Объркан или сбъркан?
преди: 9 години, 6 месеца, прочетена 1652 пъти
Здравейте. Първо искам да благодаря на създателите на сайта както и идеята му за споделяне чрез анонимност и освободеност на изказа който срещам(много от авторите изливат душите си) както и на хората които са съпричастни и помагат по своему чрез споделяне на личен опит съвети, съчувствие и т. н.
Простете за встъпителните слова но реших да не ги подмина вероятно поради факта, че това е първата ми тема и досега съм участвал само като читател(ако изобщо може да се нарече участие).

За да минем на въпроса от заглавието който ме тормози може би трябва да ви разкажа малко повече за себе си.
М- 23 съм, роден в София (не съм кореняк).
Не се имам за нещо повече от другите, даже напротив ненавиждам хората които издевателстват и накърняват личното достойнство на хората от провинцията претендирайки че са нещо повече и са "граждани", които впоследствие се оказват по-мързеливи, по-неволеви, по-големи непукисти и съсипват живота си, но да не се отклоняваме от темата.
Като дете съм бил кротък, играел съм с останалите не е имало проблеми. Незнам късмет ли е но винаги съм попадал на добри преподаватели, даскали които са ми били като за пример и съм уважавал доста.
Израстнал съм в краен сравнително беден квартал на София, учех в едно малко и претъпкано квартално училище на 2 мин. от нас. Класът ни беше сплотен, но и винаги са се намирали повтарячи и хора от по горни класове които да си правят базици да ме гаврят, да се опитат да ме разплачат(не че им се давах), изобщо тормоза го имаше но в някак си търпими граници и се живееже някак си. Около 12 годишен се сдобих с 1-вия си компютър и се зарибих много по една игра което мисля че ми разказа играта в много отношения. Смисъл до 5-ти клас бях пълен отличник а 7-ми клас бях среден успех под 5. Сам взех решението и се отървах от компютъра временно с намерението на всяка цена да повиша успеха си. Така и стана, повеиших го, приеха ме в един от добрите техникуми специалност КТТ. Докато следвах свирих и в оркестър на флигорна после си купих и тромпет. До 10-ти клас бях пълен отличник, от 8-ми клас нататък все съм работил ваканцията(не защото наще са ме карали).
Та тази мания към пс-то осъзнах че ми е нанасяла загуби в продължение на 5-6 години. Резултатът беше следния. Нямах социален живот, нямах гадже до 17 годишна възраст(гаджетата и интимния ми живот започнаха след това), приятелите ми все по рядко ме търсеха или защото и те бяха подвласни на гейминга или защото ги режех почти всеки път.
Бях асоциален(макар и възпитан), трудно заговарях хората, особено момичетата. Беше ми трудно да поддържам разговор(това го отдавам и на ниското самочувствие и излишното червене и притеснение). Може би е било някакъв вид комплекс за малоценност.
Всички диалози водех мислено в главата си там където всяка грешка бе поправима и всичко имаше хепи енд, един неспирен низ от думи които можеха да приемат всякакви форми но не и да излезнат наяве тъй като светът беше едно несигурно и поради тази причина опасно място.
Помня че изживях тежък период на депресия 10-ти 11-ти клас. Не знаех на какво се дължи но се страхувах от бъдещето от това което ми предстои, от това, че ще се изложа на матурите, че съм задръстен, здухан неподготвен за животат, че не ни учат на нищо в даскало(по едно време беше точно така имахме една преподавателка коятот беше гола вода и ни водеше по 5 специални предмета). Нямам големи спомени как се оправих тогава но помня само, че 12-ти клас бях много по-добре и всичко това беше един лош спомен.
Сменял съм доста работи и работодатели, най-много съм се задържал година (в момента следвам но не записах веднага след като завърших средно), по принцип обичам да правя нещата по свой начин (инат съм), трудно се съобразявам с чуждото мнение, мразя да ми викат, доста съм чувствителен, на моменти съм и доста експанзивен (това особено много се проявяваше в постоянните словесни битки между мен и конкуренцията когато работих в кредитен консултант и мразех нелоялната конкуренция).
С парите от последната си заплата преди да ме приемат
в университета и специалността които си бях избрал (преди това бях отделил и доста средства по чатсни уроци и подготовка понеже бях завършил преди 2 год. ) изкарах и курс за масажист, след това временно неблагоразумно набих 5 наема по 200 лева за едно помещение което бях оборудвал и изполвахме с една колежка(фризьорка) която се оказа адски нелоялна.
Плащах наема със мизерната заплата от Макдоналдс където се задържах 6 месеца(работатат беше много, заплащането ниско, но за пореден път отношението към служителите ме отказа от нея), в смисъл аз цял живот съм живял с малко и безпаричието не ме плаши а и съм доста пестелив, предпочитам да инвестирам в себе си и в нещо което може да се окаже доходоносно, макар и само да съм се разорявал досега..
Оказа се, че имам едно напоследък не толкова рядко срещано заболяване БАР.
Психиатърът който ме спаси от депресията и впоследствие пое и случая с манията ми каза, че много на моята възраст без да подозират страдали от подобни неща и е било хубаво да се вземат мерки навреме както и че е личимо но лечението се увеличавало пропорцианално с броя на епизодите.
Пия хапчета, естествено не съм споделял с никой извън семейството, това е много лично в България не се гледа добре на него и те мислят за луд, а то не е точно така, това е проблем засягащ по скоро емоциите и настроенията на страдащите. А и като цяло самата идея да ходиш на психиатър когато се чувстваш подтиснат.
В САЩ не е така(психоаналитиците са много търсени) и никой не се срамува да си признае....

