Споделена история от Проза, литература |
Скритата надежда
преди: 5 години, 6 месеца, прочетена 2424 пъти
Скритата Надежда
от
Марияна Борисова
Тази история се случи отдавна. Във времена след онези времена, когато имаше разруха и войни. Животът след това си затече по един и същ начин, спокойно, монотонно. Може да се каже че тогава зацари безвремието и покоят превзе душите на хората. Но времето беше упорито. То не обичаше покоят и искаше да наложи своите закони сред хората. В домовете на отвлечените души за тиктакаха стенните часовници И те така свикваха с него, че само в стрелките се взираха и започваха да бързат, да бързат и времето все не им стигаше.
А друга част от хората пък имаха други мерки за време тогава и на часовника гледаха като на излишна прищявка, защото след като не бързаха за никъде за какво му беше на човек такова нещо. Например децата весело играеха на улицата и сякаш по вътрешен някакъв, естествен часовник спираха играта, точно когато и слънцето започваше да се търкаля към своя залез. Тогава и на групички се връщаха и хората от полето, нарамили мотики със още незасъхнала пръст по тях. А по изгрев слънце започваше денят им, когато то ги теглеше към земята и те пак на групи и с песен даже започваха новия ден. И изгревът и залезът си имаха своите благоухания и хората ги познаваха. А в градовете го нямаше това ухание, но пък те бяха толкова далече от селата, колкото една пустиня може да бъде от морето и нямаше как едните хора да си пречат с другите.
В едно такова малко, затънтено селце живееха Янко и с две години по- малката му сестра Ина. Янко беше на три години, когато от семейството му останаха само той и баба му. Всичко се случи много бързо, като живот на въртележка, която спираше, когато някой трябваше да слезе или да се качи и със скърцащ звук пак тръгваше и още не довършила обиколката пак трябваше да спре.
Дали съдбата налагаше своите правила Янко беше малък за да знае. Но едно беше сигурно, че дядо и баба бяха във възторг от първото си внуче. Момченцето беше здраво и кротичко, не плачеше дори когато му идеше часа за хранене. Но минаха месец –два, когато регионалната сестра намина да го види. Направи ѝ впечатление че детето не следеше със очи дрънкалките, с които тя и близките се опитваха да привлекат вниманието му. Клепачите му леко бяха притворени и тя насрочи консултация в кабинета си.
Стана ясно, че Янко нямаше зрение. Когато разтревожените родители попитаха как може да се излекува слепотата на синът им, тя повдигна рамене, и най лесният отговор като че ли беше просто да им каже да се надяват да се открие някакъв метод.
Младите родители обиколиха всички известни лекари в страната, но отговорът беше или негативен или неясен, или пък ги съветваха да свикнат да живеят с инвалидността на сина си. Майката на Янко трудно се справяше сама и често и бабата вземаше активно участие в отглеждането на детето. Някак нещата ще потръгнат, ще видиш, говореше възрастната жена на дъщеря си и ѝ вдъхваше увереност.
Младата майка се поуспокои и скоро зачака и втората си рожба. Настана радостна суматоха в къщи. Този път май щеше да е момиче. Щеше да се казва Ина. Бебето се роди здраво и хубаво, но майката се разболя и два месеца по -късно почина.
От мъка по дъщеря си и дядото на Янко се поболя, взе да се оплаква и тръгна по лекари. Не мина и година когато и той си отиде.
Мария, бабата на Янко съвсем заслабна от мъка по загубата на дъщеря си и съпруга си. Само едно вътрешно огънче крепеше живота ѝ и това беше Янко. За него трябваше да живее, да му помага. Инак оставаше самичък. Усещаше, че бащата имаше други планове за бъдещето и Янко не беше включен в тях. Искаше да иде в града, кола да имал и свое жилище. Мария не се и надяваше на нещо друго от него. Той поначало си беше студен човек, хладно му бе сърцето. Тя така го усети. Още като се запознаха с дъщеря ѝ беше някак горделив. Родителите му бяха малко по заможни от нейното семейство, така си обясни гордостта му Мария. Тя само на сватбата на младите се запозна със тях. И това беше.
След година той намери работа в далечния голям град, стегна багажа си и този на Ина. Щеше да я запише на училище и щяха да идват често на гости. Така щеше да бъде по лесно за възрастната жена и малкият Янко, който се нуждаеше от грижи повече от всяко друго дете, казваше той.
Пък и Ина не разбираше защо Янко не можеше да играе с нея, защо седеше все седнал и мърдаше пръстчета по белият лист където нямаше нищо, нито буква, нито рисунка. Тя вече можеше да пише първите букви, но баба често нямаше време за нея, защото все беше покрай Янко. Да, старата жена се надяваше промяната да се окаже добро начало за всички.
