Какво ми става , защо съм такъв?
преди: 2 години, 9 месеца, прочетена 1257 пъти
Чудех се дълго време и реших да пусна историята си с надеждата да има някаква промяна и развитие в характера ми, защото смятам че някои неща ДОСТА ми пречат.

Всичко започна от връзките, но преди това отношенията вкъщи с наще и разбира се по традиция в училище и навън в социалния ми живот. Навсякъде е еднакво - чудя се докога и защо е така?
Става въпрос, че винаги съм бил с особен характер подобен на наще - мразя се супер много за което!
Давам примери - супер тънкообиден съм, дори снощи след последното и поредното ми виждане с един мой нов приятел бяхме излезнали да купонясваме - аз забелязах, че все още съм същия като преди. уж вече над 20+ години като възраст, уви най противните и слаби черти си седят все още!
Сърдя се за най-малкото. Сърдя се и ми става неловко при неуспех.
Явно имам някакви нерешени комплекси, тъй като вкъщи когато сме се карали или нещо майка ми и останалите са на тоя принцип - мълчим, сърдим се и дотам. После минава много време и си говорим!
Същото нещо ми съсипва връзките и приятелствата.
Тънкообиден съм, имам лесно ранимо его и ми пука за мнението и реакциите според това дали ми дават валидация, внимание, положителни реакции и общуване към мен, но ако е отрицателно - аз се затварям в себе си несъзнателно, дори и това да е под формата на майтап/бъзик/приятелски тест/подмятане без някакъв лош умисъл. Седя и анализирам думите, действията и ситуациите прекалено много. Възрастните хора в нас ме научиха така. Да мисля ОСТАНАЛИТЕ как ще гледат на мен, дотолкова че бях още по-затворен в себе си през годините, трудно връзвах приятелства, пречиха ми, до ден днешен още съм под тяхно влияние но вече само 1 възрастен остана. Майка ми не ми пречи почти, въпреки че и тя има своите трудности. Както се сещате не съм от най-общителния тип, хем съм затворен хем отворен към част от хората, когато аз пожелая.
Не съм от най-богатите или безгрижни в финансово отношение също. Имал съм адски трудно детство откъм социална фобия (нека го наречем тревожност, срам, блокиране и т. н. ) което и други хора са го имали, но при мен все още го има просто в много по-малък процент.
Развалих си последната връзка заради сумати несигурности/комплекси от моя страна. Бях влязъл в филма много сериозно.
Опитах какво ли не - да прочета една, две книги и малко да послушам хората надявайки се проблема да ми се изчисти с времето и психически, единствено съм забелязал когато говоря това е моментно, но ако мисля за други неща и действам то изчезва така да се каже. Какво е решението да променя тези неща? Трябва ли да ходя на психолог, и да се отстраня тотално от наще вкъщи, тъй като в момента няма къде другаде да остана. Откъм приятели също не мога да се похваля. Имам малко, но и те не могат да ме видят всеки ден, аз не им се моля, но и искам по често да бъда сред място да общувам, тъй като самото общуване е трудно когато се затвориш в вас и не общуваш дълго време изпадаш в мисли и много други неща, от които сам се нараняваш.

Другото е, искам характера да ми е по твърд мъжествен, ОТСТОЯВАЩ (защитаващ се, да се опълчиш когато трябва а не да им клякаш), в нас също грешно са ме научили винаги да мълча и да игнорирам вместо да стана да поставя наглото копеле отсреща което се опитва да ебава/тормози или да ти се качва на главата поради каквато и да е причина. Ей така си изпатих в даскало от това "възпитание", от страх да не пострадам и да бъдя "съден" от връстниците си. Поне успях да си намеря гадже след гадже, макар че сега е за всичко друго но не и за похвала.
Та преди всичко искам някакви насоки за тези неща, как да спра да се сравнявам с другите, те са по общителни докато аз излезнах с моя приятел и всеки път се усещам странно като чели имам недостиг на самочувствие и общуване(вярно е, в последните месеци съм излизал само с който пожелая и то не винаги всеки ден. )
Забелязах, че в една връзка се гледа на пари, характер и опитност - и аз макар да нямам много, то как да ги изградя така че да стана добър за връзка? Говорил съм с различни хора и получавах шаблонните "отпусни се, бъди себе си, не го мисли", "стегни се, голям си" и много други неща. Но никой почти не си направи труда след всичко станало да дойде и да ми даде по обширно мнение от което реално ще получа прозрение и съдействието от което имам нужда.
Лесно е да се каже "ама ти си млад имаш още", така е но ми писна да гледам всички около мен със хора от другия пол, докато аз рано или късно слабите ми страни ми прецакват връзките, нямал съм чак толкова много, изгубих доста години заради притеснение и срамежливост/стеснителност но не може вечно да е така. Това не се трае....