Когато за първи път изпаднах в маниен период имах неизчерпаема енергия, говорех много бързо, мисълта ми течеше 2-3 пъти по бързо от нормалното, постоянно ми хрумваха идеи които част от тях реализирах и бях сравнително доволен, имах самочувсттвие, всеки ден беше различен и изпълнен с всевъзможни инт. случки и филми в които осъзнато се вкарвах, но това явно е било в моитте очи не че се оплаквах но прекалената ми активност очевидно дразнеше другите, бързо си спечелих врагове, започнаха мизериите. Счупиха и качиха колелото ми на 1 дърво(бях го поверил да ми го пазят), счупиха ми флигорната(училищна собственост) която толкова много харесвах), заложиха лаптопа на сестра ми, откраднаха ми джобния компютър, опитаха се да ме направят зависим към наркотиците(говоря за лекетата от квартала ми) имах около 1000 лева спестени от работата ми на 1 строеж лятото през ваканцията. Черпех всички, исках да си спечеля приятели, да ме уважават, да наваксам изгубеното за времето пекарано пред компютъра, навлякох си само проблеми, лошото е че рефлектираха и върху наще.
Първата мания беше най-тежка и най продължителна, осъзнах грешките си, до ден днешен съжелявам, но знам, че съм ги и изкупил защото не спирам да им доказвам всеки ден, че могат да разчитат на мен. Изобщо за мен семейството е на 1-во място и извън него всичко е второстепенно, ако не бях осъзнал колко им вредя тогава сигурно заблудата щеше да продължи дълго време и в крайна сметка да пропадна.
В момента ме е обхванала отново меланхолия(по-лека форма на депресия) не че нещо не ми се живее и прочие пак си следвам плановете но кротувам, някак си съм твърде посредствен а това не съм аз не съм момчето което свиреше в метъл група, ходеше на салса при Памбос и му изсвири Happy birthday с тромпет за рождения ден, беше оптимист, обичаше да ходи по разни инт. събития и мероприятия с приятели, умееше да разсмива хората, да им дава съвети да им съчувства да ги разбира.

Извинявам се за прекалено дългата изповед, ще следя темата и ако се заформи дискусия, бих могъл да пиша още доста тно монологът е излишен а и е по-добре нещата да се представят на порции.
Благодаря за вниманието!

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 9 години, 6 месеца hash: 792c62e5c3

гласове: 1 2 3 4 5   (220609 гласа)

1.   Хубаво е, че си потърсил помощ и са ти помогнали. В това напрегнато ежедневие това да изпаднеш в депресия си е нещо нормално (мое мнение). Това, че си бил асоциален, когато си бил по-малък не е фатално, важното е, че си го преодолял! Такава бях и аз до към 7-8 клас, такива са били и мои други познати. Това може и да се дължи на факта, че трудно се намират с хора с които да обсъждаш теми, които и на теб са интересни, а и, когато човек е различен околните трудно го приемат. Минал си през доста, преодолял си доста и нямаш право да се отказваш сега. Горе главата, по-малко притеснения, не мисли толкова нещата и дано скоро всичко е ОК. Ако решиш можеш да се запишеш на танци- разпуска човек в емоционален план и го освобождава от неприятностите, проблемите и т. н. Успех!

 

...

преди: 9 години, 6 месеца hash: b925d55f27

гласове: 1 2 3 4 5   (180436 гласа)

2.   Историята ти е съвсем нормална. Всеки има добри и лоши моменти в живота си, дни в които е изпълнен с енергия и такива в които му се иска да си пререже вените... просто това си е част от живота. Не можем винаги да сме щастливи, чаровни, забавни и в центъра на купона. Дори и най-големите оптимисти имат тъжни моменти понякога, за това не се тревожи излишно. Живей си живота такъв какъвто е и знай, че ще дойдат и по-добри дни когато пак ще си в центъра на купона и ще забавляваш хората.

 

...