Споделена история от Измислени истории |
Приказка за Слънцето
преди: 11 години, 1 месец, прочетена 5045 пъти
Приказка за едно Слънце.
[08:54:23] Павлина: Някога в един далечен град, живеело едно момиче, весело, безгрижно, с мънички мечти. В също толкова далечен град живеело и едно момче, красиво, още по безгрижно и с незнайно какви мечти. Един прекрасен зимен ден, душите им се срещнали в пространството, харесали се, сближили се, и не след дълго се обикнали. Започнали да мислят постоянно един за друг, търсели се, и когато се намерели пак в пространството, часовете минавали като минути и все не им стигало. Момчето нарекло момичето Слънце. Тя попитала защо съм Слънце? Защото сияеш, усмивката ти е слънчева и мила, от теб извира топлина и спокойствие, затова. И момичето беше щастливо, защото усещаше че на това момче ще подари сърцето си, цялото. Защото до този момент, никой не беше притежавал сърцето и изцяло. Момчето, беше толкова мило, казваше и толкова красиви думи, които само един поет можеше да изрече, но те идваха от сърцето му, и то ги изричаше, докато момичето слушаше в захлас и все повече се засилваше любовта и към него. То момчето, и обеща света, казваше и че тя е всичко за него, че за нея ще направи и невъзможното, и ще бъдат заедно завинаги. Тази дума завинаги, винаги беше плашела момичето, но за пръв път, изречена от неговата уста тя звучеше като обещание за най прекрасното нещо на света, звучеше като безкрайно щастие. Но един ден. зли сили се намесиха и направиха така че душите и да плачат разделени. Двамата плакаха, плакаха много, защото момчето не искаше да се разделя от своето Слънце, а момичето от своето момче. Момчето обеща, закле се на момичето, че ще направи всичко и ще бъдат заедно, защото знаеше че със своето Слънце, ще е бъде щастлив. А момичето знаеше че точно на него иска да отдаде живота си и да го направи щастлив, защото така и тя щеше да е щастлива. Минаха месеци, мина година, а момчето се обещаваше, че ще намери своето Слънце, ще го прегърне и ще му каже ОБИЧАМ ТЕ, СЛЪНЦЕ МОЕ, ОБИЧАМ ТЕ. Но този ден така и не дойде, момичето живееше единствено с любовта си към него, без да е видяло очите му, без да е почувствало ръцете му, без да е усетило топлината му. Загърби всичко и всички за да се отдаде на тази си любов изцяло, правеше така че момчето да е спокойно и сигурно в нея, никога не му каза дума с която да го обиди, никога не направи постъпка с която да тръгне срещу волята му. И малкото което искаше момичето беше в замяна той да я обича, да и покаже че наистина тя означава всичко за него. Малко по малко светлината на Слънцето започна да помръква, защото нямаше кой да го стопли, обещанията които момчето и даде, че ще се грижи за нея, ще я пази от всичко, няма да позволи да страда, няма да позволи на никой да я нарани или да се подиграва с нея, че ще дойде при нея и ще я направи щастлива останаха само думи. Всеки изминал ден светлината си отиваше от момичето, и момчето виждаше това, но вместо да направи така тя да се върне, то се ядосваше и я упрекваше. А действията които момчето правеше все повече караха момичето да помръква. И момичето се питаше защо, какво не направих за да бъде с мен. Момчето живееше с друго момиче което казваше че не обича, но той правеше така че тя да получава всичко което поискаше, искаше него получи го, искаше семейство, получи го, искаше всичко и него получи. Той казваше на своето Слънце, сърцето ми е при теб, и момичето му вярваше, вярваше му безпрекословно. Но той си лягаше и ставаше с нея, даваше и това което никога не даде на своето Слънце, и то умираше малко по малко. Загуби светлината в очите си, загуби силата си, но продължаваше да обича своето момче, защото друго не можеше да прави. Днес Слънцето умира и няма кой да върне светлината му, няма кой да го стопли и да му върне живота отново.
|
