Споделена история от Тинейджърски |
Когато болката не минава
преди: 5 години, 3 месеца, прочетена 1271 пъти
Здравейте, искам да споделя нещата от живота ми, които остават някъде в съзнанието ми и ми тежат. Споделям тук, защото хората около мен не ме разбират. Разказвам накратко за старата ми връзка, защото донякъде може би и тя ми е повлияла за сегашния затворен човек, който съм в момента.
Имах връзка, която започна още когато бях на 14 години, момчето беше на 17. Отношенията ни никак не вървяха в началото макар и да давах всичко от себе си за него, защото той мислеше още за бившата си приятелка, а аз му бях за развлечение. След време дори разбрах, че си пишеше с нея, но караниците отминаха постепенно, от този момент аз не се чувствах по същия начин, знаех че аз никога не съм била обичана. Мина време донякъде я забрави, но може би тайно си спомняше за нея понякога, личеше си и по начина му на държание спрямо мен, това много ме наскърби. След като завърши средното си образование замина в чужбина... обещахме си да се чакаме, говорехме си по скайп в началото всичко беше добре, но после аз не се чувствах по същия начин имах чувството, че не трябва да го чакам, защото имаше толкова неща, които ни разделяха отколкото ни събираха. Разделихме се след известно време, а когато си дойде се събрахме отново, отношенията ни се подобриха, бяхме много щастливи, но тогава и баща ми разбра за него, а това никак не му хареса, понеже не беше българин. Претърпях вечери във страх от това да се прибера или да изляза, претърпях обиди, псувни, шамари, заради човек, който никога не би ме поставил на първо място, а аз ако не всичко рискувах твърде много. Тази година отново замина, заради майка си се върна за 2 седмици, но за рожденния ми ден не можа да остане... много го обичах, но отново го оставих, защото го нямаше, а тази липса ме убиваше.. имам нужда човека да е до мен, не надалеч.. имам много лоши спомени от малка, които се връщат всеки път, когато нашите започнат да се карат и бият и изпадам в странни състояния, които са моментни и не само затова имах голяма нужда да бъде до мен, а него го нямаше. За тези 5 месеца, през които бях напълно сама, ходих на психолог, бях на антидепресанти за много кратко време, нямах желание за нищо, не говорех много, забравих какво е да бъдеш щастлив гледах назад към тъмното минало, но и забравих за всичко досега, болката почти мина. Появи се друг човек, взе ми номера, дойде заради мен на рожден ден, покани ме на среща, но още на тази първа среща ми каза, че не се е разделил с бившата си, тя ми беше колежка, която аз още преди това не харесвах, като човек и затова не ме интересуваше особенно коя е. Приех го и му казах, че няма проблем и ще чакам толкова време, колкото е нужно. Беше ми по-трудно, отколкото си мислех... Тогава му вярвах, че няма чувства към нея, че всичко е свършило, но постепенно разбрах, че лошото чувство, което ме придружаваше и ми казваше бягай от този човек, всеки път, когато се сетя за постъпката му не е било лъжа и трябваше да послушам своята интуиция, но всички мечти за двама ни, които и двамата мечтаехме ми даваха надежда. На рожденния му ден, тя му се обади уж от друг номер, той я попита къде е, оттогава доверието ми към него изчезна.. Вече един вид живеехме заедно макар и да не се осъзнавах, лека полека изнасях вещи от дома си, за да съм до този човек. Намерих отговорите на въпросите, които исках да знам от него. Каза ми, че няма да я забрави никога, тя била една част от живота му.. заболя ме много, но не се отказах от него, но на този етап знаех, че единствено мога само да бъда до него, защото колкото и да скриваше се виждаше, че го боли и му тежи /както и на мен/, но той сам не искаше да продължи напред, връщаше се в миналото. Дали аз не съм му помагала да се върне? Постоянно започваше с разговорите, че не ни се получава, аз също си го мислех, но знаех, че ще мине с времето. Обвинявахме се за лошите постъпки един към друг, карахме се... Аз също съм виновна, не е само той, но виновна ли съм затова, че ме заболя и мен от всичко това и че не можах да го преглътна? Виновна ли съм, че се затворих сама за околните, заради лошите неща, които ми се случиха? Виновна ли съм, че преживявам всичко толкова тежко? Виновна ли съм, че искам човек за когото да бъда всичко, не носна кърпичка с която да трие болката си. Сега сме разделени, засега можело да си останем само приятели, но не ми се вярва и да поиска нещо повече, а живеем на една улица дори... Всичко свърши, как да зарастне раната и да мине болката? Как да продължа да бъда човека, който бях преди повече от година- усмихнат, приветлив, щастлив.
Как да затрия всички лоши спомени в миналото, къде да намеря човек, който въпреки затворена ще ме приема такава каквато съм без упреци, без да иска да ме променя, с когото няма да е чак такъв проблем, ако понякога мълчим? Има ли смисъл да търся, след като след всяка връзка все повече не вярвам на хората, само се разочаровам от тях... Времето лекувало, надявам се да излекува и тази рана, но дотогава ще боли...
|