Споделена история от Тинейджърски |
Объркана и изгубена
преди: 12 години, 6 месеца, прочетена 2115 пъти
Здравейте.
Аз съм едно съвсем обикновено, 14 годишно момиче.. или поне според самата мен. Нкога не съм си представяла, че точно аз, бих пуснала подобна тема, на подобно място. Винаги съм го считала за глупаво и ненужно. Мнението ми относно това, продължава да си стои същото, но някакво любопитство се породи в мен от нищото, което ме накара да противореча на твърдото си мнение, направо чрез действия.
Винаги съм била срамежлива, мила и добронамерена към околните, ученолюбива, и готова да помогна на всеки с каквото мога. В замяна, както някои вече, може би се досещат, не получих точно същото. Винаги съм осъзнавала, че тези мои качества повече ми вредят, отколкото ми помагат, но така и не успях да ги претъпя. Вътрешно, всъщност съм човек, който обича интересните, дори екстремни неща, забавленията и свободата, но никога не съм го показвала. Беше ме страх, как ще ме приемат околните, защото през повечето време, съм била критикувана. Слагала съм си хиляди маски на лицето, за да видя коя, ще ми стои по – добре и с коя, ще бъда по – лесно приемана от околните, и от себе си. В края обаче, винаги се връщах от самото начало. За капак на всичките минуси в психиката ми, имах и такива във външния вид. Преди време, килограмите ми бяха над нормата. Измъчвала и обвинявала съм се милиони пъти. Изтърпяла съм много обиди и лоши моменти, само заради този недостатък. Приемах и все още приемам всичко прекалено навътре. Дори най – малката обида ме изкарваше извън релси. Както и да е.
През последните две години ми се беше насъбрало много, освен обичайното. Родителите ми се разведоха, последваха скандали, излишни проблеми и нерви, матури, и всичко останало. В един момент просто изнемогнах. Нещо в мен се пречупи. Ядосах се. На себе си и на всички останали. Исках да докажа много неща и получих амбицията за това. За момент, просто повярвах в себе си. Бях решена, да изгоря миналото си. Миналото лято се подложих на диети и упражнения. Знаех, че този път ще дам всичко от себе си, но и знаех, че ако не успеея, може би няма да успея да го преживея. Е, успях. След месеци труд се справих и бях наистина доволна от себе си. За първи път, толкова истински. Всичко останало, което бях постигнала, не можеше да се сравни с това. Нито успехите ми в училище, нито нищо. Всички, които преди ми стъжняваха живота, започнаха да ми се натискат, да ме търсят, да искат да излизаме. Почувствах се щастлива, че най – сетне хората ме оценяват, но това траеше само за минута. После отново почувствах гняв. Осъзнах, че вече не ми пукаше за мнението им, не ми пукаше за приятелството им. Сетих се за държанието им, преди да премина през всичко, което трябваше. Те ме ласкаеха, а аз се отвръщавах от тях. Не исках да имам нищо общо с тези хора, вече. Не осъзнах, как промених държанието си. Бях станала по – разговорлива и малко по – уврена, макар и наистина малко. Все още, не се чувствах на мястото си, обаче. Все още изпитвах празнина. Не знаех, какво искам. Бях влязла в училището, което исках, бях постигнала едно от нещата, които най - много исках, бях спечелила вниманието на хора, от които вече не ми бе нужно. За момент реших, да оставя всичко по течението. Започнах училище. Ново място, нови хора. Ученето започна още с първият ден. Там нещата не бяха шега. Опитвах се да бъда перфектна във всичко и да се посветя за момент само на ученето. Справях се идеално първите няколко седмици, докато не усетих, как онези отвратителни моменти, които уж загърбих, сякаш започнаха да се повтарят. Съучениците ми ме намразиха, започнаха да ме обиждат без причини. И, ето, онази досадна добрина отново се прояви. Просто стисках зъби, правех се, че не ми пука и пазех самоконтрол, докато не ми казаха, че съм била грозна и дебела. Побеснях, след това се разтроих. Всеки ден, те намират недостатък в мен, а това ме наранява, дори и да не го показвам. Чувствам се сама. Търсят ме само, когато им трябвам, след това ме зарязват, игнорират. А аз, все още не мога да наранявам и обиждам, както тях. За мен това е жалко. Просто не си се представм в такива светлина. Не съм слаба, а добра и знам, какво е да те мачкат, затова и нещо в мен ме възпираше, да причинявам същото на останалите, независмо какви са. Търся изхода по друг начин, но не го откривам. Оценките ми спадат. Не мога да уча както трябва, постоянно съм обсебена от всичко това, а и вече нямам желание. Осъзнах, че независимо от труда, който положих, пак тъпча на едно място, а това ме побърква. Объркана съм. Вече не знам какво искам и коя съм. В единия момент съм готова на всичко, в другия на нищо. Писна ми да бъда сама, да се справям сама и постоянно да поемам по различни посоки. Искам да започна наново, да си стъпя здраво на краката и веднъж завинаги да разбера какво по дяволите, трябва и искам да направя. Ако някой има съвет, ще го прочета с удоволствие.
|
