Споделена история от Проза, литература |
Любимият ми ден
преди: 5 години, 10 месеца, прочетена 2407 пъти
Здравейте, от 8 години пиша, но само за себе си и днес реших да споделя нещо, което съм започнала да пиша и все още не знам дали да го довърша, бих искала да видя мнението ви, дори и да е критично :)
Днес е денят, който съм чакала от месеци, толкова съм развълнувана, че дори не мога да осмисля какво се случва. Вървя по черния коридор и както очаквах по стените има постери на 2Pac и Bob Marley, мирише на нещо лошо, смесица от алкохол, марихуана и може би няколко евтини курви. Не знам защо, но две много слаби и полузаспали момчета ме водят до стаят. Нещо не ми вдъхват доверие тези, мисля, че те дори не знаят къде са. Къде, по дяволи те отиваме вече втори етаж изкачваме, все едно са построили стена само заради една стая. Тялото ми е необичайно спокойно, дланите ми са сухи, погледът ми е овладян, всякаш отивам на позната територия, странно, но ми харесва чувството. Ето, че стигнахме, но защо само момчетата влизат, а аз си оставам сама пред голямата тъмно червена и интересно нарисувана врата. Може би този, който е нарисувал е искал да подскаже какво има зад нея или да ни обърка, скоро ще разбера. „ Той каза, че може да влезеш” това се чу зад тази странно хубавата врата, отварям внимателно, зениците ми се разширяват, но поддържам спокойствие и точно пред мен е той Кристофър седи на нещо като кресло, цялото червено и златно. Където и да се обърна виждам колони, копчета, листове, слушалки и естествено марихуана и зад мен седи една евтина кучка. Всички момчета са застанали зад него все едно са му платени мутри или просто са му верни приятели и това ще разбера. Оглеждам се да намеря нещо хубаво и виждам само бутилка „ Grey Groose” водка, която е почти празна, жалко, защото имам нужда от познато нещо. Дори всички тези неща в стаята не мога да ме разсеят от него, той не спира да ме гледа и то толкова спокойно. Може и да е от облеклото ми, от любимата ми рокля -цвят бордо, с изрезано, но мистериозно деклоте, не много къса, прилична дължина, покрива част от ръцете ми, показва достатъчно, права, без никакви грозни ивици и всеки шев от нея докосва всяка моя любима част от тялото ми. Въпреки всичко се чудя дали да го поздравя и да се представя или да му завъртя главата без дори да е чул името ми и точно това се върти в главата ми:
- Излизайте, всички вън, само аз и Кристофър да останем, хайде размърдайте си заспалите задници
Може би музиката, която звучеше толкова секси ме накара да направя това или мръсния му поглед, който ме докосваше, все едно усещах ръцето му, боже, това ми харесва. Докато чаках всички да излезнат от стаята погледът ми се засече с неговия и не мога да спра да го гледам, всякаш ме е омагьосал, мозъкът ми се изпразни, нищо не мога да мисля, той ме контролира.
- Искаш ли да седнеш или предпочиташ да останеш права, въпреки че и така ми харесва гледката
Казвайки това си прехапва усната, не е моя вината, че тялото ми започва да трепети и очите ми започват да се присвиват, но въпреки това се опитвам да се овладея, дошла съм по работа.
- Къде искаш
- Възможно най-близо - той ми отговаря
- Нека не се отклоняваме от това за какво съм дошла – въпреки че тайно си мисля, че ми се иска да забравя за какво съм дошла
- А ти за какво си дошла - колко нахално си завъртя главата за да ме огледа, дори не спря като забелязах това
- Аз съм тук за да разбера, кой е истинският Кристофър
- Той стой точно пред теб, нямам какво да крия, какво искаш да ти кажа – лекичко и срамно ми се усмихва.
Не знам дали да питам направо всички въпроси, които са написани в тефтера ми или първо да се опитам да го опозная. Страх ме е да не ми каже след две минути „тръгвай си”, защото искам да науча неща, който никой репортер не е успял да научи. Не само какъв е, а и как реагира на неудобните въпроси.
|