Какъв трябва да е един мъж и характера му за да задържи не само момиче а хора около себе си, вече очевидно съм позабравил съществените неща но започнах да губя надежда. Отивам някъде с моя приятел или с ново момиче, губя се някъде в разговора, разсейвам се и нямам идентичност както беше казал един друг човек преди време. Аз имам идея, че искам да бъда около хората, но сега след известно време ще почна да уча отново, та за да не се повтори същото да седя като сърдито дете и да се цупя като момиче на другите (както съм го взел явно примера от вкъщи) аз искам по начало да не приемам така нещата, да не съм такъв и да не се обиждам и да обръщам внимание на ГЛУПОСТИ, защото влесдствие на това аз с момчетата каквито и глупости да си говорим все едно, но когато съм с момичето ставам нащрек, гледам да не сгреша но накрая по някаква причина губят интерес, нямам желание за спорт почти доста ниско е, но не виждам нищо хубаво в себе си заради това че на фона на всичките тея неща виждам как съм загубил общуването си, преди имаше повече, сега е доста слабо по моя преценка. Тази година освен всичко волята ми клони към нулата и за работа и за всичко останало, хората на които възлагах надежди вътрешно ме оставиха да се боря сам с целия този товар, което бе силно огорчително за мен.
Надявам се ме разберете добре и осъзнаете в какъв момент съм очевидно е преходен, разбрах че като се държа като олигофрен от училище или се старая да се харесам и винаги да угоднича на всеки и пред всеки не върви. Това поведение е по-скоро причината да се прецакам и да се чувствам разочарован че повечето хора не остават при мен, някои го правят, но защо едни хора са много по общителни и са доста по феймъс а аз не мога да задържа най базови неща момиче, обикновено общуване и нормално да се чувствам и мисля и да се обичам отново както преди? Миналата година се обожавах повече от всичко, докато предишната ми каза че съм грубиян станал и искаше да бъда "мил" вследствие на което полека тя несъзнателно ме спъна и прецака от мъжественоста ми и стигнах дотам. Бавно и мъчително.

Сега трябва да си го взема обратно достойнството което имах и да се издигна отново на крака. Правя го полека, но не се чувствам като преди. Доста по трудно е, и финансово и психически доста трудно издържам на суровите условия към момента. Ако сменя работа и си направя някакво кръгче дори и с 1-2-3 човека нормални ще е добре, но никога не съм бил нещо по различно от индивидуалния в работните места, понякога съм се запознавал с колеги но това е било според зависи, моментно и не винаги работещо. Момичетата пълни с приятелки, а аз все по трудно намирам момчета приятели. Не ми остава друго освен и от двата пола да завръзвам такива приятелства, но пак да остана стойностен мъж и да разбирам другите и да се развия. Ще се радвам да изградим някакъв план и въпреки всичко да си върна изгубената част от себе си, да оправя каквото е възможно откъм чувствителност и това е историята. Благодаря ви за прочитането!

