Споделена история от Проза, литература |
Too Much Drama
преди: 9 години, 6 месеца, прочетена 1845 пъти
Писано на един дъх
Ще идвам тайно, ще гледам очите, които гледах и косата, която галех. Гори всичко в мен. Сърцето ми се разпада щом усещам, че това е края. И не е от тези в винаги накрая всичко е наред. Не, всичко е с главата надолу, събирам тетрадките и сърцето си от пода. Трудно ми е да ставам сутрин, трудно ми е и да спя. Болката е перманентна, нито слаба, нито силна, достатъчна да те убие- бавно, но сигурно. Това е като да изгубиш част от себе си. Всеки ден, всеки час мислех за теб, бяхме едно. Виждах в огледалото два образа, а сега виждам сянка. Знам, че с времето ще мине, всеки ден се будя с надежда, а всичко което искам да направя е да си легна в края на деня, да се сгуша и да не мисля за всичко, за теб.
Трябва да си тръгнеш и аз да тръгна. Моментите на сбогуване са тягостни и тежат дълго време.
Пропастта между нас се оглежда в мен, или аз- в нея. Миля, че ще падна. Не ме е страх. Понякога е хубаво човек да падне. Получава сила, с която може да обърне света си. Тежките моменти за неизбежни. Но неизбежни са и чувствата. Липсата, тъгата, която ми носи спомена за теб, семейството ти, приятелите ти, всичко -едновременно перфектно и толкова не за мен. Разпиляната, чувствителната, експресивната, в този ред се губя, губя себе си. А ти ме връщаш жестоко, насилствено и грубо в реалността. И аз и ти знаем, че трябва да го правиш, това носи равновесието помежду ни. Но има но. Това разрушава самоличността ми, достойнството ми и принципите ми. Те от непоклатими, станаха меки сякаш са от пластелин а ти ги огъваш както искаш. Не мога така, макар и любовта ми е да е силна има и по-важни неща. Трябва да запазя себе си.
Както всеки, който е бил част от живота ми и ти ще заемеш част от сърцето ми. Голяма част, която ще нося и винаги ще ти благодаря за всичко, на което си ме научил. Прости ми за грешките, прости ми за грубостта и студенината, която ти давам понякога. Винаги съм те обичала и съм мечтала за теб, още преди да дойдеш. Но се оказва много по-трудно, отколкото си мислех. Ти си ми казвал не се отказвай, когато е трудно, но понякога човек има нужда от почивка. Уморих се. Уморих се от всичко, съпътстващо връзката ни. Болката е повече от щастието. Разкъсвам се. Но знам правилното решение и ти го знаеш. Трябва да се разделим и да помислим. Минахме границите.
Дойде в живота ми неочаквано, като буря през лятото. Не вярвах в теб и знаех, че ще ме нараниш. Колко права бях докато си го мислех, знаех го, знаех че ще приключи така. Но не знаех колко любов и нежност ще видя междувременно. Затова не съжалявам, ако човек иска щастие, трябва да се примири и с болката. Аз я приемам, отказвам да се противопоставям на океана в мен. Тъжно ми е, толкова различни, толкова еднакви. Любовта не е направена, за да бъде описвана.
Във вечерите, когато сме разделени, когато не сме се чували от месеци, ще се опитвам да чуя гласа ти в главата си, ще си представям лицето ти, което целувах и ще галя тялото ти. Възбуждам се дори, когато мисля за теб. Така те обичам. И ще чакам да звъннеш, а когато звъннеш ще ти затварям. Когато се напия ще звъня, а ти ще спиш. Такава е играта, и двамата ще мислим и ще обичаме, но егото понякога е твърде голямо. Дори не мога да преценя греша ли, права ли съм. Всичко е объркано.
Толкова съм самотна. Няма на кого да кажа дума, а когато някой се опита да проведе разговор, аз го отблъсквам. Защо? Какво искам и аз не знам. Искам да съм щастлива, а съм забравила че щастието идва само отвътре. Търся го извън мен, в приятелите, в семейството, в теб, никой не може да ми помогне. А аз дори не искам помощ. Искам да се справя сама, да бъда щастлива и самодостатъчна на себе си, а ти ми пречиш. Спрях да се развивам, а напротив затъвам. Ако се замислиш, ти също не си същия.
Човек трябва да гледа истината в очите. И да каже довиждане, когато трябва. А при нас е ясно. Обичам те
|
