Споделена история от Образование |
Как съм на път да си проваля живота!!...
преди: 5 години, 4 месеца, прочетена 1172 пъти
Здравейте! Аз съм момиче на 21 години. Така се стече животът ми, че за добро или зло, вмомента съм студентка редовно обучение във 2-ри курс по българска филология. Уча, не съм по дискотеките, няма момчета в живота ми, нямам и много приятели, засега 3-ти семестър успехът ми е 6. 00, получавам стипендии, ще получа педагогическа правоспособност, в елитен университет съм в голям град, влязох като лауреат от олимпиада по български език и литература в 12-ти клас, членувам в езикови клубове, спечелих 2 университетски състезания и стаж миналата и тази учебна година, ще си кажете супер, какво, но аз през цялото време всеки ден си задавам въпроси като- за тази специалност и университет ли съм, какво ще работя, какво ще стане от мен, това ли трябваше да запиша и да съм тук сега, ще съжалявам ли, ами ако после..? Не мога да си намеря и среда, другите ми колеги изобщо не учат и не ги интересува, просто са записали виШо... Подиграват ми се, че съм учила много, че не слушам чалга като тях и т. н. Не ме разбират, нямам какво да си говоря с тях, но не те са ми проблемът.. Изгубена съм. Нека се върна назад във времето...
Завърших с отличен Природоматематическата гимназия в моя град, бях в паралелка засилено обучение на биология и химия с английски език, под натиска и мечтата на родителите ми да следвам медицина, но не ме влечеше и това така и не можа да се случи, сега целият ми клас са в Медицинския университет, а аз не. Аз обичах литературата, историята и философията и се занимавах само с тях, ходих по олимпиади, викторини, семинари, конференции.. Това ми бяха силните предмети и страстите. Интересувам се най-много от кино, музика, от история и литература, от философия и психология, астрология, от журналистика и телевизии и от право. Обичам да поучавам хората, да споря до доказване на моята теза, да обяснявам и разяснявам, да разказвам, да говоря и съветвам, голяма уста съм, да създавам някакво изкуство. Интересува ме човешкото съзнание и поведение и обичам да впечатлявам и изненадвам хората. Съответно от малка имах 2-3 различни мечти, исках да стана актриса, исках да стана адвокат и исках някоя интересна позиция като сценарист/ редактор/ дубльор/ режисьор/ тв водещ. Това са професиите, през които аз минах да мечтая от 1- ви до 12- ти клас и да ми се превъртат в мозъка. Като стана време да кандидатствам бях много раздвоена и изплашена от неизвестното и се влияех от приказките на всички роднини и учители- "Какъв Натфиз бе, да станеш поредната безработна актриса, или за нищожни пари в театъра, какво право, юристи вече с лопата да ги ринеш и стоят гладни след като завършат, сценарист, редактор, водещ можеш да станеш след филология, и без това ти върви, осъзнай се, запиши нея да имаш един учителски занаят, виж колко ще им вдигнат заплатите и колко ще се пенсионират, че и уроци ще даваш и ще си пълниш гушката и ще имаш време за всякаква друга работа и магистратури, тогава се пробвай за актриса, учи право после като искаш, хората и на 30 го учат".... И така аз бях слабохарактерна, на кръстопът и не успях да реша, другите решиха вместо мен. Влязох без проблем още с олимпиадата пролетта във филологията, есента ми харесаха предметите, преподавателите, потръгна, но започнах постепенно да се чувствам като неудачница и, че си провалям живота и сякаш не мога да си намеря мястото. Всяка сутрин щом мина покрай сградата, на която пише "Съдебна палата" нещо в мен потръпва и се сещам за адвокатската си мечта, една приятелка влезе право, сега имат семинари, уъркшопове, ходят на дела и така се кефи, качва едни снимки по съдебните зали засмяна и се усещам, че така й завиждам... От друга страна всяка вечер гледам клипове от Натфиз и толкова ми харесва как цял ден репетират сценки, как се загубват в измислен свят, колко е стойностно, а хората с оскари, световните величия като Мерил Стрийп, ах как им се възхищавам, за мен няма нищо по-стойностно, от това да твориш изкуство и хората, стотици години след като си отидеш, да гледат филмите ти и да ти се възхищават, да ги разсмиваш или разчувстваш, да си влюбен в работата си и тя да ти е хоби и бягство от реалността, винаги