Спаси ме от мрака (Приказка) 2 - Spodeli.net


Нещата от живота...
 
Реклама


 Начало
 Правила
 Добави история!
 Контакт
 
Споделени истории (82159)
 Избор на редактора (69)
 Любов и изневяра (18571)
 Секс и интимност (9775)
 Тинейджърски (18592)
 Семейство (3926)
 Здраве (6758)
 Спорт и красота (3571)
 На работното място (1557)
 Образование (4600)
 В чужбина (1021)
 Наркотици и алкохол (827)
 Измислени истории (695)
 Проза, литература (1307)
 Други (10884)
 
Зъбни импланти
Възстановете Вашата усмивка в рамките на седмица!

Зъбни импланти - цени

 

  

Споделена история от Измислени истории

Спаси ме от мрака (Приказка) 2
преди: 5 години, 6 месеца, прочетена 1220 пъти
„Дръж се, Бастиан”

Огромната луна, която бе образувала идеалния кръг, осветяваше горската пътека. Лунната светлина си играеше със сенките, превръщайки ги в страшни и тайнствени. От време на време крясък на уплашена птица нарушаваше хармонията на нощните цигулари.
Но в спокойствието на падащата нощ, тъмна сянка летеше през гората. Черният жребец тичаше бързо като вятър и ненапразно името му беше точно такова - Вихър. С грациозни скокове прескачаше повалените върху пътеката прерязани дървета, които отчаяно прошумоляваха със все още живите си клонки. Земята тътнеше под копитата му и караше щурците да замлъкнат. Вълнистата му грива се развяваше. Върху гърба му едвам се крепеше младеж. Лицето му – пребледняло и измъчено, потрепваше в агония. Зелените му очи бяха полу-затворени. Непоносима умора се долавяше от всяко кътче на тялото му. И скоро той безжизнено се отпусна върху животното, а ръцете и краката му увиснаха безпомощно от двете страни.
Жребецът усети това и се напрегна още повече. Сега направо летеше. Изведнъж пред него се изпречи буйна река. Водите, сякаш поели в себе си мрака на небето, се блъскаха и пенеха в стърчащите ръбове на подводните скали. Нямаше време за колебание. Конят пристъпи няколко крачки назад. Сърцето в гърдите му тупкаше бясно, сякаш всеки миг щеше да се пръсне. Жребецът се обърна леко, за да види господаря си, чието дишане се забавяше. Ето тук беше времето, мястото, мигът, в който щеше да изпълни дълга си. Конят потропа няколко пъти с предните си копита, преди да се затича напред. Скокът му беше изящен, висок, но реката беше прекалено широка. Предните му крака изчаткаха и се подхлъзнаха върху мокрите камъни и той за миг загуби равновесие, но напрегна мускули и стъпи върху твърда земя. Ездачът все още се крепеше върху гърба му. Радост и облекчение се сляха в едно, давайки нови сили на животното да продължи отново. Беше близо. Много близо. Светлинките на къщите в селото блещукаха отвъд полето. Още съвсем малко...

- Хей, какво е това? – провикна се мъжки дебел глас.
- Това е Бастиан!
- Да, наистина е той. Най-после!
- Какво му е?

Жителите на селцето наизлизаха от къщите си, любопитни да видят какво се бе случило. Двама от мъжете се втурнаха към Бастиан и внимателно го свалиха от седлото. Пренесоха го бързо към една от колибите и го положиха върху меката постеля.

- Добра работа, Вихър. – усмихна се прегърбен старец с побелели коси и сбръчкано от годините лице. Той протегна треперещата си, загрубяла, ръка и потупа животното по главата. След това хвана юздите му и го поведе към конюшната. После с любов и благодарност се погрижи за измореното животно.

Бастиан простена още веднъж. Присъстващите загрижено се надвесиха над него.
- Лошо е ранен. – каза домакинята с угрижено лице. Тя бе пълничка, закръглена и носеше изхабена престилка. Гъстата й кестенява коса бе прибрана с кърпа. Чертите й бяха красиви, но най-впечатляващото бяха проницателните й сини очи.
– Хайде, по –живо, излизайте оттук, момчето няма въздух за дишане! Стига сте се пречкали! – започна да говори тя, докато чевръсто подготвяше билки. студена вода, превръзки и кърпи. Нами беше миловидна, с добро сърце, винаги майчински настроена. Но бе инат по рождение и рядко се срещаше някой, който да смее да й. противоречи. Ето защо селяните безпрекословно наизлизаха от къщата и тръгнаха към домовете си.
Жената запретна ръкави и приклекна до лежащото момче. Изтиска белия парцал и нежно го постави на горящото му чело. Огледа главата му, но там нямаше синини или рани. Нещо привлече вниманието й. Ръката на Бастиан започна да трепери и пръстите му се свиха в юмрук.

