Споделена история от Тинейджърски |
Размисли по детски
преди: 11 години, 2 месеца, прочетена 1260 пъти
Здравейте. :)
На 15 години съм. Крайно директна, прекалено честна и дооста свободолюбива.
Проблемът ми се появява именно заради тези неща.
Не ми харесва това, в което обществото се е превърнало, и изобщо - посоката, в която цивилизацията е поела. Не живея с идеята, че съм различна, но много би ми се искало просто да можех да се откъсна от всички тези лицемерни хора. Естествено, това по-скоро го считам за мой си минус, тъй като истината е една - не се вписвам, защото искам да е така.
Повечето хора ме харесват. Не зная защо. В себе си виждам прекалено много неща, които не бива да са там... Понякога имам чувството, че единствения вариант човек да бъде добър, да бъде обективен е да познава себе си, т. е. да знае какъв е. Обаче, всички сме съставени от толкова различни качества, а и интереси... При някои те са доста хармонични и самите хора са наистина балансирани. Тях наричам щастливи, макар че създаването на понятия не ми е много по вкуса, ограничават. Но те са такива - обикновени хора, знаещи къде се намират. Е, както можете да предположите, аз съм в другата крайност от известно време, а не ми е кой знае колко уютно така.
Голяма драма няма, тъй че може би частта от вас, следящи този сайт в търсене на неща със сълзливо звучене (като гледам някои истории, явно доста са тези), може би ще бъдат разочаровани. Е, нищо, все пак - приберете салфетките. Но пък една усмивка няма да ви навреди. :)
Не се оплаквам.
Рядко знам какво правя и този случай - да пиша собствената си история, в която дори късче "житейска мъдрост" и трагичен опит няма, също не зная какво правя. Може би част от вас вече са ме диагностицирали заради обърканите писания и несъществуваща логика, но нищо, разбирам ви. Прави сте си донякъде. :)
Обаче, по повод тази ми... обърквация. Преди време попаднах съвсем случайно на един "термин" - coincidentia oppositorum. Означава съвпадение на несъвпаденията - съвкупност от противоречащи си, дори взаимноизключващи се мотиви. Присъства в изкуството, но съотнесено към мен също става. Но... може би аз съм си избрала да е така. От малка залитам по разни мрачни неща, а казват, че съм била много слънчево дете. Продължавам да съм "слънчево дете", макар че усмивките не са толкова искрени. Просто на никого не му пука, дали нещо е искрено или не.
А аз така и не овладях изкуството на безразличието. А то си е нещо като върха на сладоледа при хората. :D Ммм, не е ли така? Едно дете прекарва цели дни в детската градина, за да се социализира - далече от родителите си. Но единствено то е отнесено в свои мисли. Какво се случва после? Започва училище и там системата го превъзпитава така, че да се подчинява. Не винаги, но класическият случай е такъв. Същото дете завършва училище, вече екипирано с пълно обзавеждане авторитети, предразсъдъци и амбиции. Според това дали ще продължи образованието си, се решава дали ще прекара целия живот в беднотия или ще опита да не е точно така. И пак, няма гаранция. Да речем, че нашето дете от примера ще продължи да учи. Има потенциал, понеже би било скучно да няма, а и нали всички могат да постигнат всичко и т. н., и става Голям човек. От едно дете се превръща в голям човек, към когото хората таят респект и уважение, защото е на положение в обществото. Обаче, какво ще да е ежедневието му? От работа вкъщи? Почивка веднъж или два пъти в годината? Звучи ли ви познато?
Тук обикновено се почва с едни обяснения, мантрички за позитивност... имали сме избор, имали сме възможност да постигнем кво ли не, ама малко въздухарски ми изглеждат, тъй че... дайте да ги пропуснем.
Не помня кой беше казал, че да си част от обществото е много лошо нещо, но единственото по-лошо от това е.. просто да не си в него. Няма как, хора сме. Искаме или не - ние сме свързани.