Янко растеше със книжките, които баба му четеше и те го въвличаха в свят приказен и толкова различен от неговия. Там имаше различни приключения и в тези приказки дори тежко болните оздравяваха. И Янко беше щастлив когато и приказката завършваше със щастлив край. Той живееше за дълго с нея и вярваше и се надяваше, че един ден и той ще може да види прекрасно изрисуваните книжки, както баба му казваше че са. Тя му казваше, че един ден и той може да напише една хубава приказка.
Но как, се питаше той и вдигаше рамене, нали всички най-интересни бяха написани вече.
Янко нямаше как да знае, че едно невидимо моливче пишеше неговата бъдеща приказка на едно скришно място в сърцето. Ден след ден то всичко си записваше и се надяваше един ден Янко като порасне, да го намери и сам да допише каквото моливчето беше започнало.
Янко беше почти на седем години и скоро щеше да тръгне на училище заедно със своите връстници. Той не можеше да иде в специализирано училище за деца с неговото заболяване защото такива имаше само в градовете. Янко отиде с баща си в града а да бъде прегледан. Нямаше промяна в диагнозата.
На въпроса на доктора какво вижда зад клепачите си. Янко отговори, че нещо се движи, но не знае какво е. Неясни очертания, преведе лекарят на таткото, записвайки в дневника си, па гласът му прозвуча с трагичната нотка на безнадеждност. А изпращайки ги до вратата добави, „Различно е при всички незрящи. Ще видим по-нататък. “Заради училището лекарят препоръча специални затъмнени очила, които още същият ден бяха готови. Взеха ги и си тръгнаха за в къщи.
На пейката пред къщата Мария ги чакаше вече час. Дядо Добри, съседът на Мария, най-старият жител на селото беше излязъл и седнал на раздумка. Беше преминал деветдесетте, но макар слаб и сух все гледаше да помага на хората. Умен беше и знаеше за лечебната сила на билките и растенията, съхраняваше и стари книги до които се допитваше. Хората търсеха съвети за тая или оная болест. А той, самотника помагаше с каквото може. Беше живял в трудни времена и ситуации и всичко знаеше за света.
„Мария името ти такова, пък момчето болно, “сякаш укорявайки я за слепотата на внука ѝ имаше навик да казва той особено в началото когато Янко се роди.
„ Какво мога да направя дядо Добри, като е тъй дошло, “отвръщаше тя някак извинително като не разбираше какво толкова обвързва името и със слепотата на внука ѝ.
„ Може, може да оздравее ама е малък още, “ отвръщаше и той. Мария клатеше глава невярващо и мислеше, “те лекарите не могат да го излекуват та дядо Добри ли ще може? “
И тази вечер изплаквайки сърцето си Мария рече, „Няма да се оправи, момчето дядо Добри. Най-голямата ми болка е това. “
„Марийо, не се отчайвай. Трябва да си силна, “ сърдито повиши тон дядо Добри. После гласът му се снижи и сякаш на себе си измърмори…Призован е той. “
За миг и двамата утихнаха. После старецът продължи с по ведър глас, сякаш оживен отвътре. „Ще ти кажа какво да направиш. Посей в душата на момчето голямо очакване и голяма надежда за изцеление. Зачеркни на човек разума и ще се оправи, казваха преди години хората. Щото разума все гледа да раздели, да анализира и в него се корени омразата и другите лошотии по света. Та затуй момчето трябва да прави обратното, да събира, страданието винаги събира любовта и побеждава. Щото страданието протяга ръка в безкрайността и побеждава времето с любовта, оная вечната. Тя от там се взема. Та от човека зависи какъв ще е. “
Мария слушаше и главата и се блъскаше да схване всичко от онова което дядо Добри ѝ наговори и казваше да прави. Хем беше чувала и чела за неща от старите времена, ама как да повярва човек на невидими неща. Тя вярваше на туй дето виждаше и пипнеше пък сега заради Янко трябваше и за други неща да се замисли. Старецът ѝ говори надълго за живота, за света и ѝ даде книги да чете. Заради момчето да знае, щото невежеството било голям грях.
Заради Янко Мария беше готова на всичко. Тя беше изгледала родителите си и двамата инвалиди, беше се закалила в трудности и недоимък. Щеше да намери сили още да се бори. А за четенето наистина не беше имала време. Тя знаеше да работи на полето от малка и за друго не бе имала време. Бе живяла в трудни години по време на войните и знаеше само грижата за физическото оцеляване, а грижа за душата не знаеше какво е.
Беше лято още, когато бъдещата класна на Янко дойде за да се запознае с него. На Мария и стана ясно, че се притеснява от начина по който ще трябва да подхожда към него и спрямо другите деца. Тя му донесе специална апаратура с която по-лесно сам щеше да чете. Мария хем се радваше за улеснението, хем усещаше че тези апарати щяха да скъсат общуването с Янко и се молеше внука ѝ да не се пристрасти прекалено към тях.
