Споделена история от Проза, литература |
Писмо от друг свят
преди: 7 години, 9 месеца, прочетена 2881 пъти
Искам да споделя с вас, едно нещо, което написах в памет на тези които вече не са сред нас, и за тези, които не знаем как да продължим без тях. Доста е дългичко, но съм сигурен, че всеки един от вас ще се припознае, независимо кого и какво е загубил. Надявам се, че би могло и да помогне на някого, уверявам ви, че времето, което ще отделите да го прочетете, ще си струва. :)
Навън валеше, беше мрачно, капки дъжд се стичаха по прозореца, чувах урагана как се вихри шумно, но беше красиво. Може би защото бях щастлив, някак в контраст с времето, нямаше какво да ми помрачи настроението. През това време си лежах на леглото и четях една книга, която бях си я купил преди две седмици, но все не намирах време да я прочета, радиото симулираше лек звук. Бях в началото на седма глава, когато пуснаха една моя много любима песен, която не бях слушал отдавна, колкото и слаб да беше звука, нямаше как да не я позная. Оставих книгата от дясната ми страна и се протегнах да усиля звука на радиото. Затворих очи и се унесох, не мислех за нищо конкретно, просто слушах и се наслаждавах на песента. Беше от онези моменти, когато сякаш света е спрял да се върти, когато в мозъка ти се е активирала някаква антивирусна система против всякакви мисли и размисли, сякаш тялото ти се носи безтегловно някъде, без да знаеш, без да те интересува къде, просто ти харесва и си щаствлив там... някъде. И този така красив момент беше прекъснат от гласа на водещата, точно преди последния припев на песента:
- "Извънредни новини: Очаква се официално изявление от НАСА за слуховете около най-новооткритата планета-близнак на Земята, много по-красива и също толкова обитаема, магическо място където... "
- "Поредните глупости" - помислих си и отново намалих звука на радиото. И продължих да чета книгата.
Дълго време така минаваха дните, сбъдвах мечтите си, мечтаех за нови неща, сбъдвах и тях, смеех се високо и искрено, обичах, обичан бях, всичко имах, бях щастлив като в онзи ден, е, понякога не толкова, но нямаше нещо, заради което да съм нещастен, а това за мен беше причина да съм щастлив. Но вътре в себе си винаги знаех, че един ден ще дойде неочаквано един силен ураган и ще помете след себе си всичко, домове, сгради, дървета... ще има жертви, лятото вече няма да е същото. Бях прав, един ден урагана дойде по-силен от всякога, но не потроши града, мина единствено през мене, и отнесе след себе си всичко. Сякаш някой цял живот ме е опознавал, давал ми е всичко, от което имам нужда, превърнал го е в моя слабост, и е чакал подходящият момент да стреля точно там, в слабото ми място, и така да ме повали с един изстрел, да ми отнеме всичко.
Моето всичко, моят целия свят вече не беше на този свят. Отиде на небето, може би още пътуваше натам, или пък се носеше безтегловно из вселената, както аз в онзи ден, докато слушах любимата си песен и лежах. Не знам къде беше, но беше там където отиват тези, които вече не са в нашия свят, имат си собствен, някъде... там където живеят мъртвите. Точно в този момент, докато мислех къде е това "някъде там" се сетих за думите на водещата по радиото, когато прекъснаха песента, заради извънредни новини - "Много по-красива от нашата Земя, вълшебно място... ". Сега единственото, за което мечтаех беше само още веднъж да го видя, да го прегърна по-силно от всякога и времето да спре завинаги. Лежах по гръб на леглото, стиснал силно възглавницата, и този път, вместо капки дъжд по прозореца, се стичаха сълзи по лицето ми. Вместо да чувам урагана навън, усещах да се вихри болката вътре в мене. Небето беше красиво синьо, слънцето грееше, но вътре в мене беше мрачно, тъжно и дъждовно. И този път настроението ми беше в контраст с времето.
Очите ми вече се затваряха от умора, изведнъж усетих нечии стъпки да приближават по коридора, настръхнах, но не ме беше страх, познавах ги тези стъпки, усетих как спряха точно пред вратата ми. Не можех да помръдна от леглото, не можех да я отворя, не се боях от това кого ще видя, а от това, че отново няма да го видя. Взирах се във вратата, знаех, че има някой зад нея, и тогава видях как едно листче, сякаш от вятъра издухано, се промушна под нея. После отново същите стъпки, но този път се отдалечаваха. Скочих от леглото, за да отворя вратата, стъпките все още се чуваха, още бяха в коридора, но щом надзърнах нямаше никого, за миг помислих, че е някаква шега, а може би полудявах. Но когато се обърнах, онзи хвърчащ лист все още беше на земята, сгънат на две, а това оборваше всяка моя теория, че си въобразявам. Листа беше истински и ме чакаше да го взема. Щом се наведох и посегнах към него, щом го взех, лед и огън едновременно минаха през мен. Това беше писмо. Писмо от друг свят. Писмо с почерка на любим човек. Седнах на леглото и ми беше нужно време да събера сили да го прочета. Но все пак го направих, а на него пишеше:
"Здравей, пиша ти това писмо, не за да се сбогувам, не за да се оправдавам, искам да ти кажа само няколко неща и съм сигурен, че ще ги запомниш. Аз извървях вече своя път, но твоят продължава. Къде ще свърши и как, зависи единствено от тебе. И когато поемаш в нова посока, когато се чудиш дали е правилна, не питай никого, попитай само сърцето си, и ако отговорът е "Да" тръгни по него, дори хиляди други да крещят, че посоката е грешна. И когато някой продължи с тебе в една посока, когато се опитва да махне някой камък пред теб, обичай го с цялата си душа, дори отвъд нея, благодари му, и прави същото за него. Помни, че много хора, чужди и най-вече близки, ще те целят с камъни. Ще ти нанасят жестоки рани, ще те променят, но когато се научиш да не са от значение за теб, камъните ще ги виждаш като перце. И от всички тези пера можеш да си направиш криле и да полетиш. Понякога ще си и на дъното, ще се давиш, но ще се научиш да плуваш. И после когато се измъкнеш, ако видиш някой да потъва, опитай се да му помогнеш, никога не забравяй, че и ти си бил там, никога не забравяй какво е било. Бих искал да ти кажа и още много неща, но на тях ще те научи и живота. Сега знам, че ще заплачеш отново, че ти липсвам, поплачи си, но утре искам да се събудиш с усмивка и отново да тръгнеш по пътя си. Когато ти липсвам, когато искаш нещо да ми споделиш, което на никого друг не можеш, когато искаш просто искаш да ми разкажеш как е минал деня ти, вечерта погледни към залеза и ми говори, аз съм там и те слушам, дори да не чуваш, че ти отговарям, ще го чувстваш. Аз съм с теб, обичам те! "
Докато четях последните редове, сълзите напираха в очите ми да потекат като река, и щом първата сълза се спусна по бузата ми и падна върху писмото, буквите започнаха да се размазват, редовете започнаха да изчезват, а впоследствие остана само празният лист. Сякаш писмото беше написано с вълшебно мастило и е трябвало да го прочета само веднъж. Сякаш никога не е съществувало, но аз още помня и до днес всяка една дума от него. И продължава да ме води натам, накъдето води и сърцето ми!
|
