Болезнено уязвима
преди: 11 години, 8 месеца, прочетена 1352 пъти
Животът ми е кофти. Кофти е и всичко в него. Не знам кога точно се промени и дали всъщност винаги не е било така, но в момента е трагедия. Пълен хаос. Нищо не е както трябва. Всичко се провали. Чудя се кога точно се превърнах от момичето за пример, в малката уличница. Отчаяна съм... и определено без късмет. Ами ако цял живот ще е така? Ще ми се случват все гадни неща и ще попадам на измамници, всеки по-изкусен лъжец от предишния? То тогава има ли смисъл, всичко? Животът ми? Занимавах се с глупак, вярвах му, раздавах се, правех компромиси, помагах му, изслушвах го. Бях наивна. Какво ми даде в замяна.? Вероятно венерическа болест. Жертвах толкова много, а получих толкова малко. И след няколко месеца.. същата история, същият сюжет, но различни герои. Подвластна на отчаянието и вероятно желанието за промяна и може би някой комплекси, направих грешка, още по-голяма. Този път имаше свидетели. Съсипах всичко. Унижих се. Разочаровах много хора, преди всичко себе си. А нямаше смисъл. Сега съм просто малката курвичка, която спа с Митко. Макар и това да не се е случвало наистина, изглеждаше точно обратното. Унижих се до крайност. А в момента този човек вероятно е забравил и че съществувам, хората го хвалят, а на мен ми се присмиват. Къде е разликата? За него бях просто поредната, наивната, глупачката, която му се върза. Не си заслужаваше. Накрая аз си го отнесох. Това, разбира се, не е всичко. След няколко седмици се случи нещо почти толкова гадно. Обраха ме. Взеха ми нещо, което много обичах и ценях, заедно с неща, притежаващи сантиментална стойност. Беше събота. В неделята просто трябваше да ми се припомни, кофти случката с Митко. Ей така, да не забравя случайно унижението. "Вярно ли е? Хората говорят. " Да, сигурно е така. Но не истината. И като за завършек, ми се припомни и за предишния глупак. "Пернала го е шизофренията, буквално. Има халюцинации и си мисли, че го дебнат. " ми каза него приятел. Е, може и да е поредната добре измислена лъжа, но ако трябва да приемем, все пак, че може и да е истина. То тогава какво да правя? Объркана съм. Изпаднала в меланхолия, бореща се със себе си, САМА. Кога точно си съсипах живота??? Глупаво е, жалко е. Превърнах се точно в това, което казвах, че никога няма да бъда. Сега не съм човекът, който помага на всички, разбира ги и ги изслушва. Сега аз съм тази, която има нужда от помощ. Сега съм уязвима. Болезнено уязвима. И за всичко съм виновна само АЗ.


П. С. Моля без обиди, достатъчно тъпо ми е и в момента.
П. П. С Няма конкретна причина да споделя историята си тук, не очаквам разбиране или пък уневинение. Правя го просто, защото имах нужда от това.