В депресия ли съм?
преди: 5 години, 6 месеца, прочетена 1017 пъти
Здравейте!

Случвало ми се е няколко пъти да прибегна до този сайт с някой и друг моментно-екзистенциален проблем, но оглеждайки се сега, с неописуема носталгия осъзнавам колко непринудено безгрижно си е било всичко.

Не съм сигурна какво ми е, не искам да си поставям диагнози и да се параноясвам, но определено не съм най-в ред. Меланхолия ли е, депресия ли е, нещо на границата ли е, и аз не знам. Факт е, че пораствам, като както следва, това влачи най-разнородни промени, въпроси, съмнения, разочарования, стени и ограничения и тн. след себе си, с което аз не съм изключение, ни най-малко. Да, обаче има нещо, което започва да ме парализира все повече напоследък.

Винаги съм си била една идея по-настрана, малко по-обективна, по-отворена към хубавото, по-"наивна", както все ми се натякваше, накратко малко по-различна спрямо филмираната маса около мен. Наще също са били, и още са така, така че може да се каже, че тези особености си имат корен.
Както и да е, заради тази нестандартност, никога не съм могла да се впиша, това, както вече осъзнавам, бавно си се е превръщало в комплекс за малоценност.

Пиковият момент на неориентираността ми настъпи след бруталното разочарование от първата ми (и последна засега) голяма любов, несподелена при това. Преживях го някак, или поне ми се иска да вярвам, че съм. Сега сме добри приятели, той си има приятелка, много умно и качествено момиче, с нея също сме близки.. На пръв поглед всичко е наред, обаче животът ми сякаш е зациклил, времето седи закачено на пирони от фиксирани ярки моменти и се плете една каша..

На 18 съм, не съм нито малка, нито голяма, нищо не е достатъчно, но и нищо не е недостатъчно.. абе, голям парадокс.
Не знам коя част точно не ми е наред в начина на мислене, обаче все повече виждам напоследък, че психиката ми е много разклатена. От една година насам не мога да се оправя, все по- зле става. Просто не мога да намеря спокойствие никъде, в никого, най-малко в себе си. Непрекъснато се чувствам критикувана за това което съм, а най-лошото е, че не мога да определя защо. Не е като да мога да се хвана кога и за какво се упрекваам, вече се е превърнало в постоянно състояние на себевъзприятие, малоценност. Нищо никога не мога и няма да направя като хората, знам го, трябва да го знам и толко. Оттам нататък, започна ли да се опитвам да променя тази представа за себе си, осъзнавайки колко малоумен е този мазохизъм от моя страна, само става по-зле. Всеки жалък опит за позитивна мисъл завършва разбит на парченца от цунами от негативни аргументи, които в повечето случаи, макар и да са очевидна илюзия, надделяват по внушителност. Всъщност, имам чудесната дарба да си самовнушавам преекспонирани негативни твърдения за себе си и доброволно да им позволя да станат част от мен..

Там е работата, че вече се уморих. Това всичкото е просто един безкраен кръговрат, който до болка е изцедил всичките цветни сокове на съзнанието ми.. вече нямам сили и да се предам дори. Безцелно съществувам, вися на някакви мъртви спомени, изтривам все по-големи части от миналото си и даже и не чакам да се случи нещо различно.. Не знам какво правя. Ставам все по-цинична и все по-апатична към неща, които само преди 1-2 години бяха целия ми свят. Обичах си света, ако не друго, поне беше цветен.

Ще кажете, пораствам, това е... Да, може би е така, но не ми се иска това да порасна да означава, че тотално трябва да се отрека от цялата си индивидуалност, която с любов и отдаденост съм градила така непринудено през цялото си детство. Някак нечестно е..

