Споделена история от Проза, литература |
"Моята любов към теб трудно се показва"
преди: 11 години, 3 месеца, прочетена 1941 пъти
Посветено на всички, свити в черупките си...
Мина време, годините летяха. Красивото момиче беше се превърнало вече позастаряла жена с изпито лице, почернели от работа ръце и ситни бръчици около очите. Всяка лятна утрин тя отиваше към цветната леха с намерението да я полее. Ех.. къде ли беше дъщеря й сега? Ами къде ли бяха внуците? Толкова ли е трудно да се сетят за нея? В контраст с прекрасната природа, тези мисли я блъскаха всеки ден като камшици, чиято болка тя усещаше от сутрин до вечер.
Честичко сядаше на двора, вземаше в скута си котето и се заглеждаше надолу по улицата. Там, докъде й стигаше погледа и все на изток... И този ден направи същото - седна, погледна натам и замря... за дълго.
Е.. Дните минава как да е. Но тези дълги, глухи нощи... Тя мразеше тъмнината. Чувстваше се съвсем сама... В целия свят. Именно тогава идваха те.. Не, не внуците. Спомените. Само те се " сещаха " за нея. И точно тогава болката ставаше непоносима. Сълзите попиваха в бялата калъфка на възглавницата... Нощ след нощ, година след година... А някога тя Му бе написала " Моята любов към теб трудно се показва"
Последно тя чу за Него преди 4 години. Бил починал. Обграден от приятели, от роднини. Нямаше сила да иде да го изпрати в последния му път. Нямаше сила дори да каже на децата му " Съжалявам за загубата ви ". Щеше да излъже. Съжаляваше повече, че това не бяха нейните деца...
Някога тя беше ледената кралица. Строга, сдържана, мълчалива, унесена все в работа, педантична... За тези, които не я познаваха изглеждаше такава. В работата беше номер едно. Вкъщи беше стожера на семейството. Ако можеше щеше да вземе като Атлас света на плещите си. Но... всяка нощ тя ставаше мила, топла, любвеобилна, помагаща... искрена. И то - само след залез слънце. Тогава тя не криеше усмивката дори от съпруга си, който често се заглеждаше в тези пъстри, отнесени очи... Мислейки, че тези очи мислят за децата им. А тя мислеше за Него.
Спомняше си светлата му коса, топлите му шоколадови очи... Плътния му глас... Виждаше го ясно пред нея. Усмихнат. Все едно пак бяха млади. Искаше да полети, искаше да върне времето, да преобърне света, да не се беше раждала, дори. Точно в тези мигове тя разбираше своята грешка: никога не му каза. Обичам те. Толкова е просто. Две думи. А ги затвори в себе си.
Приклещи душата си в стъклено шише и го затапи с тези две думи : Обичам те.
И защо всъщност й беше толкова трудно да го каже, да го покаже. Те се познаваха. Бяха близки. Понякога дори неразделни, постоянно опиращи се на рамото на другия. До последния им ден в университета. Все едно той бе последният за нея.
От тогава постоянна зима скова дните й. Тя не смееше да го потърси, просто да го чуе. А той искаше и винаги й е казвал да се чуват, да не се забравят. Истината е, че нито той, нито тя се забравиха някога...
Месец, два, година, три години... Бременност, ипотека, кола, работа... сватби, кръщенета... Лицемери, истински приятели... Загуби и печалби. Тя мина през всичко като ураган през кирпичена къща. И все преглъщаше тази буца в гърлото си и все като минеше покрай Неговия град... тръпки я побиваха.
А той ли? И той от страх, от глупост, от несигурност притисна всичко в себе си. Почна да не мисли за нея. Почна да си го налага. Пишеше по един дълъг смс за рождения й ден и го пращаше на несъществуващ номер. Криеше от жена си нейна снимка, свалена от един сайт, където тя имаше преди сигурно 100 години регистрация. Пазеше грижливо всеки разговор с нея, всяка хронология... Дори студентската си книжка, попълнена с нейния почерк... Идиот.
А само, ако беше задържал по-дълго ръката й в онзи миг, когато се сбогуваха? А ако само беше звъннал, когато тръгна автобуса да й каже " Липсваш ми вече"... Късно е вече, мое застаряло момче!
Него го няма, а и тя е мъртва от много години.
Тя се сепна. Котката скочи и подгони с крясък нещо бързо в лехата с цветята. Тя я нахока набързо и поприбра разрошената си коса. Ехх, тя вече не беше дълга и с ослепителен блясък както преди... Както не беше и дълго времето, което й оставаше. Дълга е само мъката, коята изпитваше тя по премълчаната и подритната любов. И дълги години тя се питаше " Ами, ако... Ами, ако.. "
|
Коментари |
|
 Вземи последните коментари по RSS |
| |
|
|
| преди: 11 години, 3 месеца hash: b2ac879aa5 |
|
1. Много ми хареса историята! Човек трябва да бъде искрен с любимите си хора, да казва това, което мисли, защото в противен случай обърква целия си живот! В историята, именно премълчаването на силните чувства, са довели до неудовлетворение от изминалия живот!
Жалко, двама влюбени и силно обичащи се, които не са намерили сили да признаят чувствата си...
|
| преди: 11 години, 3 месеца hash: d38aef3d20 |
|
2. Прекрасно е! Нямам думи, успя да ме разплаче....
момиче 16г.
|
| преди: 11 години, 3 месеца hash: 0e9a6cd053 |
|
3. Невероятно.. ;(( Напомни ми че не трябва да крием чувствата си към хората които обичаме или смятаме че обичаме. Понякога от несигурност дали наистина обичаме даден човек така и не му го казваме.. той просто си тръгва и го губим. Чак тогава осъзнаваме колко наистина значи за нас. Понякога от страх какво ще последва.. как ще реагира този човек, също изпускаме момента. Благодаря ти за невероятната история :))
|
| преди: 11 години, 3 месеца hash: 590f905c76 |
|
4. И на мен ми хареса!
Единствено - сайта с регистрация и пазената хронология - леко стои, като чужда ' кръпка ' на целия фон, но...
Като цяло е страхотно! :-)
|
| преди: 10 години, 2 месеца hash: a59d6f3eac |
|
5. Истинско, болно и тъжно, отчайващо тъжно като старостта!
|
...
| преди: 10 години, 2 месеца hash: debf1d26d1 |
|
6. Невероятно е, прекрасно е, уникално е. Успя да ме разсторой. Чудесно е ЕВАЛА. Продължавай да пишеш моля те просто е прекрасно!!!
|
|