Възможно е да се инатя, отказвайки да се примиря просто така с идиотското положение в момента навсякъде, което хората сме си създали под формата на социум, но наистина - нямам желание. Може да се каже, че съм успяла в доста отношения, имам приятели, е, съвсем малко (съвършено точно колкото ми трябват), родителите ми много ме обичат, "гордеят се с мен", въпреки че съм... доста голямо диване понякога. Единственото, което би могло да бъде хвърлено в графа "проблеми" е това, че съвсем скоро загубих най-близкия си човек, на когото надувах главата с подобни абсурдни размишления. Но сега реших вместо да търся познати, да видя какво едни хора, които не ме познават изобщо, ще кажат.
Интересно ми как ще отговорите, при все че конкретен въпрос няма. Извинете ме за дългото и хаотично словоизлияние. :D Искам да чуя какво мислите. Шизофрения ли е, или не е шизофрения? :D
Шегувам се, но наистина - бъдете честни, надали ще ме засегнете, а дори и да го направите, пак ще съм ви благодарна.
Чувствайте се поканени да кажете колко съм ужасна.. :))
П. С. За тези, които стоически изтърпяха това, и героично стигнаха до края на моята писаница (абе, даже и да не са прочели всичко)... дълбок поклон. Аз едва ли бих имала това търпение. :D Драснете по един ред, така и така вече ви изтормозих доста.
|
Коментари |
|
 Вземи последните коментари по RSS |
| |
|
|
| преди: 11 години, 2 месеца hash: e0f860cb4c |
|
2. При всеки човек идва момент, в който се замисля за живота; не за нещо конкретно, ами просто ей така. Не знам дали се сещаш, че някой от фазите през които човек минава, минават и всички останали хора - без изключение. Може би по различен начин, с различен поглед и различна цел, но всеки човек се е замислял за бъдещето си, както и за мястото си в обществото. Едва ли си представяш, че всеки човек, когото познаваш, е стигал до този момент.
И да, повечето хора идват до заключението, че могат да постигнат всичко, само трябва да опитат. Малко са тези, които наистина успяват; понякога дори само опитът да направиш нещо значимо коства много. Иначе колкото и да ти е странно сега, повечето хора мечтаят за точно такъв живот - еднообразен, но сигурен. Времената го налагат. Клише е, ама работи безотказно.
И се чудиш се защо хората те харесват? Еми очевидно има какво да се хареса.. а това, че се чувстваш по-различна от другите е напълно нормално. И да, очевидно си различна - на пръсти се броят 15-годишните, които могат да пишат толкова изразително и граматически правилно :D Повечето деветокласници са като малките деца, не че аз съм на 100 години.
Мисли си колкото искаш - нищо ти няма. И не е шизофрения :D По - скоро са.. огледални неврони? .. ако така се казва на български :d Никой човек не може да бъде безразличен неограничено дълго - само трябва някой да ни се усмихне, и веднага се усмихваме обратно :)) Затова и никой не е "овладял изкуството на безразличието".
По същата логика, обществото ни е нужно - за кого живеем ако не заради другите? Не говоря за "хорското мнение", и за това какво мислят за нас. Говоря за хората. Представи си живота без останалите. Ако си сама на света и имаш всичко, щастлива ли ще си? Просто ще си изживееш живота без нищо да ти липсва.. освен киното с приятели от време на време.. и кафетата, и спявките по парковете.. и spodeli. net естествено ;).. а в краен случай вече и семейството.. и изобщо всички, които биха придали някакъв смисъл на това което вече имаш :)
Накратко казано - в миналото никой не е ходил да живее сам в гората понеже го е било страх от мечките - разбираемо е, откъдето идва и клишето. Е да, ама сега сме 21ви век, имаме си пушки (даже някой повече отколкото им трябват) - и все пак живеем заедно, като общество. Защо?
Последно нещо - имам чувството, че темата ти има смисъл. Също и че този твой близък човек има доста общо с нея, въпреки че го споменаваш така бегло. Съветът ми е, ако ти е по силите да си го върнеш - направи го.
Радвам се, че попаднах на темата ти :) И горе главата, ей.
|
| преди: 11 години, 2 месеца hash: 78e354622d |
|
3. Прочетох го цялото, но чесно ти казвам -и 1 изречение не зпамних :дд
|
|