Идеите на дядо Добри се въртяха в главата ѝ ама не знаеше все пак дали нямаше да сгреши спрямо образованието на внука си, ако ги приложи. Но пък ако наистина се окажеше вярно писанието и Янко прогледнеше? Въртеше се тя нощем в леглото и мислите не я оставяха да заспи. Сега чак разбра защо дядо Добри свързваше името ѝ с болестта на Янко. Той имаше в предвид онази Мария, от Книгата, майката на Исус. Защото за жената приела духа божий нямаше как да има незрящо дете. Трябваше да разбере повече за това и ентусиазма ѝ за четене нарасна неимоверно.
Откакто зачете голямата Книга никак не я хващаше сън. А денем имаше много работа в градината и работата не ѝ спореше както преди. Но трябваше да я свърши. Патладжана трябваше да окопае, доматите и зелето да полее. В такива дни се радваше на визитата на таткото и Ина. Янко обичаше шоколадите от града а Ина му носеше нейните животинки от хартия. Подаваше ги в ръцете на Янко и му обясняваше кое какво е. Тя беше направила специални карти за да може братчето ѝ да играе с нея. Тази семейна идилия траеше не повече от ден и половина и през това време Мария гледаше да навакса големите пропуски в градината.
След това тишината отново настъпваше и бяха двамата само. На Янко най много му се искаше да можеше да види лицето на тази, която се грижеше най-много за него. Тя му беше като майка и той свикна да ѝ казва Мами. Харесваше да слага ръце върху лицето ѝ и пръстите му да потънат в бръчките на челото, линиите около очите и устата. Нали хората все говореха за изпитанията дето преминала, за силата ѝ и за орисията ѝ. Янко не разбираше нищо от това, което възрастните говореха, но с пръстите си той усещаше градината на обичта и добротата. На него това му стигаше.
Но един ден нареждайки се с Мами на опашката в магазина, чу околните тихо да казват че носела силен дух. Особената думичка му направи впечатление. По тембъра на гласовете усещаше, че това е нещо много хубаво и вътрешно се радваше за Мами. Ясно му беше, че беше нещо повече от уважение, а като се прибраха в къщи не пропусна да я попита. Тя каза само, че било нещо което не се вижда, но за по-сигурно щяла да пита дядо Добри.
Тя все за думите на дядо Добри мислеше. Денем и нощем все тях прехвърляше в ума си. „Когато мислиш нещо добро и хубаво, то образува там нещо горе, което има силата да ти помага. Твоите мисли са важни, те могат да правят чудеса. Тъй че научи момчето да мисли за небето, за господа, на правилни думи го учи. Думите от радиото и телевизора да ги спреш. Щото ще се преплетат с правилните думи и правилните ще потъмнеят, ще им се намали силата, разбираш ли? „Двойника на Янко, “ казваше той „ще е с много светлини, с много очи. “ Тогава ще помогне той на Янко, ще му даде две очи от своите. Разбра ли, ама Янко с думи ще го изгради него, магнитни думи, Мария. “ Не знаеше жената как ще може това да стане и това я мъчеше и с тая мъка задрямваше едвам на зазоряване. Но първите лъчи я вдигаха от леглото.
Янко винаги усещаше Мами да става рано сутрин по едно и също време. По шума на домашните чехли разбираше че отива към камината. Там се застояваше. Обичаше в ранния час да си запали една свещичка. Тъй казваше на Янко.
Значи палеше свещ и подсмърчаше. Явно беше тежко на Мами понякога и Янко си помисли, че този ритуал я успокоява. Вечер пък до късно казваше че ще чете някакви книги и пак оставаше до камината, а него слагаше да ляга.
Янко не знаеше как стана това, но постепенно сърцето на Мами сякаш закоравя и тя спря да подсмърча.
Застояваше се на плета в градината и разговаряше с дядо Добри. Името на стареца означаваше добрина. Явно добрината събира хората, мислеше Янко.
“Видиш ли Мариийо всичко е свързано на тоз свят, ама не четеш, “ казваше ѝ той.
„Онуй дето ти казах преди може да стане ама ще бъдеш настоятелна. Първо го учи да обича природата и друго не му трябва. Малко да порасне след дванайсетата година, тогаз небето ще го чуе. Тогаз ще се образува двойника на Янко. Словото ще намери пътя до сърцето му. Само словото. “ След кратка пауза, той продължи с мек глас,
„То детето не е виновно, то ти е такова щото да е сред нас да прави нас добри и да ни просвети. Ти не знаеш ли историята на слепия Вертилий? “
„Как да знам старче, аз съм нямала много време да чета като млада. Чела бях от голямата Книга ама оттук оттам. Като приказка, без да се замислям, “ отговори Мария.
