Травмите от детството
преди: 9 години, 3 месеца, прочетена 1819 пъти
Живял съм в семейство на разведени родители,всичко беше добре,докато майка ми и баща не си създадоха други семейства с други деца.Може би,ако бях живял от самото начало без любов в семейството,нямаше да има проблем,но от обичано и обгрижвано дете станах тежест едва ли не.Растях между другото,не се вълнуваха от мен,а само от новите си семейства и деца.Аз бях десетина годишен при развода,после в пубертета,когато най-много се нуждаех от подкрепа се интересъваха само колко и какви оценки имам.Нито някой ми е помагал в ученето,нито някой се интересуваше дали ми е трудно,какви интереси имам,какво ме вълнува,а знаете колко трудна възраст е тази.
И така,пораснах,вече съм на 40,но повярвайте,че това ме е травмирало,до ден днешен не мога да го преодолея.Направих много грешки непосредствено след като завърших средното си образование,сега си обяснявам,че съм търсил някакво внимание,после търсих любов,която винаги ми е липсвала,но я търсих не където трябва,с други думи до днес не мога да се оттърся от травмите навремето.
Моля тези,които са имали подобна участ да споделят как се справят,знам че съм на много години,знам че е трябвало да посещавам психолог още като дете,но тогава никой не ме забелязваше,а сега си мисля,че доста съм закъснял.
Може и да ме упреквате,но бих приел само критика от хора с подобна съдба,защото всички знаем,че отстрани е лесно,а когато си в центъра на събитията е трудно.
Само да добавя,че родителите ми с годините осъзнаха вината си,която за жалост беляза моя живот,с половин уста казват,че може би са бъркали много,но аз не ги чувствам родители,само биологични такива.
Знам,че е хубаво да се прощава,но не мога в случая,не знам как.
През годините обвинявам многократно и себе си,че не намерих сили да се справя сам,че има хора с къде къде по-тежки съдби,но съм толкова емоционален и донякъде и затова страдам толкова и не мога да се справя сам,все се питам защо от обичано дете изведнъж спрях да съм такова,защо спряха да ме забелязват дори.
В заключение ще кажа,че истински се възхищавам на успешни хора,чието начало е от трудни семейства,или от домове.Бих искал и аз да съм такъв,но не успях.Не зная дали не е късно вече.От дете до днес съм в депресия,различни форми,но все пак депресия.
Дано не съм ви досадил.

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 9 години, 3 месеца hash: c7afdd7d87

гласове: 1 2 3 4 5   (220609 гласа)

1.   И аз се чувствам, точно така както и ти. По цял ден съм нещастна. Депресия имам. Нищо в живота ми няма, да се промени. Искам да избягам от всичко. Понякога чувствах, отвращение. Няма, кой да ме обича. Не мога никакъв съвет да ти дам.

 

...

преди: 9 години, 3 месеца hash: d8e43104a8

гласове: 1 2 3 4 5   (180436 гласа)