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 2 години, 9 месеца hash: 918c17014b

гласове: 1 2 3 4 5   (297415 гласа)

1.   Колективни занимания с повишена трудност за теб- походи в планина с преспивания в палатки, колективен спорт т.н. неща в които да си равен участник, да имаш твоята си индивидуална задачка в общта група и цел, но част от обща цел. Няма да ти се налага да се сравняваш и доказваш за пред други, но ще трябва да вършиш своята част. В колективните занимания не е приоритет "кой е по-по-най" а всеки да върши и развива своята си част. А в походи из планини ще почувстваш съвсем друг "живот" и емоции, реален, истински... Започни с нещо такова докато откриеш своята си комфортна и желана зона.

 

...

преди: 2 години, 9 месеца hash: 50321e8f30

гласове: 1 2 3 4 5   (244917 гласа)

2.   Само ще кажа, че до известна степен си приличаме. Моята промяна се задейства от влошено здравословно състояние и тотално отхвърляне от хора, на които съм придавал много повече важност отколкото те на мен. Изводите, до които стигнах са, че може и да са ти семейство и да са ти по-противни и от непознати хора от улицата, както и че дори да почнеш да тренираш и да си отстояваш правата пред надути пуйки - резултата си остава непроменен. По-важно се оказва кой ти е във вайбъра и инста отколкото какво ти е в главата. Медали, ако не са от спортна олимпияда, си остават едно напомняне как си похабил време, труд и нерви и накрая няма къде да си опражняваш професията. Затова във съвременното уродливо общество, може би най-добре е да се постараеш да си опазиш здравето и да се опаричиш - не че няма да те налазят мърши за каквото си изкарал, но има и други начини да се забавляваш, не убезателно включващи хора (приеми го от някой без приятелка от близо 20 години, ако може и да се нарече това змийче като такава :Д).

 

...

преди: 2 години, 9 месеца hash: 78aa773828

гласове: 1 2 3 4 5   (216306 гласа)