„Ммм…. “ сви устни дядо Добри. Тогава да четеш, дадох ти книги. Щот света няма да се оправи току тъй. Докато има ходещи слепи и слепци ще се раждат, ” недоволно каза той, обърна се и се отдалечи.
Мария беше объркана. Не знаеше как да подходи към Янко ако трябваше да приложи метода на дядо Добри. И какви бяха тези магнитни думи? Как да ги намери? Как да спре да му чете любимите приказки и да го запознава със сериозни неща?
Реши да започне с нещата от природата. Запали свещ и я сложи на масата пред Янко, седна на стола до него и му каза да си сложи ръцете около огънчето и като му взе ръцете в нейните, насочи ги и ги доближи до него.
„Сега усещаш ли нещо? “попита го тя.
Янко усещаше слабата топлинка, която то излъчваше. Тя не можеше да се сравни с топлината на слънцето или с топлината от огъня в камината.
„Така както пламъчето топли, така и думите някога са топли, добри и лоши, студени, разбираш ли? И природата може да те научи на много неща, ако станеш близък с нея, “ обясни Мария.
Янко кимна и рече, „Огънчето е топло като тебе Мами, щото си добра и излъчваш топлина като него. “ След миг попита, „Мами, какъв цвят има пламъчето на свещта? Искам да знам какъв е цвета на доброто. “
„ Жълтото и червеното се преплитат в огънчето. Това е и цветът на огъня в камината, на слънцето, “ рече тя.
Янко не можеше да знае какви са цветовете. Те не можеха да се пипнат или някак да се усетят. За всичко друго можеше да добие представа. И Мария се затрудняваше му обяснява за цветовете.
Настъпи глуха тишина. Винаги ставаше така когато Мария се почувстваше някак безпомощна да му помогне. И точно тази безпомощност я връщаше към думите на дядо Добри. Добре че ѝ разясни чудесата в Книгата, иначе и тя щеше да си мисли като другите хора, че това са някакви измислици. Трудното беше как да разкаже на Янко за чудесата от Книгата, как да му ги обясни за да му вдъхне повече вяра в изцелението като се страхуваше да не обърка нещо в обяснението и не и стигаше смелост да започне. Сети се за друго и подхвана предпазливо,
„Знаеш ли, “ каза тя, „оная приказка за Робинзон Крузо? “
Да, Мами му я беше чела много пъти, помисли той.
„Той сам е останал на острова и намерил начин да се спаси. Имал е воля за победа. Също и ти трябва да придобиеш такава, “ насърчи го тя.
„Как да намеря воля Мами? Той е имал зрение и затова е оживял на острова. “
„Е не е заради това Янко, “ повиши глас Мария.
„Ами намерил значи как да се спаси, “ сякаш на себе си заговори тя, снижавайки леко глас. „Когато се случи лошото някак си се намира пътя. Наложил си режим ежедневен и това му е помогнало да успее. “ От убедителен гласът на Мария увисна във въздуха, не вярвайки, че някакъв режим ще повлияе на състоянието на внука ѝ. После пак заговори въодушевено, сякаш си спомни нещо.
„Просто трябва да вярваш, момчето ми и помощта ще дойде и за тебе. Ето, дядо ти в голямата война е участвал. Бомбата до него паднала ама той оцелял. Все казваше, че ангелите го спасили. Тъй че чудеса се случват. Но вяра трябва. “
И Мария стана упорита. Напълно се промени. Казваше че не му трябват вече приказки които да слуша ами да вярва на себе си че ще се оправи и само тази вяра да му стане приоритет. И ще стане чудото. Така на цял свят ще разкаже за него за да се излекуват и други.
Мами така въодушевено му говореше, че на Янко сърцето му с радост трептеше пред чудото, което можеше да му се случи. И двамата радостно си представяха и изживяваха един такъв друг живот, и мечтаеха докато накрая тези две самотни сърца не започнеха да се прегръщат и целуват по бузите, без да спират, докато сълзите на възторг и на двамата не се слееха.
А след това Мами започваше да му чете от една голяма книга за светии с изрисувани ореоли на главите. Тези хора живеели в големи страдания и накрая получавали за награда тези кръгове около главите си. И от тях казваше Мами хората трябвало да се учат да живеят. Тези светци били също като ангелите, помагачи и върховни учители на човечеството. Особено този най- големият от тях, който притежавал най -голямата сила и поучавал хората като им казвал, че е важно не да го следват само на думи, но и на дела, тоест да станат като него.
