За да се изправиш!
преди: 10 години, 3 дни, прочетена 1329 пъти
Това е откъс от едно есе, което написах. Въсщност не е нищо особено, но това е начинът, по който се чувствам. Кажете ми дали и вие мислите така. Ще ми е интересно. И същност кокво мислите като цяло за текста.

Това е онзи човек, в когото имаш най-много вяра, чиято усмивка те прави най-гордият човек на света, защото ти си причината за нея, онзи човек, в чиито съвети винаги се вслушваш, онзи човек, който е непрестанно в съзнанието ти, дори и да не мислиш за него, онзи човек, чиято смърт те плаши толкова много, че те превръща в марионетка на собствените ти страхова, онзи човек, за за когото каквото и да ти кажат, ти си напълно, непоколебимо сигурен, че той те обича, каквото и да стане. Когато този човек умре, има два пътя. Единият – продължаваш, другият – отказваш се. Ала който и да избереш, винаги минаваш през онзи бездна, за която повечето хора не подозират, до момента, в който не я съзрат – тъмна, черна, изпълнена с болка и безмилостна. Тогава се сриваш и който и да се опита да те повдигне е без полза, защото онази ръка, която винаги го е правила, която те е вдигала от земята, изтупвайки панталоните ти, изтривайки сълзите ти, хващайки ръменете ти и казвайки: „Всичко ще се оправи”, вече я няма. А тези прости думи, изречени с такава сила, само и единствено от този човек, предизвикват онова чувство на мощ, което ти напомня, че каквото и да стане, колкото и да страдаш, всичко минава. И както казва една моя, любима писателка – „Посрещаш нетърпимото и го изтърпяваш. Това е всичко. ” И когато същата тази ръка я няма, идва болката, нетърпимажестока и силна, по-силна от всякога, защото ти си станал по-слаб. Следва безразличието към хората, когато спира да ти пука какво ще правиш оттук нататък, дали ще живееш или ще умреш. Всичко спира да има значение: болката, мъката, времето. Оставаш само ти, цялото ти разбито сърце и тежката реалност. А когато хората казват, че времето лекува нямат предвид, че раната ще зарастне, вие ще забравите за нея или ще я запълните. Нищо подобно. Просто вече ще сте свикнали с нея, защото ще е станала част от вашия живот. Дори и да си мислите, че никога повече няма да се усмихнете, да бъдете щастливи и да продължите да живеете, това не е вярно. В крайна сметка, почти всички се изправят, вдигат глава и продължават да вървят, въпреки болката. И това не значи, че са забравили същия онзи човек, те просот са решили да продължат независимо загубата. И тези хора отново се усмихват и могат да бъдат щастливи, само че по различен начин, защото онзи вид щастиее заминал заедно с човека, с когото сте го споделяли. Сега е само в спомените.
А онези хора, които не успеят да се изправят, защото има и такива, просто остават там, в бездната, край сенките, прекарвайки всяка една минута от живота си, задавайки един и същи въпрос: Защо? Не мисля, че някога откриват отговора или пък го знаят, но просто не го приемат. защото след всичките сълзи, молби, и проклатия, след отчаянието, болката и безразличието, не е важна причината, а резултатът. И въпросът от „Защо? ”, се превръща в „Как? ”. Вече няма значение „Защо го няма? ”, а „Как ще продължа да живея? ”... Ала как е възможно да съществуваш, знаейки, че никога повече няма да видиш усмивката му, да чуеш съветите му, да усетиш прегръдките му или да прекараш дори един миг с него. И този човек, независимо майка, баща, роднина или приятел, го няма и колкото провече се взираш в истината, мъчейки се да го приемеш, толкова по болезнено е да го осъзнаеш...


Момиче 14