3.   Здравей! Изумена съм колко добре разбирам ситуацията ти... все едно аз съм го писала този пост, от до. Първо ще ти кажа, че е повече от похвално, че си ги осъзнал тези неща, че си признаваш всичко такова - каквото е. Защото и това не е лесно... никак. Аз самата бях такъв човек дълго, дълго време без да го осъзнавам напълно. Сега все още съм и се боря с това, но поне съм го осъзнала, което както и в твоя случай, е важно, за да започнеш процеса на "излекуване". Искам да ти кажа, че никога не съм предполагала, че някой ще се окаже в такава ситуация... така че не си сам, въпреки че това не помага с нищо. Но понеже и аз живо се вълнувам по тази тема, защото ми писна за се самоликувам за най-малкото, загубих приятели само защото са учили цял живот, че с пасивно-агресивно държание се решават проблеми и че всички други са повече, аз за нищо не ставам. Ще ти дам няколко примера, да видиш колко е зле положението при мен. Вкъщи, подобно у вас, случи ли се кавга, комуникацията я няма. Мълчим часове, дни, случвало се е и седмици даже, и след като ни "мине", се правим че нищо не се е случило. Вкъщи думата "ИЗВИНЯВАЙ" или "СЪЖАЛЯВАМ" не съществува. И точно заради това, аз чак на 19-годишна възраст трябваше да се самонауча и превъзпитам да използвам елементарни думички като "извинявай". Имам брат, който е по-голям от мен и е възможно най-гадното, долно и противно олицетворение на "възпитанието" ни. Едно на ръка, че колкото и да са читави хора нашите, след като навърши 18 и отиде да учи в чужбина, той е продължил този токсичен mindset и го е затвърдил още повече... дори родителите ни не са като него... но понеже те са му подали дори малка част от това токсично възпитание за което и ти говориш в разказа си, той само го е доразвил до още по-противна степен. До такава степен, че 8 месеца и дума не си казахме нито веднъж, а имай предвид че живеем заедно с него в един апартамент... и прекарахме 8 месеца в една и съща стая, общо взето. Представи си за какво става дума. Това, което описваш в разказа си, сме ние двамата с него. Само че той дори не разбира, че е такъв, а когато се опитам да му налея акъл в простата тиква, тотално отрича всичко, което му се каже. Той дори не виждам проблем в себе си, има се за нещо повече от другите, а в същото време егото му се наранява от всичко, обижда се от всичко, държи се пасивно агресивно с всеки, от всичко се обижда, няма приятели, няма нищо... затова ти казах в началото, че е похвално, че си го осъзнал всичко това - това е първата стъпка към себепоправянето. Толкова много relate-вам към нещата, които казваш за себе си, че чак не знам... като това, че се обиждаш от всичко, просто защото така са те научили вкъщи, да ти пука за мнението на другите, как са те научили да анализираш всичко - аз съм абсолютно същата. Може да срещна човек на улицата, когото никога да не видя повече, но мнението му ще ми е тооолкова важно за мен... това е сбъркана работа. Понякога усещам, все едно не живея собствен живот, а живея живот, който някой друг би одобрил, ако живеех... постоянно искам да угодя на всеки за всичко, дори това да значи да пренебрегна себе си. Сякаш въобще не ми пука за мен си. До болка ми е познато всячко нещенце, което си написал. Има много още неща, които мога да споделя... неща, които сигурно и ти си преживял и чувстваш... Но да карам по същество. Може да звучи брутално, но зарежи ги тези глупости от рода на "бъди себе си", "стегни се" и прочее... Когато имаш неизлекувани психически травми, няма как като си себе си, те магически да изчезнат. Или пък, дали си на 20 или 30 - травмите неизлекувани ли са, няма мърдане... няма да изчезнат и от само себе си, както аз дълго време се надявах и се докарах до тук, че сега съм на антидепресанти и не ми се живее. Не съм психолог, не съм квалифицирана, но съм чела достатъчно, аз самата ходя при терапевт от скоро и виждам как седят нещата малко или много... за мен ти си имал травмиращо детство по някакъв начин. Макар и да не си го осъзнавал навремето, то сега това те застига като по-голям. По принцип всичко се крие там, в детството ти. И не става дума само за това как са се отнасяли родителите ти, но и братята и сестрите ти, средата в училище, децата, с които си си играел... всичко това е от огромно значение... Особено като става дума за ниска самооценка и самочувствие, често това е заради някакви травмиращи преживявания от детството или ученическите ти години. Преживявания, които са били системни. Ще ти дам един пример със себе си и нещо, с което ОЩЕ се боря. Винаги съм била със СТРАШНО ниско самочувствие. Първата ми целувка беше на 20, имала съм само едно гадже до този момент, срам ме е да излизам по срещи, винаги си мисля, че никой няма да ме хареса... А не съм някаква неприятна да кажеш... напротив. Съвсем осъзната съм, разбирам че имам чар и т.н., но въобще това не ми помага по никакъв начин... защото от ранна детска възраст ме тормозиха в училище относно външния ми вид. 7 години момчетата от класа ми ми се подиграваха за това, че имах дебели вежди, мустак и така нататък. Абсолютно всеки ден... всекидневен тормоз... целеха ме със снежни топки в лицето зимата, гонеха ме, унижаваха ме... самочувствието ми се сриваше и дори не го осъзнавах. В гимназията не беше толкова зле, защото там уж сме по-зрели, но горе-долу същата работа... чунах коментари за себе си как съм имала косми по гърба, лицето и т.