Мария си мислеше как да обясни с прости думи на детето възкресението на Исус. Дали щеше да разбере главното? Това което дядо Добри ѝ разясни. Че всеки лично в тоя живот трябваше да изработи възкръсването си. Като помисли малко, събра кураж и започна,
„ Живял един слепец много отдавна и просел по улиците. Тогава един свят човек, същински ангел преминал през селото и като знаели силите му да помага на хората, започнали да викат отвсякъде към него за помощ. Най -силно викал към него слепеца, другите му викали сърдито да престане да крещи, но ангелът при него се спрял и него само излекувал.
„Защо само него? “попита Янко.
„Защото най силно се молел за помощ. Значи трябва човек силно да иска, да вярва и да се моли Янко, на този ангел. “
„А този ангел откъде е дошъл? “ попита Янко.
„Пратил го е господ, дето всичко е създал в този свят. И ангелите са като негови помощници. Той ги праща при хората. “
„Как да го извикам Мами и на мене да помогне? ” попита Янко.
„Дядо Добри ще ни посъветва като му дойде времето. “ А сега друго трябва да започнем да правим. “ С това, тя го хвана за ръката и поведе към градината.
Беше лято и градината ухаеше на хризантеми. Те бяха високи колкото Янко. Мария му каза, че може да протегне ръце и да ги прегърне. Те щяха да се радват. И Янко прегърна стъблата на хризантемите. А като ги пускаше многобройните листенца го погалиха по лицето.
„А това е фикуса, “ каза Мария. „Силен като дръвче е порасъл и винаги е зелен. Никак не е капризен. Малко сянка като е много горещо и водичка обича. ” Янко опипа широките гладки листа. Оказа се че са по-големи от дланта му. На Янко му хареса гладката повърхност на листата и всеки ден си мереше дланта с листата на фикуса.
„Те обичат да ги милваш и да им говориш, да ги поливаш, “ учеше го Мария. Янко си имаше вече своя лейка, с помощта на Мами поливаше всеки ден цветята и ги питаше как са. Научи се сам да се разхожда сред тях. Нямаше опасност да се блъсне в някое от тях и да се нарани. Той им говореше и възприемаше като приятели.
Като залезеше слънцето и се приберяха в къщи искаше да ги рисува както си ги представяше. Мами харесваше рисунките му и го насърчаваше да рисува всеки ден.
Караше го да опипва купата пълна с плодове от градината и да ги рисува. Беше трудно, но ден след ден Янко започна все по често да не излиза от границите на листа и на Мами настроението се повишаваше. Даже Янко я чуваше да си тананика някаква мелодия на двора и това го караше още повече да се старае.
Понякога се чудеше какво дава сили на Мами. Янко мислеше, че е оня скрин дето често го отваряше и ето и сега я чу как го отваря. В него имаше стари шинели от войната и Янко обичаше преди да докосва с пръсти гладките метални копчета. Мами гордо казваше че са железни, за да не падат. Сякаш вечно трябваше да са там за да напомнят за силата си, Янко си мислеше. На Янко му се струваше че и Мами имаше някакво желязо в тялото си, което и даваше сили и не и позволяваше да падне.
Мария стоеше пред отворения скрин и разни мисли я тревожеха. Може и да е прав дядо Добри, това дето казваше, че нейните предци все на война са ходили. Грях е то да убиваш човек. Може и затуй да е Янко тъй... , докато се осъзнаем хората, и оставим лошотиите няма да има промяна.
Тя реши да изхвърли пустите стари мундири, да стъпче този патриотизъм, та да отвори място за бога в къщата си. Каквото било било, минало е. Сега искаше да живее с надеждата.
Събра ги всичките, накладе огън във градината, но онова място дето палеше огън друг път да вари мармалади и ги изгори.
Янко усети че Мами някак омекна след това, сякаш извади желязото от себе си и се довери на друга сила. Сигурно на онова нещо дето носеше у себе си ама не знаеше какво е.
Лятно време много често идеха съседки у тях. Я да донесат чепка грозде или ябълки от тяхната реколта, а пък Мария на свой ред им даваше от нейните домати да опитат. Сетне разговорът от земеделието се прехвърляше към внука ѝ.
Мария не се оплакваше и само съжаляваше вече, а весело казваше че Янко ще прогледне. Браво, казваха жените. Хубаво е че има надежда.
Янко слушаше разговора им и се чудеше откъде вземаше тая сила и увереност Мами да говори така на хората. Тя им каза и за цветята и прогреса в рисуването.
Янко вътрешно се радваше на това положително настроение и още повече заобича цветята. Мами го караше да ѝ помага саденето на пипера. Казваше му да забоде пръст във земята и във направената дупчица тя слагаше коренчето на пипера. Янко много бързо беше завладян от нещата, които можеше да прави в градината. А рисуването наистина го увличаше. Даже успяваше да вмести по два предмета на листа, единият по отдалече и после отмерваше разстоянието на по близкият предмет с пръсти и забиваше върхът на молива откъдето на започне. Ина харесваше рисунките му и Янко се радваше. Винаги подаряваше на тате и на Ина по една рисунка.
