Просто не знам какво да правя вече!
преди: 8 години, 10 месеца, прочетена 1383 пъти
Аз съм момче на 21 години скоро на 22 и мисля, че живота ми е провал и, че минавам през прекалено много за това време. Но да започна с историята си. Роден съм в град но целият ми живот съм го прекарал на село с дядо, баба и 3-ма човека, за които убивам. Ако ги нарека приятели това е малко те само като братя. Познаваме се повече от 15 години, единствените ми спомени които имам са с тях и с моите дядо, баба. Отгледан съм от тях докато моите родители бяха на работа за да постигнат нещо и да оставят нещо за мен и аз не ги натоварвах и излишни работи.
Живота ми тогава беше песен, лятото работих когато не бях на училище пак живях при баба и дядо и свободното време когато не бяхме на работа с моите ще ги наричам братя, си прекарвахме времето в игра на белот, табла, шах обикаляхме горите, пиехме си бирата заедно и си споделяхме всичко което не знаехме за живота си (което беше много малко защото бяхме постоянно заедно).
Приказка която не исках да свършва с една дума описано. Пораснахме аз завърших както и 2-ма от моите братя бяхме горди и много щастливи един за друг. След като завърших аз отидох и кандидатствах в Военен университет "Васил Левски" където бях приет в паралелка "Моторни и танкови войски".

Бях на върха на света всичко което съм искал се случи бях щастлив и братята ми бяха щастливи също. Всички около мен бяха в еуфория е най-добрата дума която може да опише всичко това. Всичките усилия накрая имаха резултат и всички бяха горди с мен. Но както винаги когато си на върха и падаш лошо. Един ден бях се чул със братята си аз бях с Търново ми казаха, че чели да ходят на един събор в едно село близо до моят роден град казах им да внимават и им пожелах приятно изкарване. Но колата с която щяха да ходят се счупи и отидоха с кола на едно друго момче от моето село.

Аз давах наряд същата вечер но към полунощ телефона ми звънна и тогава живота ми се преобърна на 360 градуса и в този момент поисках да се самоубия. Един от тях ми звънна и ми каза, че са катастрофирали каза ми къде аз се обадих на един от офицерите и той дойде с мен защото аз не бях в състояние да карам и да правя каквото и да е.
След 1 час отидох където ми каза... и просто бях сразен... покосен от гледката. Колата беше паднала в реката в този момент аз започнах да крещя имаше много полиция и линейки.
Затичах се към реката слязох долу в устието и... видях нещо което ще помня цял живот. Единият от тях беше на части аз го събирах и в същото време ревах и треперех целия в този момент аз бях друг човек. А другият от тях беше затиснат от тавана и седалките но нямаше шанс за него защото бяха засегнати важни органи. Той просто ме погледна и това бяха сигурно последни му сили.
Опитахме се да го извадим но беше прекалено късно той издъхна в моите ръце и в ръцете на някой хора от медицинска помощ.
След като стана това аз го попитах "защо не го извадихте когато дойдохте" а отговорът беше "Защото не е наша работа да режем коли и да се правим на някой хора който не присъстват тук ние сме просто медици".
Побиха ме тръпки но нямаше да го върна цялата му коремна област беше раздрана целия беше смачкан, смачкан като моят дух. Махнах се от мястото и отидох при единственият оцелял човек от цялата случка който беше в болницата при единствения си близък човек при единственият ми оцелял брат и го попитах какво стана.
Той се обърна към мен погледна ме в очите започна да плаче като малко дете. Успокоих го и го накарах да ми разкаже. Думите му бяха "Братле... (кратко мълчание) човекът с който решихме да ходим беше един ненормалник който се опита да убие не само себе си но и нас и успя... успя и сега нашите братя на са небето (пак започна да плаче) искам да съм с тях, не искам да живея повече ти ми остана само и не искам да отделяш от мен". Това му бяха думите аз му обещах, че винаги ще съм до него и отидох да спя в коридора защото не исках да се прибирам.
На следващият ден отидох в полицията и ми казаха, че причината е превишена скорост. На този ден аз зарових 2-мата си братя на 2 метра под земята мъката беше неописуема сърцето ми беше разчупено и накъсано от мъка. Нямах думи не исках да живея повече но не показвах слабостта си пред никой и не помислях да я показвам пред моят единствен останал брат защото той не беше преодолял шока от трагедията. Не знаех какво да правя след тази случка. Чувствах се объркан не бях да себе си бях отпуска 3 седмици но не помогна постоянно бях на гробовете им с моят останал брат и плачехме постоянно там на гробовете им. Но казах на него "Трябва да продължим напред те искат това и ние трябва да го направим". Той само кимна и видях сълзите в очите му. Продължихме напред с животите ни той продължи работа и аз продължих да уча. Но спомените и преживяванията с тези хора не ме напуснаха както и него. И решихме да напуснем България.
Аз напуснах военното той напусна работа и поехме към Чужбина да работим да се отърсим от носталгията която изпитвахме. Но уви пак не успяхме разбрахме, че трябва да живеем с това чувство завинаги в душите ни. Той си хвана приятелка и малко му мина започна да се разсейва. Аз останах само с него защото не мога да намеря любовта на живота си и е така вече 21 години още не мога да я намеря. Той започна да споделя и с нея и му олеква а аз още ходя и рева като малко дете на гробовете им. Тежко ми е, че няма с кой да споделя, че хем изгубих 2-ма братя, ами, че и нямам допълваща ме половинка с която да споделя за да ми олекне и да не го тая само с себе си. Но уви живота продължи продължихме да работим в Чужбина. Докато не дойде и следващият черен ден в моят живот. Разбрах, че дядо ми починал. Направо бях се сринал исках да сложа край на живота си просто не исках да живея повече защото ме беше страх какво още ще ми донесе живота. Но брат ми ме успокояваше и каза, че всичко ще е наред даже ме придружи до България и погреба с мен и баща ми моят скъп дядо моят 2-ри баща.