н. И не ги говоря, че съм си пуснала брада видиш ли, говоря ти за съвсем човешки косъмчета, които всяка жена ги има... просто при някои е по-прикрито, но тъй като аз имам тъмна коса, моите се забелязват. И така до ден днешен, когато аз съм обсебена от това да нямам никакви косми никъде по тялото си и космите чисто и просто ме отвращават. Всичко при мен и в моя живот се ръководи от едно - шибаните косми. Почивки, срещи, всичко... преди да отида някъде, първата ми мисъл е "ще имам ли време да се обезкосмя", "ще има ли свободни часове при козметичката да ми направи кола маска" и прочее. В училище и средата, в която израснах ме научиха че да имаш косми е гнусно, грозно... че не си атрактивен, ако не ходиш на козметик, нищо че си само на 10 годинки. За мен това е едно от най-травмиращите неща в живота ми, с които до ден днешен се боря и мамка му, не мога... просто не мога. Животът ми се върти около това. И не ме разбирай погрешно - ТЪЖНО Е. Не се гордея с това, даже ме е срам да го пиша... Та, за ниското самочувствие - помисли си. Имало ли е моменти, в които ти са се подигравали и ако да, за какво? Родителите ти направиха ли нещо по въпроса? Някой работи ли с теб над това? Защото при мен никой нищо не прави... подиграваха ми се за много неща в училище, не само косми. Блъскаха ме, смееха ми се... а когато се оплачех на учителите, те ми казваха "стой си на чина и никой няма да те закача"... :))) Майка ми няколко пъти се опита да говори с родителите на момчетата, които ме тормозеха, но техните отговори бяха "ами какво да го правя, той си е такъв"... :))) и заради това, че "той си е такъв", аз на 24-годишна възраст получавам паник атака, когато някой се приближи до мен, пък видиш ли, веждите ми не са "оправени"... да, не се шегувам. Случвало ми се е няколко пъти. Това, което се опитвам да правя сега, е да си повтарям, че няма как да се обиждам на някакъв келеш, който е бил на 9 годинки тогава. ЗНАМ, че е тъпо... тъпо е да плача все още за нещо, дето някой ми е причинил на невръсни години, когато сме били деца... тъпо е да "вярвам" на такива хора... но в общество като днешното, където масово се харесва, следи и боготворяват жени с перфектна кожа, без нито едно косъмче по тялото, без никакви пъпки, петна и прочее... как да спра да вярвам на тоя келеш, дето ме е тормозил всекидневно преди повече от 10 години? Другото, което е... както и ти каза - родителите ми винаги са ме учили да си кротувам, да не създавам проблеми... сиреч, стой, стискай зъби и търпи, недей да отвръщаш на глупака с глупост. И знаеш ли какво... като се замисля, това ми е донесло повече болка и нещастие, отколкото ако се бях застъпила за себе си... но вече има ли някакво значение... няма. Единственото гадже, което имах също мнооого негагивно ми влияяше, но не го разбирах... адски много ме критикуваше, за ВСИЧКО. Имаше проблеми с това, че съм излизала с други момчета ПРЕДИ ДОРИ ДА ГО ПОЗНАВАМ. Имаше проблеми с това, че съм целувала непознати в дискотека (не се гордея с това, но поне не съм спала с тях). Той приличаше на пишлеме и имаше вид на осмокласник, ходеше на фитнес и дори не му личеше, а на мен ми казваше, че ако сваля още няколко килограма, няма да ме намира за аткрактивна вече... ей такива работи... работи, дето на пръв поглед изглеждат малки, но ти се отразяват пагубно понякога, ако си тънкообиден, помниш всичко казано и имаш ниско самочувствие. За мен лекът към това е да посещаваш психолог или терапевт. Това, което най-вероятно ще ти предпишат е CBT (Cognitive behavioural therapy) или на български - когнитивно поведенческа терапия. Това е вид терапия, която ти помага да пренастроиш съзнанието си един вид, да отключиш други гледни точки, да "поправиш" грешното си мислене... но няма да те лъжа, отнема време и не става от днес за утре. Трябва да вложиш много усилия и труд ти самия. Да предизвикваш това, към което си свикнал и с което си израснал и да придобиеш нов начин на мислене... и да, звучи прекрасно и лесно на думички, но изисква дисциплина и наистина да полагаш ежедневни усилия. Тъпото е, че в БГ психолози и терапевти искат майка си и баща си за една сесия... но ако имаш средствата, опитай... струва си да опиташ, повярвай ми. Защото тези хора, които са квалифицирани в това, знаят какво правят... и няма да ти кажат "бъди себе си и ще се оправиш". Но това е като всеки друг доктор, така че обяснява защо е "скъпо". Щях да кажа да прочетеш книги по темата, но виждам че вече си го правил и явно не ти е помогнало. Но много зависи и дали имаш други съпътстващи състояния... примерно ако имаш депресия или тревожност, това адски много засилва липсата на самоувереност, отношението ти към другите и т.н. ... влияе на всичко. По принцип този вид терапия, която ти споменах, е доста широкоразпространена и има за цел да "излекува" тези проблеми... включително депресия и тревожност. Ако с нея не се подобриш, се прибягва до медикаменти и антидепресанти. Или пък при някои хора, хем са на хапове, за да им се приповдигне настроението и да се намали депресията, хем ходят на терапия... Последно - спорт. Спортът помага адски много. Уверявам те... и по-точно фитнес. Ако не си запален по това - запали се, хаха. На 300% ти казвам, че ще ти промени майндсета. Може да не е след първата тренировка, седица или месец, но... ще дойде. Ще спра дотук, дано съм помогнала... късмет.