Най много се чудеше как себе си да нарисува в цял ръст. Първо изтегляше една вертикална черта на листа а после една хоризонтална която я пресичаше. Не беше сигурен дали е права и правеше още една хоризонтална, а после още една.... А за краката все нямаше място. Та излизаха извън листа.
„Мами нарисувах се! ” нетърпеливо извика той.
Янко не можеше да види сълзите които потекоха от очите на баба му. Тя видя вертикална чертичка, която беше неколкократно зачеркната, сякаш за да премахне вертикалната. Тя представляваше за нея човешкото аз. Едно аз което беше зачеркнато, означаваше че не можеше да се обнови, не можеше истински да бъде. Нейният внук, един зачеркнат живот, тя нямаше да позволи това. Янко не беше грешка. Той щеше да намери своето лице, щеше да се преобрази и тя вярваше че ще стане.
Просто трябваше да бъде по-настоятелна към момчето. Вечер до късно непреставаше да чете и думите от Книгата превземаха сърцето ѝ. „Истина ви казвам, който рече на тая планина: Дигни се и се хвърли в морето и не се усъмни в сърцето си, но повярва, че онова което казва се сбъдва, ще му стане. “ Думите на Марко вдъхваха упование у Мария и я просълзяваха, мислейки за неимоверната сила на вярата. Сърцето ѝ се поклони на Бога. Ама как да намери думички каквито дядо Добри ѝ каза да потърси, които всеки ден Янко да си казва се тревожеше тя.
Един ден тя пак отиде при съседа си. „Дядо Добри кажи нещо за словото. Как да намеря силна дума? Молитвите така както са в Книгата са трудни за изричане. “
„Да, Мария. Ето тази е силна дума. Светлина. Светлината е господ, всичко е тя. Намери други такива силни като магнит думи и те ще се споят, ще заработят, ще привлекат сили, които ще извадят детето от тъмното, “ каза въодушевено старецът като размахваше ръце. Мария се прекръсти и каза, „дано излезеш прав дядо Добри. Господ да те благослови за добротата и помощта ти. “
Янко тръгна на училище. Книжките и пособията на брайл бяха малко и Янко повече слушаше в клас. Мария пък повече се грижеше за настроението на Янко отколкото за уроците му, книжките и всички пособия, които му бяха дадени от училището. Тя направо ги събра на куп на единият край на масата.
Вместо тях, учеше Янко на добрите думички. Вярно щеше да изостане от другите ученици, ама ако прогледнеше нямаше ли да бъде това най-великото нещо на света? След това щеше да има време да наваксва.
“Мами защо да не мога да слушам някоя приказка? “, питаше той.
„За да не смесваме добрите думички с развлекателните. Трябва да следваш най-първото си желание. А то е да се излекуваш. После ще имаш време да четеш, “ строго отсичаше тя.
Янко и споделяше, че му било мъчно че не е като другите деца в училище. Как копнеел да бяга и играе на топка в междучасията, а вместо това оставал сам в класната стая. Мария му казваше да не тъжи за нищо, и че тъгата няма да му разреши да се излекува. Повтаряй наум добрите думички. Те ще изгонят тъгата, напомняше му тя.
Затова и започна да го пуска по често у Тони. Навремето майките на двете момчета бяха приятелки. Сега момчетата сядаха на един чин в клас. Тони свиреше на пиано и често канеше Янко у тях. Беше търпелив със Янко и разбираше как да му бъде в помощ, даже му даваше и той да натиска клавишите на пианото. Въобразяваха си, че са на сцена пред огромна публика и бяха музиканти виртуози. Наставаше една какафония от звуци, които секваха веднага щом майката на Тони отвореше вратата. Тони задължително се извиняваше за непринуденият концерт. Веселото настроение и смях продължаваше, докато станеше време Янко да си тръгне.
Тони винаги изпращаше Янко до в къщи, така че Мами не биваше да го посреща.
На двайсетина крачки от тяхната къща имаше високо дърво, където всяка година през пролетта пристигаха щъркели. Тони винаги спираше и възкликваше като видеше щъркела в гнездото си. Понякога се застояваха и Тони му казваше как щъркела е донесъл храна от близката рекичка в човката си и храни малките. Даже и възрастните спираха и му се възхищаваха. А наесен щяха всички заедно да отлетят на юг.
„Мами, щъркелът е тука пак! ” извика той влизайки през входната врата. Мария чистеше камината. Пролетта беше дошла. Беше топло и нямаше да я пали вече.
За миг сякаш нещо я жегна от това което Янко извести. Имаше една легенда, че щъркела носи новородените на щастливите млади семейства. Тя си спомни оная малка стара окъсана книжка с устройството на човешкото тяло дето дядо Добри ѝ даде.