След това бях изолирал всички около мен нямах желание за нищо исках само да умра. Но брат ми ме изправи на краката ми и ми каза " Стегни се и продължаваме 2-мата". Аз се разплаках и кимнах. След време и баба ми почина. И нея зарових. За 3 години живота ми от рай стана пълен ад. Зарових 4-ма човека който обичах безкрайно и за който бях готов за скоча и в ада за тях. Много мъка имам в себе си и незнам какво да правя. Даже и като избягах пак страдам. Страдам и това страдание вече продължава цели 3 години. Днес се навършват 3 години от фаталният ден на който отне от моят живот 2-ма човека които бяха с мен в добро и лошо. Мъката е все още неописуема и все още я тая само в себе си защото няма с кой да я споделя.
Мир на праха на моите братя моята баба и моят дядо. Ръцете ми треперят в този момент като пиша това и всякакви мисли минават през главата ми. Благодаря на всички който четат това и, че отделят време за моята история. Извинявам се за натоварването което ви причинявам но трябваше да споделя някъде. :(

Модератор - реших да публикувам историята въпреки правописните грешки. Моля читателите за разбиране.

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 8 години, 10 месеца hash: 293b6d69e6

гласове: 1 2 3 4 5   (220609 гласа)

1.   Благодаря, че сподели историята си и се надявам да ти е олекнало. Умрелите не ги съжалявам, за тях всичко е свършило, но ми е жал за теб, Човече, защото си си прекъснал образованието заради мъки и тегоби. Разбирам те до някъде, но в името на хората, които все още обичаш и в името на хората, които ЩЕ обичаш, ще се появят в живота ти и най-вече заради теб самият те съветвам веднага да продължиш следването си докато все още можеш, защото и със смисленото занимание ще се отвлечеш от проблемите, а и един ден можеш да предложиш повече на жената до себе си - примерно можете да си отглеждате децата сами, не да ги оставяте на село и можеш да имаш повече от 1 дете - тоест да имат децата ти истински братя и сестри. С две думи не бива да оставяш мъката от миналото да унищожава възможностите за бъдещето, защото е важно не само за теб, а и за хората, които тепърва ще се появят в живота ти.

 

...

преди: 8 години, 10 месеца hash: d0f0377416

гласове: 1 2 3 4 5   (180436 гласа)

2.   Здрaвей момче! Приеми моите нaй- сърдечни съболезновaния и голямa топлa прегръдкa! Рaзбирaм те много добре, знaм кaкво чувствaш... зa съжaление. Знaеш ли когa зaпочнaх дa се чувствaм мaлко по- добре, .. когaто зaпочнaх дa си спомням всички онези хубaви моменти с тях, които ме усмихвaхa преди. Много е вaжно дa осъзнaеш, че НЯМA ВИНОВНИ в инцидентa. Нищо не си можел дa нaпрaвиш нито ти, нито друг. Рaзяждa те чувството зa импотентност и някaквa винa, смятaш, че сa можели дa бъдaт спaсени, aко бяхa дошли по- нaвреме полиция и пожaрнa примерно. Не! Дори и дa бяхa стигнaли живи в болницa, трaвмите зa които говориш сa несъвместими с животa. Прости... нa всички. И нa себе си нaй- вече. Никой не е виновен. Товa е и ще бъде еднa болезненa чaст от минaлото ти винaги. Но е време дa зaпичнеш дa си спомняш хубaвите мигове и дa се усмихвaш. Върши си ежедневните нещa, когaто те нaлегне товa мъчително чувство си спомняй онези могове с брaтятa ти, когaто нaй- много се смеехте. Те, a и бaбa ти и дядо ти сa със сигурност добре, единственaтa им мъкa би билa твоятa. Остaви ги дa почивaт в мир. Следвaщият път, когaто отидеш нa гробовете им се сбогувaй с тях. Още не си го нaпрaвил, нaли? ! Едно сбогувaне с физическaтa им формa. Рaзкaжи им зa всичко хубaво, което не си успял някогa. Поговори си с тях и се сбогувaй, освободи ги вече. И живей и зa тях! Имaли сте мечти, били сте щaстливa компaния, продължи дa бъдеш тaкъв зaрaди тях. Длъжен си дa бъдеш щaстлив! Ще нaмериш твоето момиче. Може би ти сaмият потънaл в мъкaтa си не позволявaш близък контaкт. Сбогувaй се с минaлото и погледни вече в утре- то. Успех момче и още еднa топлa прегръдкa от мен!

 

...