Как се борите с комплексите си? Има ли някой, който наистина ги е победил?
преди: 3 години, 7 месеца, прочетена 1009 пъти
Здравейте, не знам какво точно да напиша или по-скоро не знам как да го изкажа максимално точно. Всичките ми комплекси са от семейството. Родителите ми меко казано не ставаха за такива. Алкохолик и чудовище беше баща ми, майка ми пасивна жена, която си трае, защото има слабост към боклуците. И двамата бяха любители на разврата. Израснах с "Нищо няма да стане от теб. ", "Тежко му и горко на този, който те вземе. ", "От теб няма да излезе човек. ", "Още като беше малка си пролича, че няма да станеш човек. " Бях също мърша, курва, кучка, проститутка, идиотка, боклук, мърла, простачка и каквото още се сетите - буквално. Били са много, ама наистина много - главата ми е цепена 2 пъти, веднъж и от носа ми тече кръв. Чувствам се като човек наполовина, човек неможещ, неставащ и недостоен за хубав живот.

На работа ми втръсна да съм заобиколена от злобари, интриганти, хора, които просто обичат да мачкат другите. В училище също беше зле, а на работа положението е съвсем критично. За 5 години съм сменила 5 работни места и на всичките е едно и също - отивам с желанието да работя, за да изкарвам пари и да не се занимавам с глупости. Нищо друго не ме е вълнувало, освен работата, с никого не съм се заяждала. Очаквах същото в замяна, но не! Все се намират поне един-двама, които да се подвизават като началници, макар че всъщност са никои. Особено зле е като си нов някъде, постоянно ти го напомнят, намекват, подмятат сякаш "нов" е някаква срамна, доживотна диагноза. Още от първия ден почват уж да ти показват, обясняват кое, как и така си остава докато си там (да се правят на шефове). Все те държат под око, критикуват (даже да няма за какво, винаги ще измислят причина), месят ти се, държат за всичко да ги питаш, без позволение не може и да се диша. И пак казвам, не става дума за началници, а за колеги, с които сте на една и съща позиция, на едно ниво, но те просто са решили, че вие не можете нищо, не знаете, нямате право да мислите и да работите самостоятелно. Пример от днес: работя в нещо подобно на склад с още две жени - едната на около 45, другата на 63. И двете са страшно злобни. Днес получих остра забележка от тази на 45 за това, че съм поръчала липсващи материали. Е, нали това е част от работата? Нали за да работя съм отишла. Нима трябва да ги питам дали може да си върша задълженията? ! Работата е много и интригата е в това, че тези двете си избират какво да правят, а за мен остава най-, гадното, мръсно и тъпо от всичко и като почна нещо от "тяхното", което всъщност е на всички, веднага заваляват нападки. Като попитам нещо (вече не питам) винаги получавам отговор, че съм нова и информацията ще ми стане твърде много, да я карам по-бавно. Не искам. Не ми е твърде много информацията (откъде накъде някакви непознати ще ми дават такива оценки) работлива съм, любознателна и искам да се развивам, но никой не иска да си по-добре от него и всячески гледат да спъват и мачкат. Трима души ми се смяха, заради заявката днес, включително началника на смяната ни, които не е особено интелигентен. Видях ги отдалече, че гледат към мен и ми се смеят. Не знам как да постъпя наистина. Всеки ден като се прибера вкъщи, обидите и лошото отношение резонират в главата ми дни наред. Толкова лоша ли съм, щом искам да работя честно и самостоятелно? Обвинявам се, че не се защитавам както подобава, уморих се да съм добро момиче, но и не искам скандали, напрежение, крясъци и драми, затова обикновено или мълча, обещавайки си, че другия път ще е различно, или отговарям възможно най-меко. Толкова ли е трудно да се комуникира цивилизовано?

Знаете ли, имам нещо като фобия от неандерталско поведение и глупави караници, а може би и повече от фобия. Само мисълта за това ме ужасява. Страх ме е, че някак ще се изложа, хората ще гледат/слушат и ще нарочат отново мен за виновна. И хората сякаш го усещат и злобата им се излива върху мен във всеки удобен момент. Напомнят ми на родителите. Колкото повече бягам от това, толкова повече ме достига. Уморих се да се чувствам виновна за това, че съм различна. Не мога да съм наперена, самонадеяна и проста, не е моето. От друга страна под напрежение не мога да си върша нещата, ядосвам се, засрамвам се, идва чувството за вина и главата ми понякога изключва. Когато съм спокойна никога не греша. И няма на кого да се оплача, дори и да го направя, сигурно ще защитят онези двете (в другите фирми винаги е било така), понеже нали аз съм нова, тъпа и нищо не разбирам... А може би нашите бяха прави, че не ставам...?

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 3 години, 7 месеца hash: 5fc8a8241d

гласове: 1 2 3 4 5   (220609 гласа)

1.   Да си свит и срамежлив в България е най-голямото наказание. Наистина много гадно ми стана за теб, надявам се да излезеш от цялата тази помия и да бъдеш щастлива.