Там авторът беше написал, че духът гледал през очите на човека и той предавал към мозъка всичко, което в момента човек гледа. Така виждали очите. Вярно ли беше това? И ако беше вярно значи духа липсваше у Янко. Ако си е заминал от Янко по някаква причина сега как да го накара да се върне? Сигурно духа е нещото дето ни дава сили да се движим. Енергията свързана със всичко навсякъде. Дали тя точно не правеше всичките чудеса, съдържайки всичко у себе си? Дали хората не бяха създали тези легенди пак за нея, за тази живителна сила у нас?
В този момент Янко прекъсна мислите ѝ, „Мами ти не мислиш ли че щъркела който ме е донесъл на мама и тати малко беше подранил? “
„Защо сине? ” отвърна тя без да се обръща.
Янко опипа столчето до вратата и седна. „Щото ме е взел от общото гнездо там на небето твърде рано и очите ми още не са били готови. “
„Може“ каза баба му замислено. И добави, „или може и нарочно да е прибързала птицата. “
„Че защо? “
„Защото да иска да се върнеш там на мястото, в гнездото, на небето и да си ги вземеш, да научиш пътя до там, ” каза някак със потаен глас.
„Как да разбера за пътя до там Мами като не виждам? Как да видя птицата и да я проследя? “
„Не тъгувай че не можеш да бъдеш като другите, не се самосъжалявай, а вярвай в себе си и ще намериш как. Можеш ли да разбереш колко е голямо връхчето на молива с който пишеш? Не е ли като една точица?
Неясните сенки дето се движат зад клепачите ти, например, не можеш ли да им кажеш наум, да им заповядаш да се съберат в една малка такава точица? Прави това упражнение. “ Мария не беше сигурна какво точно искаше да обясни на момчето, но думите сякаш сами се изливаха от устата и в непреодолимото си желание да му помогне.
Янко слушаше и опипваше върха на молива.
Мария отгатвайки мисълта му продължи, “… с големината на точка е. От такива малки точици, наречени атоми е изградено човешкото тяло, ” заразказва му тя неща от книгите на дядо Добри. „Те могат да се съединяват и да образуват наше копие там на небето, нещо като нашата звезда, нашият ангел. Ако искаш този твой помощник да ти помогне трябва да му говориш ежедневно и сигурно ще стане. “
„Да, като оня слепец, за който ми разказа, нали Мами? “
„Да, Янко. “
Вечер като легнеха, Мами му казваше докато заспи да си мисли за светлината и да я вика да дойде. Тя започваше тихо да шепне, „Светлина, светлина, любов, любов, и Янко повтаряше с нея и чакаше да види една светеща точица голяма колкото върха на молива да се появи пред очите му и да го заведе при неговият ангел. И така правеха всяка вечер докато заспят.
Денем Янко все мислеше за светлината. Как ли изглежда? Дали топли той знаеше. Нали слънчевите лъчи като погалеха кожата му, стопляха я и сякаш прониквайки през нея се свързваха с онези малки атоми, от които беше изграден и му даваха сили за воля и постоянство за да намери светлината. Даже нещо отвътре го караше тихо да нашепва светлина, светлина любов, любов, любовта иде. И така в тялото му се изграждаше една хармония от чувства, мисли и възприятия. Изграждаше се едно царство в което цялото му същество живееше в едно постоянно блаженство и радостно очакване.
И денят и нощта се сляха в единство. Сърцето на Янко беше кълбо от светлина и любов, което незабележимо нарастваше. „Думите имат скрити сили. Затова избери най- силната за да ти помогне. Тогава като видиш малката точица светлина, тя ще ти покаже целият свят, “ отекваха думите на Мами.
„И цветовете ли, Мами? ” питаше Янко.
„Всичко... отговаряше тя.
Янко спря да чете всякакви занимателни книжки. По думите на Мами, само вълшебните думички щяха да направят голямата експлозия вътре в него и щяха да му дадат да види светлината. „Какво е експлозия? попита той Мами.
„ Нещо като пукване, както пукат дървата в огъня, “ поясни тя.
Но огъня от камината излъчваше огромна топлина и можеше да те опари. На Янко не му достигна кураж да попита дали ще оживее при такъв един голям взрив, където имаше и огън. Инстинктивно той потърси с ръце Мами и я прегърна. Тя му даваше сили, които гонеха всякаква мисъл за страх и съмнение.
Той сам намери лек за тези негативни емоции. Сам отиваше на другия край на градината и там през плета викаше дядо Добри да дойде. Той му беше станал скъп приятел. Като му чуеше стъпките, промушваше си ръката през мрежата и търсеше ръката на дядото. С допира с костеливата старческа ръка разбираше говора на доброто. Струваше му се че е като един от ония светци, от книгите и му харесваше каквото дядото му говореше.
