Споделена история от Измислени истории |
Alma - Пролог
преди: 9 години, 9 месеца, прочетена 4245 пъти
По пътя от университета за вкъщи, Томас си преговаряше уроците наум. Бе се запътил към автобусната спирка и почти не обръщаше внимание на околния свят. Учеше единственото нещо, което му харесваше - психологията. За останалите училищни предмети постоянно недоволстваше. Всъщност, той от малък бе така с всичко и всички - харесаше ли си нещо, значи другото не струва. Съответно очакваше от хората да правят, това което му харесваше. А ако откажат, винаги измисляше начин да им съсипе живота. И те, горките, го слушаха все едно бяха роби. Така Томас Бароу получаваше всичко, което поиска. И това беше причината да няма приятели. Не че той искаше - чувстваше се много по-добре сам.
А за цялото това държание, си имаше причина и тя бе майка му. Богата и властна жена, но без никакво време за децата си. Бащата на момчето бе починал по нейна вина - госпожа Бароу така и беше намерила време да се грижи за него. Но пък имаше време за погребението му и банката, която й даде всичките му пари. След тази случка, Томас я бе намразил - повече от всичко на света обичаше баща си, а безчувствената постъпка на майка му го бе отвратила. Тогава беше едва на девет години и се беше родила малката му сестричка - Меридит. А като стана въпрос за момичето, трябва да се каже, че брат й винаги се е грижел за нея. Двамата се оправяха сами, без майка и баща. Разбира се, с парите им, но без тяхната любов, подкрепа и грижа. И все пак, малката бе изживяла едно щастливо детство, благодарение на брат си.
Всички тези неща, като изключим Меридит, бяха причината момчето да е толкова безчувствено, неблагодарно, безразсъдно и разглезено от парите на майка си. Липсата на възпитание беше резултат от това, че бе отгледан от бавачки, които, така или иначе, не си вършеха работата. Веднага щом майката си тръгнеше, те се обаждаха на приятели и излизаха, оставяйки децата Бароу сами в голямата им къща. Как да не станеш озлобен, когато живееш в подобна среда? Когато на никого не му пука за теб?
Томас дори не осъзна кога е започнал да мисли за детството си, но спомените просто излизаха един след друг и трудно се спираха. В опит да се отърве от тях, той заби погледа си в небето. Бе мрачно, но някак красиво. Слънчевите лъчи бяха слаби, но топлеха. Идваше лятото, въпреки че не си личеше много. Все още валеше много и рядко бе топло - нещо доста обичайно за града, в който живееше момчето.
Намираше се на пет крачки от спирката, но не видя спиращия автобус. Мислите му го бяха погълнали напълно. Шофьорът бе, може би, единственият човек, който смяташе Бароу за добро момче и затова, когато го видя натисна два пъти клаксона. Шумът разсея момчето, то бързо осъзна какво се случваше и се качи на автобуса, поздравявайки шофьора. Седна срещу едно малко момиченце и се загледа в него. Малките му сини очи бяха изпълнени с ужас, а русата му коса беше много разрошена. Изглеждаше така сякаш е плакала с часове... или щеше да заплаче много скоро. Държеше се силно за мъжа до нея, вероятно баща й. Деветнадесет-годишният предположи, че имат семейни проблеми, а той в такива не се месеше. Затова отмести поглед към прозореца до него. В стъклото можеше да види отражението си. Въпреки красивата гледка, се съсредоточи върху него - бледа кожа, сини очи и тъмна коса. В неговите очи, бе далеч от красив, но момичетата не бяха на това мнение. Дори в този автобус виждаше, с периферното си зрение, погледите им. Никога нямаше да разбере този техен интерес. Никога нямаше и да им обърне внимание. Сети се за гимназията - тогава имаше много приятелки. Разменяше ги като парцали и се държеше с тях като с боклуци. Дори той осъзнаваше, че никоя от тях не го заслужаваше. И след поредната раздяла в дванадесети клас, той си бе обещал да не обръща внимание на връзките, освен ако не се влюби. А това бе сложно - момичето наистина трябваше да си заслужава, за да й обърне някакво внимание.
Засмя се безпричинно на собствените си мисли и привлече всички погледи.
- Боже, тази прекрасна усмивка! - чу се шепот от съседните седалки. Обърна се и видя двете момичета, които го обсъждаха така въодушевено. Усмихна им се мило, за да не ги обиди и стана от мястото си, оставяйки ги безмълвни.
Вратите на автобуса се отвориха и Томас побърза да избута всички, за да слезе пръв - редовният му номер. Хората го ругаеха, докато той просто им се смееше.
Продължи бодро напред. Преди да стигне до къщата си, трябваше да мине през един малък парк, които винаги беше пълен с малки деца, лазещи по нервите на Бароу. По това време, обикновено, заварваше сестра си да играе с приятели на люлките в края на парка. Но този път не я видя, което го изненада.
- Хей, сладур. - разлигави се изведнъж пред едно малко дете. Това бе единственият начин да му привлече вниманието. Когато момчето дойде при него, синеокия клекна и започна да го разпитва - Майк, виждал ли си Мери? Днес идвала ли е тук?
- Не, нямаше я днес. - отговори малкият със сладкото си гласче. Малките му зелени очички светеха от радост, за дето вижда Томас. Обичаше го като свой брат - и чувството бе взаимно. Младежът се изправи, усмихнато разроши косата на детето и щипна луничавия му нос. Майкъл се дръпна весело и се върна да играе на люлките. Бароу остана за минутка, за да му се порадва. После тръгна към къщата си, мислейки си че там ще види Меридит.
Влезе през входната врата и видя как майка му тича разтревожена из къщата. Помисли си, че е забравила някой важен документ и сега го търси като луда. Постоя на врата, за да се понаслаждава на гледката преди тя да го е видяла и да го е помолила за помощ. Но нещата не се развиха така, както той очакваше. Гръмогласният му смях привлече вниманието на госпожа Бароу.
- Къде, по дяволите, е сестра ти, Томас? - разкрещя му се тя. Когато момчето осъзна какво го беше попитала майка му, усмивката бавно се изтри от лицето му. Ужас се изписа в очите му, а сърцето му се сви от притеснение.
|
