Животът има отвратително чувсто за хумор!
преди: 1 година, 10 месеца, прочетена 359 пъти
На възраст съм, в която хората отдажна вече имат семейство, някой имат доре деца в първи клас. Не исках да създам поколение просто, за да създам поколение. Исках като го създавам да знам, че това е човека, пасваме си във всяко отношение. Това трябваше да е стабилно семейсто, семейство до края. Но не го срещнах... Отказах да се пречупя и реших да инвестирам още време, а до тогава да се развивам, учене, работа, още учене...
И най-накрая той се появи, перфектен за мен във всяко отношение. Привличането е неописуемо, можем да говорим с часове, занимава се със спорт, така че понякога тренираме двамата, интелигентен е... просто перфектен за мен. Явно и аз за него, зашото ми показва и казва, че ме обича. Защо пиша тогава?
Жиботът има отвратително чувсто за хумор... той не иска деца. Разбирам го, направил е вече своите. И двамата бяхме честхи от самото начало, той знае, че аз искам, аз знам, че той не иска. И все пак съм му ядосана. Ядосана съм за това, че той не ме е чакал, за това, че е създал семейсто със жена, с която явно не е имало съвпадение на 100%. И не, не аз съм му развалила семейството. Когато се срещнахме беше вече разведен от 6 години.
Но аз искам деца... Мисля за изкуствено оплождане, трябва да говоря с него, но отлагам разговора. Това, което чувствам с него, чувсвах последно преди много много години. Не искам да приключва. А имам чувстото, че точно това ще стане. Представяте ли си разговора? Мили, обичам те, но искам дете и мисля да се осеменя изкуствено, ако искаш остани, няма да имаш никакви задължения към това дете... Абсурден разговор, нали?
На възраст съм, в която не мога да си позволя да чакам повече, а и не искам. Не вярвам. че ще срещна отново човек като него. Ако трябва да избирам между него и дете, ще избера дете. А така ми се искаше това дете да е заченато с любов от двама души, които съзнателно са избрали да създадът живот.
Финансово ще се справя, ще се върна рано на работа, ще снижя малко стандарта на живот, ще се оправя. Но това дете ще ме попита в един момент къде е татко. Какво да му кажа? Мама много те искаще, но не намери партньор и за това нямаш татко?
Всички тези мисли се блъскат в главата ми, от очите ми се ронят сълзи, а мозъкът ми се опитва да намери рационално решение, както винаги...
Не чакам мнение или съвет, просто имах нужда да споделя. Това помага понякога да сортирам мислите си и да намеря решение.