плача на оскарите и си мечтая да се озова един ден в тази зала и да съм достойна поне мъничко, колкото тези величия. Завиждам на хора водещи като Гала и Цецо и т. н., как си имат забавни шоута и колко им е приятна работата, на хора, работещи в модерни кино и звукозаписни студия в София, в офиса на HBO и други чуждестранни телевизионни фирми и клоновете им в Б-я. И така се превръщам в една дребна душица, която не може да намери себе си, а завижда на успехите на другите.. Как може 20 години да не мога да реша кое единствено и най-много ме влече за кариера? Как може едновременно да ме влечат толкова и правото, и киното, и всеки ден да съжалявам, че е трябвало право или в Натфиз, без дори да чувствам със сърцето си кое от тях двете в крайна сметка е било по-голямата мечта? От малка сякаш виждам живота си вече случил се и написан и просто знам, че или ще съм актриса накрая, или адвокатка, само като чуя тези две думи и потрепвам, а са толкова различни. А истината е, че съм една страхливка, която просто не й достига куража да побегне да гони мечтата си, липсва ми смелост и постоянство, страхувам се да замина да уча в чужбина, а имам възможности! Страхувам се да оставя сегашното си започнато висше на вятъра, защото дори не знам за право или актьорско майсторство ли, страхувам се да си довърша филологията и да оставя за после другото, защото ще го завърша по-късно от другите и може да съм пропиляла 4 години, страхувам се, че може и след 2 години пак да се чудя едното или другото и да запиша някоя глупава магистратура, като педагогика или социология, или туризъм, или някоя филологическа. Както стана 12- ти клас, а едното, а другото, и накрая 3-то непланирано каквото решат вместо мен. Родителите ми вече ми казват как нищо няма да направя със живота си.. Много съм се депресирала и от началото на годината всеки ден плача. Плача, защото усещам, че губя контрол над живота си, аз съм максималист, искам всичко да ми е идеално, да обичам работата си и да вадя добри пари, но с удовлетворение и хъс, да ми е хоби и моето нещо. Искам да съм изцяло независима и сама да се издържам с професията си и да не си я мразя. Харесва ми учителската професия, но не знам дали тази работа ще е достатъчно удовлетворение и успех за моите големи амбиции и дали ще ми стигат парите да се издържам сама и да живея добре, дали ще си намеря работа... дали това е максималният ми потенциал или е можело нещо много по-велико. Искам да посветя живота си на кариерата си, но и аз не знам на коя точно. Толкова ме дразнят такива объркани хора, казвам им, че летят в небесата, а аз самата съм толкова объркана. Никой не може да ме разбере. Чувствам вече как времето лети и как си провалям живота. Как ще оплескам филологията, защото вмомента я зубря без стимул и посока, и нервите ми не издържат вече, а после може да съжалявам и да разбера, че тя е била добра възможност и не съм я оценила правилно, че е основа за всичките професии, които ми харесват. Искам да разбера кое е нещото за мен и да спра всеки ден да се измъчвам и раздвоявам и да се питам сгреших ли, това ли трябваше, какво щеше да стане АКО, ще съжалявам ли, ще съм доволна ли? Ужасно е и никой вече не иска да ме слуша, толкова съм объркана, не искам животът ми да ми се изплъзне и младостта ми да изтече през пръстите ми и да съм вечната студентка и мамино дете и неудачница. Искам да преоткрия моята най-истинска страст и да започна да я преследвам със зъби и нокти, да покажа идеите си на света и да го завладея, да спечеля моя оскар за актьор, адвокат или учител и да съм силна в професията си, да знам, че това е моето. Но вече съм отчаяна. Да си довърша ли бакалавъра филология още 2 години, или сега да напусна? Не знам как да постъпя, как да намеря себе си, как да спре това съревнование в мен и да се успокоя. Има ли тук актьори, журналисти, адвокати или учители, или техни роднини? Ще споделите ли илюзия ли си правя за тези професии, как е в Б-я и по-скоро ще се разочаровам или очаровам? Знам, че всичко си зависи от мен и колко съм дейна, но все пак. Сигурно звуча много объркано, но вече не издържам така да се обвинявам и вечно да се сравнявам с другите, които учат тези неща и постигат успехи, и да се самосъжалявам, направо ще се побъркам.
|
