Споделена история от Тинейджърски |
Моят живот
преди: 9 години, 7 месеца, прочетена 1355 пъти
Здравейте!
Момиче на 15г съм. Искам да ви напиша една стимулираща история. Просто да ви разкажа какъв е живота ми, нито искам съвети, нито съжаления или ръкопляскания. Просто да отделите време да я прочетете и се надявам да провокирам нещо във вас.. някакво чувство за щастие. На никой живота не е перфектен.
От малък град съм. Живях 13 год. в град, които дори повечето от вас не са чували. Завърших основно училище и с много труд и усилия влязох в доста добро и популярно училище. С помощта на родителите ми развивах този талант (не споменах, че рисувам и съм в художествено училище) и те вложиха много пари в развитието ми, за което съм много благодарна. Първата година живеех при леля си. Тя е много различна от майка ми и ми беше много трудно да преживея факта, че вече съм далеч от семейството ми и трябваше някак да преглътна, че живея при леля, която е доста строга жена. Така започнах живота си в големия град. Броях дните всеки ден, до деня, в който се прибирах и така всичко отново и отново се преповтаряше. Когато се прибирах винаги плачеш на мама, че ми липсват и, че едва успявам без тях, до момента в който майка ми почна да съжалява, че ме е записала в това училище. Когато го осъзнах почнах да задържам болката в себе си, за да не я карам да се чувства така. Затворих се в себе си и вече не споделях. С времето най-добрите ми приятели ме забравиха. Носеха се слухове, че съм се надула, след като уча в София. Всички ме забравиха, говореха зад гърба ми и ме подминаваха. Бях напълно съсипана, защото хора, които казваха, че винаги ще са до мен - просто ме забравиха след като заминах. Нито ми пишеха, нито ми се обаждаха. Първия месец аз ги търсих всеки ден, а те ме игнорираха. Не знам дали споменах, че съм добра и винаги са ме мачкали и подигравали. От всичко това, което преживях - станах по-силна и самостоятелна. Разбрах, че нямам приятели и съм сама срещу света. Никой не ме разбираше ( звучи много лигаво и типично тинейджърско, но е така ) Всички си казваха : " Тя пък от какво се оплаква, живее в София, в яко училище, при леля си.. Живота й е мечта " Да, но не е така. Втората година в големия град :
Имах много проблеми с леля първата учебна година, за това след лятото минах сама на квартира. Тинейджърка на 15 - сама на квартира в столицата. Как ви звучи? Беше ми изключително трудно да свикна, но трябваше. Имайки в предвид колко труд съм вложила и усилия, заедно с моите родители, за да вляза в това училище - то сега не е момента просто да се откажа и да се върна към стария си живот. Не може и не трябва. Сега вече втори срок, все още съм си сама в квартирата. Имам нови приятели, нов живот и нямам право да се оплаквам, колкото и трудно да ми е. Благодарна съм на родителите ми, че са винаги до мен и на "приятелите" ми, защото ако не бяха те, то щях да си остана онова заблудено хлапе, а поради това, че ме просто зарязаха, осъзнах, че съм сама в този живот и нищо не е розово. Вече съм по-смела и силна от преди. Тепърва дори започват проблемите ми, но аз ще се боря до край.
С всяка стъпка, която правя и с всяко движение, което правя -
ме кара да се чувствам загубена, без посока. Вярата ми се клати, но аз трябва да продължавам да опитвам, трябва да си държа главата високо вдигната. Винаги ще водя тежки битки. Някой път ще губя, ще падам, но ще се изправям и ще продължавам! Няма да се предам, защото искам да достигна мечтите си!!! Щастлива съм.
На никой живота не е перфектен, трябва да сте благодарни каквото имате, защото като се замислите, все пак има и деца без семейства и без дом, но продължават напред.
Надявам се ви е харесала историята ми, не чета много книги и не съм добра писателка, но дано чрез тази история да съм ви накарала да се осъзнаете. Благодаря, че отделихте от времето си да я прочетете!
|