2.   Гадно е, но се преодолява, аз съм жена, на 30 г. Като малка никой не МО е обръщал внимание, никой не ми е помагал никога с уроците, на екскурзии не са ме пускали, защото за мен все нямаше пари. Ходих със стари дрехи, раздадени от хората, няколко номера по-големи и със скъсани маратонки. Записвах се на тренировки сама, обаче майка ми не плащаше и спирах да ходя. Баща ми... не помня много да се е грижил за мен, майка ми знаеше само да изисква без да дава. Колко рев съм изревала, колко мисли за самоубийство и бягство са ми минавали... когато завърших средното започнах да работя, записах висше и повече не бях зависима. Грешки.... колкото искаш-излизах с един турчин, който после ни обра апартамента, сега ме е срам, бях много агресивна, алкохол по цели нощи, После на лекции, после на работа и така около година, докато не рухнах физически и психически, не можах да си взема изпитите, изгониха ме от работа, майка ми вече обаче много се интересуваше от мен, явно я е било срам какво и говорят за мен, едва ли е бил някакъв майчин инстинкт. Трябваха ми месеци да се събера отново, просто си събрах малко дрехи и заминах за едно градче край морето, сама, анализирах се много, плаках много. пих много, чупих, хвърлях и пак плаках... докато изплувах от самосъжалението, защото всичко това е просто самосъжалението нищо друго, копнеж по нещо, което съм искала да имам, но съм живяла и без него и съм оцеляла. Започнах да се гордея със себе си, че сама съм си учила уроците и имам отлична диплома, докато на съучениците ми им висяха на главитежи проверяваха домашните, можех сама да се грижа за себе си, сама си подавах документите за университета, докато голяма част от съучениците ми висяха с родителите си. Издържах се сама, не чаках от никого нищо. И заслужаваше ли си заради едното самосъжаление да си провалям живота? Да тая злоба към родителите си, да искам да им отмъстя? Това му тровеше душата. Осъзнай го и оставих всичката тази мъка, злоба, болка в това градче. Върнах се нов човек, можеш да се усмихвам. Гордеех се със себе си. Повторих годината в университета, разчистиха всички отрепки от живота си, започнах наново работа. И това преди 10 години. Сега съм щастлива, имам семейство, чакаме бебе, живот и здраве. Обещала съм си, че дори и след време да се разделим с мъжа ми, ще направя всичко по силите ми то да не се чувства като мен. Моят съвет-изгони злобата и съжалението, не в преглътнай, просто я изгони. Убива бавно всичко човешко в теб. А на психолог можеш да отидеш и сега, но вярвам, че можеш да се справиш и сам. Прости на вашите, прости и на себе си. Всички правим грешки. Жив си, здрав си, усмихвай се и продължавай напред, животът е прекрасен!

 

...

преди: 9 години, 3 месеца hash: ec41c8ce32

гласове: 1 2 3 4 5   (1 гласа)

3.   Всяко нещо в живота ни се случва за добро. Уви, за да узрея за тази проста истина ми бяха нужни 45 години. Защото и аз имах детство като твоето, някои части от които и до днес ми приличат на кошмар. Но на някакъв дълбок духовен план ние сами сме пожелали така да се случи, само че сега не си го спомняме. В крайна сметка намерих начина за дълбоко психологично изчистване - има го, нарича се рекапитулация и е познат от хилядолетия насам.

 

...

горе^

преди: 9 години, 3 месеца hash: 0805aede35

гласове: 1 2 3 4 5   (142012 гласа)

4.   Знаеш ли, чета и ми иде да се разрева. Благодаря, че сподели и се радвам, че си осъзнал къде е ключето. Ще трябва да дадеш прошка и на теб, и на родителите си. Ще ти помогне психолог. Не е късно. Никога не е късно.

 

...

преди: 9 години, 3 месеца hash: 6a0cb6814f

гласове: 1 2 3 4 5   (3 гласа)

5.   Така е: травмите от детството бележат целия живот... И аз съм дете на разведени родители, бях на 5, грозна история с всички клишета - побои, изневери... след няколко месеца ще стана на 40. При мен е по различно - не съм се самообвинявала, майка не го позволи и само от нея с брат сме видяли какво е любов и подкрепа. Баща ми (до колкото ми е известно) е 4 пъти женен и разведен. През всичките години беше on и off. Търсих отговори, изчетох една библиотека книги по психология, намерих отговорите, разбрах логиката на поведението му, но не ми стана по-леко, защото той не мисли, че е направил грешка и нямам предвид отношението към майка ми, а към децата му. Имам претенции, че съм образован и интелигентен човек, но в един момент си дадох сметка, че поведението ми относно партньорите в моя живот е точно като по учебник за дете на разведени родители. Винаги са ме привличали хора, които не желаят да се обвързват, държа да кажа, че всички са били свободни и тези "не-връзки" са продължавали с години! Така, подсъзнателно, ако не си в "истинска" връзка, да живееш с някой, да споделяш мечти и планове, няма как той да те нарани... да, ама не! страх от обвързване, комплекс за изоставеност... всичко се предолява, когато поставиш себе си в центъра на собствения си живот, грижи се за себе си не е късно за психолог, опитай! не търси вината в себе си, не се самосъжалявай, не се питай какво не си направил, за да те оценят и не живей в миналото.

 

...