Споделена история от Проза, литература |
Друга реалност
преди: 7 години, 1 месец, прочетена 3111 пъти
(... )
Двамата седяха на една скрита от погледи пейка в парка и все още водеха своя безсмислен спор... беше тягостно. Въпреки меката пролетна топлина, между тях едно недоразумение беше на път да покрие като слана наскоро разцъфтели чувства, да ги замрази и да повехнат.
А щеше да е жалко, наистина жалко. Той се чувстваше несигурен и объркан, защото отказваше да види със сърцето си живописната картина пред себе си, вглеждайки се в един дребен щрих, отклонил се от траекторията си. Гледаше, но твърде много мислеше и не виждаше. И сякаш забравяше. Но не и тя. Преглъщаше всички неоснователни съмнения и продължваше да го гледа в очите със същата топлина, макар вътре в нея нещо болезнено да се гърчеше и превиваше. Защото тя виждаше зад условностите, зад дреболиите, и в сърцетото й образът му беше все така непокътнат: Очите му бяха все така кадифено кафяви, с едвам забележима краска от пастелно зелено, появяваща се когато слъцато се огледа в тях – красиви и благородни –от тези, в които погледнеш ли, виждаш не очи, а душа.. Имаше нещо романтично и приласкаващо, стаено в неговата натура. А как красиво свиреше на пиано... тя го гледаше и слушаше в захлас, докато изящните му ръце плавно танцуваха по клавишите, галейки всеки един от тях. С такава нежност той милваше и нея и тя се разтапяше като ванилов сладолед. О да, той беше прекрасен - беше запазил детското в себе си – нещо трудно за съхранение, а при него изплуваше в моменти на щастие и спокойствие. Тя виждаше един мил, топъл, благороден, справедлив и отговорен човек. Харесваха й шегите му, дори несполучливите. Глуповатите им закачки. Как я гъделичкаше, когато го дразнеше. Преплитането на пръстите на ръцете. Начина, по който светеха очите му, когато се засмее. И още много.
Но сега не този човек стоеше пред нея. Беше друг - отдръпнат, жесток и притихнал. Неразбиращ. Не чувстващ, а мислещ – мислещ за онзи, малкия щрих. Щрих, поставен по начин, позволяващ погрешна интерпретация. Той не си даваше сметка как я наранява държанието му, нито го интресуваше как цялото й същество се терзаеше, защото реагира пресилено за някаква дреболия. Тя запали поредната цигара, и за да скрие навлажнените си очи, заби поглед в земята, където една буболечка се беше обърнала по гръб и риташе безпомощно с крачета. Наведе се да й помогне. Буболечето продължи по пътя си, но щастието му беше кратко... няколко секунди по късно изневиделица се спусна птица и го клъвна. В този моент тя не успя да удържи напиращата влага в очите си, и я остави да се излее. Той хвана ръката й, и ненадейно отново се вгледаха един в друг както го правеха до преди няколко дни - с онова топло чувство, но този път някак прощално.
Той се наведе и я целуна, бавно и нежно, сякаш нищо не се беше променило. Тя усети как вълна от топлина и приятни тръпки се разля по цялото й тяло. Знаеше, че може да е за последно, но се отдаде на момента с цялата си същност, сякаш нищо друго не съществуваше и нямаше значение. Премести се в скута му, застанаха лице в лице един към друг, и започнаха да си разменят още по-сластни ласки. Тази вечер, на тази усамотена пейка, те правиха любов... такава, каквато дори в съня си човек не би могъл да изпита.
НО... алармата звънна. Момичето се събуди. Нямаше парк наоколо, нямаше пейка, нямаше го него. Всичко беше само сън. Имаше само смразяващ студ и едносрични отговори в чата.
|
