Споделена история от Измислени истории |
Желания/Whishes - Първа част
преди: 9 години, 9 месеца, прочетена 4478 пъти
Беше лято и днес беше завършването ми. Догодина щях да съм единадесети клас, но на кого му пука? Не се бях притеснила за бъдещето си - напротив, бях планирала и колежа в който щях да уча. Не ми е проблем за ученето, защото винаги съм била отличничката на мама и тате. Беше проблем това, че с възрастта се променям. Ще си кажете " Ти просто растеш. " - така е. Работата беше, че още от 12 годишна възраст имах представа за света в който живеех. По кварталите на Маями гледах разголени тийнейджърки надуващи груба музика, като рап и хип-хоп ; пушещи като комини момчета. През нощта се чуваха викания от страна на пияни и заляни мухльовци. По новините чувах за катастрофи, болести, изнасилени момичета, убити хора, пребити стари хора, кражби. Натъжавах се от света и буквално ми се искаше да изчезна. Но имаше и друга алтернатива - да мечтая. Почнах да си представям и да гледам на по-лесната страна на живота. Това си е голяма трудност, но се свиква. Предполагам.
Чудех се как още бях на тези сиви платформи след двучасово представление. Бях с коралова рокля от мек и нежен плат, а кестенявата ми коса на небрежен кок. Не е прилично за някои, но стилно. Практично. Сладко. Уникално. Както Джулия го описваше. Ах, Джул' - уникалната ми приятелка. Ако се влюбех тя ставаше моя частен детектив, адвокат, лекар, психолог, секретар и пр... Карахме се от малки било то за дребни неща - като коя да е Рики от русалките или коя да е Блум от онези феи. Понякога не си говорехме, но то траеше само два дни или един ден, но не издържахме повече от толкова. Сетих се набързо за нея, но после видях, че леглото ми е останало неоправено. И аз, глупавичката, вместо да го оправя - се излегнах. Виолетови на цвят завивки с миризма на рози. Необичайна комбинация, но стилна. На нощното шкафче стоеше книгата "Петдесет нюанса на сивото", която много често я четях.
Телефонът ми звънна и се пресегнах да го взема.
- Да? - попитах аз.
- Йе, Сидни, има парти довечера? Да се пораз...
Джулия пак. Обичах да я прекъсвам по средата ако се опитваше да ме кара на купони, просто защото някаква ирония играе.
- Не. Знаеш какво стана миналия път с кухнята ви, нали?
Миналата година тя направи купон у тях и освен двата й етажа на къщата, най-пострадалата стая от всички беше кухнята. Тогава госпожа Гейл получила шок.
- Тогава довечера те чакам на плажа. Облечи се с дънки - там каквото намериш, но без платформи. Не искам да те слушам как мрънкаш, че са ти некомф-некомфортни.. както там го нарече. - избърбори тя.
- Знаеш, че майка ми поиска тези платформи. Всеки знае, че обичам кецове и ниски и нежни пантофи. - оправдах се в своя защита.
Тя затвори. Е, бях уредена на среща, за която нямам никакво информация. На плажа - добре, ама ще има ли други? Какво, по демоните, щеше да се прави?
През останалата част от деня извеждах Ашър на разходка. Той е куче - немска овчарка. Стар приятел на баща ми, който е в местната полиция е решил, че не му трябва кучето и така. Аз се сещам, че за това възрастните изготвят документи, но на кой му пука? Имах си куче и това ме правеше щастлива. Часът за плажа беше някъде около 20. 00 часа. Добре, че не беше през есента или зимата ( кой, по демоните, ще ходи през зимата на плаж? ). Послушах съвета на Джулия и си обух дънки. Къси и еластични. Отгоре един дантелен бял потник. Извадих една сива чанта за през едно рамо и си сложих вода и една хавлия - не се знае какво щях да правя, но да има.
Слязох в кухнята по нашите спираловидни и излъскани до блясък, бели стълби и се настаних на бежевия диван. Мразех тоя звук, когато ръката се претрие с кожената повърхност. Вратата се отвори и влезе майка ми с чанти на ръка.
- Ще излизам. - казах аз. Взех си купичка фъстъци и започнах да хрупам.
- Слушай, извикаха ме на нощна. Ще постоя малко при Ашър, а ти гледай да ме държиш в течение.
- За? - все още не загрявах.
- Къде се намираш, какво правиш и всичко друго.
- Мамо, не съм дете. - изхленчих набързо. Дори и да мразех някой да ми хленчи, аз самата го правех.
- Добре. Колко ще е дълго?
- Мамо!
Тя кимна и изтича до фурната. Я, гледай ти, имали сме вкусна лазаня и не съм я забелязала.
Тя сложи нови подложки и сипа в стъклените ни чинии. Кафяво стъкло - нито много дълбоки, нито много плитки.
- Ще хапна аз, а останалото ще го занеса на баща ти. Знаеш, петзвезден семеен хотел - трудна работа. - изпъшка тя и избърса потта от челото си.
- В хотела не се ли храните? - учудих се в свой ред.
- Домашната храна...
-... е най-вкусна. - довърших. Станах от дивана и видях, че беше 19. 30. Направих два сандвича с хайвер - любимите ни с Джулия. Не се знае колко ще стоим, но да си имаме храна.
Сложих ги в чантата и пак се метнах на дивана да погледам малко, но нямаше време. Взех си черната жилетка и излязох навън. Бях развълнувана и по-скоро пеперудите пробиваха стомаха ми. Или имаше изненада или друго, за което още не го бях обмислила. Времето беше топло и ми беше приятно да полъхва понякога вятър. Не вървях бързо, но не и бавно.
Като стигнах плажа си събух пантофите и видях един огън и няколко души. Ех, все неуредени неща прави Джулия. Едва когато стигнах близо до тях ги разпознах. Джесика, Алексис, Браян, Оливия и Морийн. Моите приятели.
- Сега - започна Джулия, с тон на кмет, който произнасяше реч за нова година. - събрахме се тук, защото завършихме с отличен. И не само това. Сега, тук, в тази нощ всеки ще си разкаже историята - била тя кратка или дълга. Да си излеем чувствата на воля и да бъдем тези, които не сме успяли да бъдем в обществото.
- Искаш да кажеш, че всеки един от нас ще разкаже за себе си и някоя случка, така ли? - попита Джесика.
Джулия кимна. Оттам и започваше интересното...
|