- Спокойно, миличък. Всичко ще бъде наред. – помилва го тя. – Вече си у дома.
Тя хвана ръката му и дръпна ръкава нагоре. Изведнъж жената изпищя и се дръпна ужасено назад. Върху вътрешната част на ръката се чернееше прогорен белег, с формата на разцепено на две сърце.
- О, не... Горкото момче... Трябва да съобщя на жрицата. – говореше тъжно тя и бързо се изправи. И точно тогава, Бастиан отвори рязко очите си, които бяха придобили кървав отблясък. Жената зямря на място и затаи дъх. Тялото й се вкочани от страх. Бе чувала какво причинява един такъв белег. Променяше хората, превръщаше ги в демони, караше ги да забравят за истинската си същност...
Младежът бавно се изправи и се огледа наоколо. Лицето му бе сериозно, в погледа – нямаше онази искра живот, онази радост и топлота. Бастиан съзря треперещата Нами и пристъпи към нея.
- Болка, омраза, самота... Само това ми остана... – гласът му, зловещ и студен бе съвсем различен от предишния.
- Нищо няма смисъл... Така ли е, Нами..?
- Н-не, Бастиан, грешиш. – събра смелост и му отвърна тя. – Имаш приятели, семейство. Много неща имат значение!
Ръката му с невероятна бързина извади меча, висящ на кръста му. Звукът на метала проряза тишината на нощта. Бастиан насочи острието към Нами и спря на милиметри от лицето й.
- Светът е сив. Хората го правят такъв. Всеки таи в себе си омраза, в душата всеки има мрак. Не го ли виждаш?
Раменете му се разтресоха от безрадостния смях, който прокънтя в тясната стаичка.
- Мога да те избавя от тези мъки, Нами! Достатъчно е само едно движение на ръката ми. Не я ли желаеш? Смъртта... Толкова лесна, толкова проста...
Жената поклати безпомощно глава, в опит да запази малкото самообладание, останало в душата й. И точно, когато си мислеше, че е загубена, Бастиан се струполи на земята.
Без да чака и секунда повече, Нами се затича към храма на селото. Изкачи на един дъх многобройните стълби. Влетя през огромните дървени порти и трескаво се заоглежда. В дъното имаше олтар, а пред него, на червена постеля, бе коленичила възрастна жена, облечена в изящни позлатени дрехи.
- А, дойде ли най-после... – продума старицата, след което се обърна и лека усмивка се изписа на съсухрените й устни.

 
Сподели историята:
 
<< Предишна Случайна Следваща >>
 
 

Коментари

Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
 
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)
 
Email:
 
  ... ... ...
Коментари на страница: Най-отгоре:

преди: 5 години, 6 месеца
hash: 979428aa32
гласове:
1 2 3 4 5
  (3 гласа)

1.   Става доста интересно! Авторът май много обича зеления цвят, както и пълнолунието, нали? :Д Толкова е мистично и красиво.... :Д Това е супер, да знаеш! И моят любим цвят е целеното.
Мисля, че си много добър/добра, ако е твое лично творение, значи имаш голям талант, въображение и усет за писане. Давай нататък! Мисля, че това, което измисляш, е невероятна готическа и красива метафора на живота и неговия кръговрат, поне от проченетото дотук. :Д

 
  ...
преди: 5 години, 6 месеца
hash: d66c23b5b6
гласове:
1 2 3 4 5
  (0 гласа)

2.   Момиче съм, произведението си е мое :Д ии, да, наистина обичам зеленото и луната. Не само, когато е пълнолуние, а по всяко време! :Д Благодаря ти, че отдели време да го прочетеш и за хубавия коментар, разбира се.
Авторката :)

 
  ...

Коментари очaкващи одобрение: няма
...

Коментари, които са написани неграмотно, с латински или главни букви няма да бъдат добавени!

1. Бъди полезен на другите с коментара си!
2. Хейтъри не се толерират!
3. Обидните квалификации не са аргумент :-)
4. Пазете мъдростта за себе си, другите имат нужда от съчувствие!

Знаете ли, че след символите запетая и точка винаги следва интервал?   [ Да ]   [ Не ]

При нас коментарите се одобряват ръчно. Въведи своя имейл адрес и ще получиш известие, когато бъде публикуван нов коментар.(какво е това?)



Copyright © 2007 Spodeli.net
eXTReMe Tracker