той започна да вие като че изпитваше някаква огромна болка. Очите му станах безизразни, ръцете му трепереха неудържимо. Започна да удря главата си с длани и да се проклина.
Не можех да издържам на тази гледка, набутах в ръцете му листовете с моите разкази, бързо награбих огромната купчина ръкописи от бюрото му и почти тичешком избягах от стаята. Преди да затворя вратата се обърнах и видях как По пристъпи към горящата камина, загледа се за миг в пламъците и запокити листовете, които държеше в ръцете си. Листовете с моите разкази. След това падна на колене и с болка извика: "Рейнолдс, бъди проклет навеки! "
Хлопнах вратата и тичешком заслизах по стълбите. Той ме чакаше долу, на лицето му имаше ехидна усмивка, а студените му очи се впиваха в моите. : "Добре, вече сме квит! Тези листове в ръцете ти, тези негови разкази неиздавани никога са само твои! За тях знаем само ТИ и АЗ! А аз съм гроб! "
Той се разсмя зловещо, приближи се до мене и с двете си ръце обхвана хвана главата ми - "Хайде, време е да се събудиш... нов човек! " Отвори широко устата си и излизащия от нея дъх опари лицето ми. Всичко около мен се завъртя, всичко в стаята се разбърка като в цветен калейдоскоп. Последното което чух беше продължителния му зловещ смях, идващ някъде от много далеч... и се събудих.
В първия момент изпитах огромна радост, мислейки че всичко това е един обикновен сън. Но уви, радостта ми бе съвсем кратка. Продължи само до момента в който, след като взех душ влязох в кабинета си. И първото което видях, бе купчината изписани листове върху бюрото. Листовете, изписани от ръката на По, неговите разкази. За които всички знаят че са били превърнати на пепел в горящата му камина. А сега бяха мои и аз като последен глупак, жаден за слава, започнах да ги преписвам на компютъра си. Просто ги печатах, без да изменя нито една думичка в тях. И така започна всичко.. останалото го знаете.
Но не мога да продължа да живея с тази лъжа. Не мога всяка нощ да заспивам и да сънувам един и същи сън - как лежа в затворен ковчег а върху корема ми е черния котарак от онази разказ на По, който безчувствено ме гледа в очите. И единствените звуци които чувам е тупкането на буците с пръст върху капака на ковчега и грозното грачене на Гарвана... и моят писък на ужас. И това нощ след нощ.
Така че сега слагам подписа си под писмото и следващото което ще направя е да си пусна един куршум в мозъка.




х х х х х х хх х х х х х х х
Вестник "Ню Йорк Таймс" 01 май 2014 година

"Вчера в дома му бе отрито тялото на писателя Хенри Тъкър. От полицията съобщиха, че става дума за самоубийство. Намерено е предсмъртно писмо на писателя, с което той обяснява мотивите си за този краен акт. Според капитан Маккензи, началник на криминалния отдел, в писмото става ясно че се касае за несподелена любов и то, както се изрази загадъчно, не към представител на нежния пол.
Тъкър бе един от най - добрите автори на разкази, бе наричан приживе от критиците "Съвременния Едгар Алан По" Книгите му са издадени в милионни тиражи по цял свят.
Погребението ще се състои на 3 май 2014 г. в гробищния парк на църквата "Св. Августин", където писателят е имал закупено приживе гробно място.
Мир на праха му. "

х х х х х х х х х х х х х

Капитан Маккензи сгъна вестника, хвърли го върху бюрото си и се пресегна към телефона. Набра номера и зачака. Докато слушаше сигнала "свободно" отвори чекмеджето си и погледа му падна върху лист хартия на който с големи готически букви бе изписано: "Договор за продажба на душа на Дявола ". Същият като на самоубилият се и който Маккензи намери в сейфа на писателя заедно с всички ръкописи на По. Е почти същият- само с една единствена, дребна разлика - под този договор, който лежеше в бюрото на капитана подписа под него не бе на Тъкър. Най-отдолу стоеше името Джон Маккензи.
И сега капитанът звънеше на НЕГО. За да му предаде предсмъртното писмо и всичко от сейфа на писателя.
Защото договорите са затова, за да се спазват. Особено ако са с НЕГО....

P. S Тази история я написах за участие в конкурс за разказ, повлиян от творчеството на Едгар Алан По но изпуснах крайния срок за изпращането и затова реших да я предложа тук

 
Сподели историята:
 
<< Предишна Случайна Следваща >>
 
 

Коментари

Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
 
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)
 
Email:
 
  ... ... ...
Коментари на страница: Най-отгоре:

преди: 10 месеца, 27 дни
hash: 2c6e33d7cf
гласове:
1 2 3 4 5
  (1 гласа)

1.   Много дълго, но все пак поздравления за труда, продължавай да пишеш и ще става все по-добре писането ти, смятам че имаш потенциал :)

 
  ...
преди: 10 месеца, 27 дни
hash: b0de6cbf58
гласове:
1 2 3 4 5
  (1 гласа)

2.   Не е чак толкова дълго, бих прочела и продължение, ако беше книга от 700 страници и нея щях да прочета. На мен много ми хареса, браво за труда, писането ти е увлекателно за един читател и наистина ме грабна. Естествено, всеки може да се развива в творчеството си, вероятно ще станеш и по-добър/добра. Не знам дали щеше да спечелиш конкурса, защото не вярвам много в конкурсите, но искрено се надявам да имаш успехи в тази сфера.

 
  ...
преди: 10 месеца, 26 дни
hash: c67172a543
гласове:
1 2 3 4 5
  (2 гласа)

3.   благодаря за отзивите ви! Доставя ми наистина удоволствие да пиша разни неща... :)Дали е успешно или не.... не знам

 
  ... горе^

Коментари очaкващи одобрение: няма
...

Коментари, които са написани неграмотно, с латински или главни букви няма да бъдат добавени!

1. Бъди полезен на другите с коментара си!
2. Хейтъри не се толерират!
3. Обидните квалификации не са аргумент :-)
4. Пазете мъдростта за себе си, другите имат нужда от съчувствие!

Знаете ли, че след символите запетая и точка винаги следва интервал?   [ Да ]   [ Не ]

При нас коментарите се одобряват ръчно. Въведи своя имейл адрес и ще получиш известие, когато бъде публикуван нов коментар.(какво е това?)



Copyright © 2007 Spodeli.net
eXTReMe Tracker