 

...

преди: 3 години, 7 месеца hash: eb7f077836

гласове: 1 2 3 4 5   (180436 гласа)

2.   Това е чист пример, че битието на човек определя житието му. Има начин да се оправиш, светлина в тунела винаги има. Потърся терапевт на първо място, ако можеш да си го позволиш, отдели се от тази токсична среда и хора и доброто ще последва. Късмет и запомни, ти не си това което другите мислят или казват, че си.

 

...

преди: 3 години, 7 месеца hash: 86af11abc3

гласове: 1 2 3 4 5   (3 гласа)

3.   Не знам колко ще съм от полза, но аз се справям (не идеално, но все пак) по следния начин: преценявам хората, с които ще общувам/работя, дали ме интересуват, дали ги смятам за свестни, умни, добри, читави, чистоплътни, остроумни или каквито критерии си имаш ти и после решавам до каква степен ще им позволя да влияят върху настроението ми, самочувствието и самооценката ми. Например идва някаква селска пръчка, която започва нагло и просташки да ми държи сметка за X или нагъл шофьор ми отнема предимството на пешеходна и ме псува, или нещо друго... ама какви са тия мизерници и защо трябва тяхното отношение да ме касае и да се чувствам зле? Ценя ли ги за нещо, искам ли да съм като тях, имат ли някакви качества, които уважавам, бих ли се вслушала в думите им? Не. Не ме вълнуват, не ме интересуват, защото са кофти хора, безполезни и тъпи. Толкоз. Бившият ми шеф, за да дам по-близък пример до твоя проблем, е супер скрита лимонка и жесток емоционален манипулатор. В началото бе най-готиният и разбран човек, много мил и печен, но с течение на времето, си показа всичките гнусотии - колко е несериозен, алчен експлоататор, лицемерен Ганьо и интересчия. Отношението му към някои от най-квалифицираните и можещи колеги, беше страшно гнусно и все гледаше да обиди някого супер заобиколно или да ти каже нещо гадно, да разкаже някой обиден виц, да обясни на жените колко са недоклатени и какво ли още не. Някои от колегите ми бяха доста емоционални, вечно му се обясняваха, плачеха на работа и той се възползваше да ги мачка все повече и повече и да ги удари там, където най-боли. Аз, от своя страна, си мълчах, правех се на тъпа или пусках някой саркастичен коментар, колкото да отбия номера. Опитваше се да ми пуска разни злобни коментарчета, но не отвръщах както му се искаше и просто спря да се занимава с мен. Имахме и друга нова колежка, която беше адски отракана и направо го водеше за носа, а той оплезил език и никога нищо не си позволи да каже по неин адрес, защото знаеше, че щеше да му откъсне топките. Подобни индивиди живеят от чувствителността на другите. Не са по-различни от децата, които тормозят стеснителните си или бедни ученици. Затова просто не трябва да им пускаш. Надушват те дори без думи как се чувстваш. Аз самочувствие нямам, моите родители също ми обясняваха как ставам само за миене на кенефи, приятелите ми се подиграваха, мъжете и те. Трудно е, болезнено е, дори не искам да се гледам в огледалото понякога, защото се отвращавам от себе си. Но успях да генерирам този защитен механизъм срещу всякаква паплач, която иска да издевателства над мен. Да, цял живот ми е обяснявано, че съм тъп и грозен орк, за когото няма надежда и ако го чуя за пореден път, е все едно чувам тишината. Не знам дали е най-разумното решение, дали е добро или лошо, но не ми пука. За мен работи. И така - не може всеки мухъл да ти се качва на главата. Има хора, чийто мнение трябва да цениш и да се вслушваш в тях, има и такива, на които не бива и сопола да си хвърляш. Да си мизантроп в умерено високи количества е изключително полезно. Само така може да имаш някакво спокойствие от човешката злоба и комплекси. В крайна сметка кого предпочиташ да бъдеш - себе си или някой от колегите си? Къде си ти, къде са те? Харесваш ли ги, уважаваш ли ги? Съмнявам се... Махаш им като на досадна конска муха и гледаш себе си. Успех!

 

...

горе^

преди: 3 години, 7 месеца hash: e1d8ea7778

гласове: 1 2 3 4 5   (142012 гласа)

4.   Гледай себе си, другите не са важни, не си нищо по-малко, цени се за да те ценят и другите.

 

...

преди: 3 години, 7 месеца hash: 8fefe6c8ba

гласове: 1 2 3 4 5   (0 гласа)

5.   Отиди на психолог. Или започни да четеш книги по въпроса и да работиш върху себе си. Но ти ми изглеждаш нормален свестен човек. Другите са злобни и ако можеш не им обръщай внимание. Злобни са, защото са недоволни от живота си, но вместо да се опитват да го променят, злобеят помежду си. Ако можеш също замини да работиш в чужбина. Другият вариант е да учиш и да работиш от вкъщи. Успех!

 

...