 

...

горе^

преди: 2 години, 9 месеца hash: 0ac592b77e

гласове: 1 2 3 4 5   (1 гласа)

4.   Много добре те разбирам и колко неприятно е чувството да се обидаш лесно от чуждите постъпки. После се дразниш на себе си, премисляш, дразниш се на отсрещната страна, натоварваш си психиката известен период и вече като си станал на парцал и си тотално изтощен и отвратен от всичко, пак се връщаш за нова порция гадости. За жалост не мога да ти кажа някаква идея как да се промениш, защото и аз не съм се променил и периодично си преживявам горните ужаси, включително сега съм в труден период. Не знам как е възможно да се намери златната среда между "хич не ми пука от мнението на другите" и "мисля само какво ще.кажат другите". И двете крайности не са за предпочитане, трябва нещо средно - да ти е важно какво мислят важните за теб хора и невинаги, а само по теми, по които са компетентни и да не говорят емоционално, защото тогава субективизмът пречупва истината. Очевидно нямаш среда, нямаш твърдо ядро приятели - ами тогава смени града, работата, образованието. Дай си втори шанс. Ти си истински късметлия, че с никой не си в толкова трайни и дълбоки отношения, че да те дърпа на едно място и да ти се налага да стоиш. Бъди смел и си подари на себе си тази възможност - няма да станеш по-млад, няма да имаш повече време. Искрено се надявям да успееш. Не се поддавай само на заблудата да променяш хората около теб - ще загубиш много време и резултат нулев. Само себе си можеш да промениш и то с много зор. Гледай да си запълваш времето, за да нямаш свободно време да се тормозиш. Чети, тренирай, пътувай, пазарувай, рисувай си нещо - просто прави нещо да те разсейва, когато дойдат кофти мислите. И на теб ти предстои труден период, ако си избрал пътя на промяната. Дали ще е славен, или безславен, зависи от упоритостта и желанието ти. И да, не е лошо да се консултираш с психолог, да прочетеш за когнитивно-поведенческа терапия. Може това да е твоят двигател и да направи пътуването ти удоволствие.

 

...

преди: 2 години, 9 месеца hash: 457bf88abf

гласове: 1 2 3 4 5   (0 гласа)

5.   Разбирам те. И аз така съм възпитавана - да игнорирам себе си, да съм удобна за другите. При мен нещата се промениха, когато родих дете. Разбрах, че не мога да съм такава, заради него. Но при теб е хубаво, че си разбираш проблема. Сега, да мълчиш и да не влизаш непрекъснато в конфликти не е лошо. В повечето случаи не си заслужава влизането в конфликт. Но има случаи, в които трябва да отстояваш себе си. Първо се научи да ги различаваш. После изиграй реакциите си предварително, като репетиция. може и пред огледалото. Научи се да казваш - не и да поставяш граници между себе си идругите хора. Граници, до които допускаш другите хора. Иначе си ми изглеждаш достатъчно мъжествен. Не е нужно да се сърдиш, това е малко детинско. Ако смяташ за нужно тръгни на психолог.

 

...