Може би ми трябва приятел? Не е като да не са ми го казвали. Това е другата част на проблема, дотолкова съм изгубила доверие в себе си, че изпитвам тих ужас от друг човек до себе си. Толкова време вече съм свикнала да живея в прах от страх и усещане за недостойност, че мисълта да натоваря някого с чувството си за безсмислие и привидна циничност ме прави безумно скептична. Страх ме е от връзка, затова и отблъсквам всички, които се опитат да се доближат до мен.

Седя окована и оплетена в самата себе си от вече почти 2 години и най-фрапиращото е, че го осъзнавам, виждам го и съм непоносимо безсилна да се преборя..


Не съм убедена какво точно искам като коментар или мнение... Нека всеки се чувства свободен да напише или изрази каквото си реши за нужно, стига да има какво да каже! :)
И разбира се, благодаря! :)

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 5 години, 5 месеца hash: d48a032efc

гласове: 1 2 3 4 5   (313149 гласа)

1.   Здравей! От това, което си написала и по какъв начин, се вижда, че си умно момиче, обективна. Това според мен винаги е съпроводено с депресии. И аз не знам дали са точно депресии, просто едни особени състояния, в които по-задълбочено искаш да се разбереш. И, повярвай ми, никой не знае по-добре от самата теб какво искаш от живота и как да го постигнеш. И не знам какъв съвет мога да ти дам, защото всичко зависи само от теб. Просто си дай време, не си мисли, че е защото нямаш приятел. Със или без ти си си ти и ще мислиш за същите неща. Щом вече 2 г усещаш, че не си живееш живота както трябва, значи все още не ти е писнало и донякъде ти доставя удоволствие да мислиш над тези неща без да правиш нищо. Накратко, не му е дошло времето. Но когато дойде, ще го усетиш. Просто ще ти дойде до гуша. И нищо от това сега няма да е напразно, защото ще видиш, че ще си много по-осъзната. Това щастие е различно. Поне при мен беше така :)

 

...

преди: 5 години, 5 месеца hash: 2415ae68d1

гласове: 1 2 3 4 5   (258716 гласа)

2.   Здравей. Възможно е това да е в резултат на хормони, т. е. спадове или завишения и наистина да се характеризира като депресия или просто голяма обърканост. Не зная дали всеки минава през това, но аз със сигурност минах това.. с тази меланхолия, апатия и депресия се сприятелих и с паник-атаките, хипохондрията, а оттам на ръба на паническото разстройство. При мен факторите бяха от всякакво естество, бях си позволила да бъда глупава и направих грешки, силен страх, шок и явно плюс самият факт, че съм била в пубертета дойде като хормонална бомба в организма ми. Не казвам, че напълно, но до голяма степен те разбирам. Искам да кажа, че път напред има, лек също. Защо не потърсиш подкрепата на някой добър приятел, ако със семейството ти сте близки се обърни и към тях? От голямо значение е психическата умора. Казваш, че си на 18, значи скоро ще си студентка. Възможно ли е това състояние да е в следствие на умора и да се нуждаеш от почивка? Ама наистина голяма почивка, в която да усетиш душевния си мир. Виждам, че нямаш голямо самочувствие, необходимо е да поработиш над това в интернет има толкова много съвети и идеи - почети за силата на мисълта, ако владееш английски език погледни клиповете на Dr. Joe Dispenza, напиши дори в интернет причини да съм щастлива, мен лично много ме зареждат. За мен твоят проблем е психологичен, не казвам, че си побъркана, за да си намериш приятел, той ще ти даде нещо, но и ще ти вземе. Ти ако кървиш на него с твоите душевни рани, само ще му изгубиш времето, а ако се чувстваш като парцал няма да успееш да му дадеш това, което заслужава. Най-добре поработи върху себе си и тогава се впусни във връзка, поне аз така виждам нещата. Всъщност всичко опира до твоят вътрешен глас, интуицията ти какво казва? Последвай сърцето си, момиче, каквито и съвети да дадем ние всичко е вътре в теб и колкото и трудно да изглежда, повярвай ми, ще си добре и ще си щастлива! :)

 

...