Дядо Добри му сподели, че като бил на неговите години след ставане от сън казвал следното, „Благодаря ти Боже за всичко що си ми дал и си ме научил. Благодаря ти Боже за доброто, което имаш към нас. Ние те познаваме че си всемилостив, всеистинен, всемъдър. “ Гласът на дядо Добри звучеше със такъв патос и вдъхновение, че Янко трепетно попиваше всяка дума и започна да прилага всичко що стареца му кажеше че е за негово добро.
Мария уведомяваше стареца за промяната у Янко и сърцето на стареца преливаше от радост. Всеки ден там в градината си разменяха специални думи- формули, които Янко запомняше и повтаряше ежедневно. Например, той не разбираше какво точно е Господ, но нали думичката беше от добрите и щеше да му помогне, запомни я. Пък и всички помощници на хората, ангелите бяха при него. Майка му, тази която го беше родила и тя отишла там горе, при тях.
Така общуването между тези две души се превърна в една игра.
Например Янко казваше следното към стареца вместо обичайният поздрав „здравей“ или „добро утро“: „Господи, научи ме да виждам с твоите очи. “
Дядо Добри кимаше одобрително и му казваше съответно вместо „здравей Янко“ следното: „Господи ти си най- точното лекарство. Дай ми себе си. “ И после поясни. „Господ е направил всичко, в него е всичко. Като ти даде себе си, значи и очи ще ти даде Янко. “
Янко повтаряше формулата докато я запомни. След това намисляше нова и отиваше с нея при дядо Добри. Когато разбереше от Мами, че стареца е в градината си, не пропускаше случая за размяна на формули. Отиваше до плета и викваше: „Господи, отдавам се на твоята Любов, нека тя да ме излекува и ръководи. “
В отговор гласът на стареца не закъсняваше: „Господи, оживей в мен! “
И играта продължи през цялото лято и есента. Дори когато идеха с Мами до магазина за продукти и срещнеха дядо Добри играта продължаваше. „Господи, ти излекувай тази душа по най-хубавия начин, “ провикваше се той към Янко от отсрещният тротоар.
Янко трепваше, но не можеше да бъде изненадан. Знаеше, че и тази формула, която този път без помощта на Мами измисли, ще се хареса на стареца. Спря и се провикна за да го чуе отсреща стареца: „Господи, благослови ме да те видя, за да бъда преобразен. “
Много от минаващите хора, спираха, прекръстваха се, радваха се, „браво, браво“ се чуваше около тях и при всяка тяхна среща знаеха какво ще последва и се спираха в очакване да чуят поредната молитва. По-възрастните жени се просълзяваха, приближаваха Мария и казваха: “Да ти е живо и здраво момчето. “
Така листът със думи-формули се удължи още повече. Всеки ден Янко ги казваше наизуст от първата до последната и измисляше по една нова. Той дори не обърна внимание на деветият си рожден ден и началото на новата учебна година.
Сега ставаше и по-рано за да си каже всички формули преди да тръгне на училище. А там пак си мислеше за тях и си ги казваше наум. Толкова много ги заобича. Те му бяха като сърдечни приятели, като някаква невидима връзка с това, което беше Господ.
Така течеше ден след ден. Есента си тръгна със щъркелите и тази година. Като че ли селото осиротяваше без тях. Дните ставаха къси и мрачни. Гарвани на ята прелитаха търсейки храна по полетата.
Времето рязко захладня. Прогнозите бяха за тежък снеговалеж, невиждан досега. Янко разбра, че баща му и сестра му нямаше да могат да дойдат. Не искаха да рискуват по пътищата.
Беше една декемврийска сутрин когато селото осъмна затрупано със сняг повече от човешки ръст. Мами казваше че през целият си живот не беше виждала толкова сняг. Хората сами разринаха пътеки до хранителният магазин, училището и църквата. Мами се прибра измръзнала от улицата и каза, че са се образували снежни пътеки само за вървене, а от двете ѝ страни изринатият сняг опрял до дуварите на къщите и образувал двуметрова ограда. Широкият път по който минаваше автобуса за града, сега беше малко по-широк от горска пътека. Ледената ограда с хладен дъх се просмукваше през дрехите на минувачите и студът сковаваше костите им.
Температурите се задържаха под нулата. И предстоеше още да паднат.
Този ден Мами заведе Янко в училище и каза на учителката, че няма да може да го посрещне след занятията и че уговорила да се прибере със Тони. Мами щеше да готви за погребението на някакъв човек и трябваше да занесе нещо в църквата.
Мами се поколеба сутринта дали въобще Янко да иде на училище, но вече беше говорила с майката на Тони. Пък и лошото време не биваше да бъде извинение за отсъствие от училище.
Към края на вторият час Тони се почувства зле и отпусна глава върху чина. Учителката сложи ръка върху чел
|
