Споделена история от Измислени истории |
Жажда за смърт 3
преди: 11 години, 1 месец, прочетена 4525 пъти
The days roll by like a cold wind
And I am dead inside
Heartache so deep it's an ocean...
”Изгубена, изгубена, изгубена... ”
Гласът в съзнанието й я подлудяваше. Побъркваше я, нашепвайки жестоката реалност, от която Дени се боеше най-много.
Направи плаха крачка. После втора, трета... Отпуснатите до тялото й ръце потреперваха леко. Пръстите – силно свити, бяха толкова ледени, че тя не ги усщаше. Лицето й бе пребледняло, устните - посинели от студ. От красивите й очи, които бяха вяло вперени в сумрака, извираше болка, страх, отчаяние...
Наистина ли беше изгубена?
Огледа се. Силният вятър за пореден път вледени крехкото й тяло, развя златно-русата й коса, заигра се с бялата като сняг рокличка. Момичето се отпусна уморено на земята, притискайки колената си към себе си. И след миг, сякаш всичко у нея рухна. Чувстваше се толкова сама...
Сама...
Is there any hope for me?
Can anybody hear my elegy?
Hear me crying, here I'm dying to be free...
Задушаваше се. Очите й прорязваха огромното празно пространство, което сякаш нямаше начало нито край. Бе като слепец, жадуващ за слънчев лъч. Да, Даяна имаше нужда от тази светлина. Та тя бе родена с нея, това бе частичка от душата й... А сега... сега умираше бавно, силите я напускаха. Като пленник в клетка, изсмукваща всяко топло чувство, заличаваща всяка усмивка, причиняваща сълзи...
Имаше ли надежда?
It feels, it feels like I
Went out to battle and lost
They say "be strong" but I cannot...
През съзнанието й минаха картини, спомени... Прииска й се да върне времето назад. Не можеше. Беше толкова безсилна... Несъзнателно, сълзите намокриха лицето й.
- Моля ви... – прошепна, тялото й се разтресе, клепачите й се затвориха, ръцете затегнаха хватката си около крачетата й.
Somebody take me away...
- Някой... – отрони, поемайки си на пресекулки глътки въздух. Знаеше, знаеше, че трябва да бъде силна. Но как?
Somebody take me away...
Не издържаше повече. Не можеше да спре сълзите. Къде беше нещото, за което да се хване? Причината, за да живее? Къде бяха всички, на които държеше? Които обичаше... Нима бе изоставена...?
Cuz I can't take this pain...
Болката, разкъсваща сърцето й прехвърли границите. Дени извика силно, гласът й проряза тишината, отекна наоколо, превърна се в ехо, замря като далечен шепот...
I reached a cliff and fell off
Safety never had a shot
This river deep and endless
Carries me away from here
I I I know I could just disappear...
Само ако можеше да изчезне...
Само ако можеше....
Поредният вик на Дени огласи тъмното помещение. Момичето се въртеше в леглото си, по бузите й се спускаха сълзи.
- Денс... – продума уморено Лили, заставайки на колене до леглото на сестра си. – Събуди се... – хвана ръката й и започна да я гали леко. – Това е просто сън.
След една-две минути, Даяна най-после успя да отвори очите си и рязко се изправи в седнало положение. Трябваше й малко време преди да осъзнае какво се случва и да прегърне другото момиче. Скри глава в рамото й и захлипа тихо.
- Недей. – промълви тъжно Лили.
- Защо сме толкова сами... – продължаваше да плаче. – Никой ли няма да ни открие?
- Не знам... – въздъхна сестра й.
Грубо блъскане по дървената врата ги накара да се отделят една от друга. Очите им се срещнаха за секунда, в погледите им пробляснаха пламъчета. Знаеха какво трябваше да направят...
____________
- НЕ? ! ИМАТЕ НАГЛОСТТА ДА МИ ОТКАЗВАТЕ? ! – кресна командир Винисънт, суховатото му лице се покри с руменина от ярост, а лявото му око получи нервни тикове. – Нo... Знаете ли, малки лигли такива? ! Вие нямате ПРАВОТО да вършите каквото ви скимне и да взимате каквито и да било решения! Нашият скъп крал е болен и вие... – той се наведе към Лили сграбчвайки я грубо за ръката. – СТЕ ДЛЪЖНИ да съберете всичката енергия, необходима за лечението му! ЯСЕН ЛИ СЪМ? ! – като каза това, той блъсна момичето и то падна на каменния под.
- Никога повече... – промълви Лили, разтривайки натъртената си китка.
- Taка ли? – попита заядливо мъжът, на устните му се изписа дяволита усмивка. – Тогава знаете какви ще са последствията. Стража! – кресна той и скоро сестрите бяха обградени от всички страни.
- Н-не се приближавайте! – извика Дени, гласът й потрепери.
- Или какво? – усмихна се мазно командирът, докато прокарваше пръсти по оредялата си, вече посивяла, коса.
Момичетата условиха здраво ръцете си, за миг кристалите на вратлетата им заблестяха силно.
- Или... или ще съжалявате за това!
Залата се огласи от смеха на Винисънт, но останалите му подчинени не успяха да скрият тревогата, появила се по лицата им.
- О, я стига! – кресна висшестоящият изнервено. Ръката му се стрелна към момичетата, посочвайки ги.
- Заведете тези малки досадници в подземията, докато им дойде акъла! – заповяда той. – Така ще разберат по-добре с кого си имат работа!
Лили и Дени тревожно пристъпиха назад, когато мъжете започнаха да ги приближават. Двете вдигнаха дланите си във въздуха. Силно енергийно поле се оформи около тях и, когато то се разшири, обхващайки цялата стая, по земята изпопадаха безжизнените тела на войниците и техният командир.
- Убихме ги... – продума Лили, без да може да откъсне ужасения си поглед от мъртвите.
- Хайде. – прошепна Даяна, хващайки ръката й.
Без да губят и секунда повече, сестрите излязоха през широко отворените порти на залата и хукнаха по празния коридор. За месеците, които бяха прекарали тук, знаеха как да се измъкнат незабелязани от замъка. Разписанието на странната прислуга, смяната на пазачите... Само трябваше да се доберат до главните порти.
|
