Споделена история от Проза, литература |
Надявам се да ви хареса моето стихотворение! Оценявайте хората, докато са до вас!
преди: 6 години, 3 месеца, прочетена 2306 пъти
Искам да ти напомня за себе си
Искам да ти напомня за себе си,
за такава каквато бях..
преди толкова златни есени,
уловила лъчите слънчеви.
За тогава, когато летях,
като волната птица в простора.
А ти жадуваше да навестя прозореца ти,
само за да се налюбуваш на песента ми!
Искам да ти напомня за себе си,
когато тичах с разпилени коси.
А ти искаше да ме стигнеш,
да ме скриеш някъде дълбоко.
Сякаш ревнуваше от лъчите и вятъра,
от пясъка, разпиляващ се в дланите.
От птичата песен, от капките дъжд,
и от земята галеща нозете ми!
Сякаш ме пазеше, да не се изгубя,
от летенето из неизвестните простори.
Да не погледна зад завесите на театъра,
и да не изгубя детския си блясък.
Сега след толкова есени,
вече си свикнал да съм все тука,
обувките ми скъсани, износени знаеш,
че сами ще ме завърнат вкъщи.
Сега след толкова есени,
можеш и да не ме поглеждаш.
Няма нова шнола в косите ми,
и все изглеждам тъжна, безнадеждна!
Сега след толкова години,
аз искам да ти напомня за себе си.
Как пареха преди и думите,
и как вгнездявах се в мисълта ти.
Но как след толкова години,
когато знаеш, че ще съм отново тука,
без блясъка в очите, и без шнолата,
със скъсани обувки, виснала на прага ти,
която не очакваш с трепет в къщата,
свикнал да се връщам пак отново.
И как запалвам после печката и слагам чай,
след туй се спъвам в котката, нахранвам птиците
и после се унасям уморена пак на стола.
Как да ти напомня, че съм същата
да заблестя в очите ти е някак все по-сложно?
Когато пак отново връщам се,
и всичко сякаш е по списък- неотложно?
Годините ли са виновни, младостта ли заминаваща?
Хей знаеш ли, че аз съм си отново същата,
мечтаеща за непознатите простори?
Макар че свикнал си, да се завръщам,
аз искам да почувствам любовта ти.
С очи да ме посрещнеш на вратата,
а не да пушиш и да хокаш котката..
Аз искам пак отново да ме вкусиш,
да усетиш ароматът на косите ми.
Да почувстваш, че съм си все любяща, същата,
макар да си отива младостта ми!
Но ето, че ще дойде после зимата,
ще стане някак късно, белоснежно..
Ще спиш дълбоко вече, непробудно,
а аз завърнала се отдалече,
ще сложа просто пак дърво в печката.
После загърнала се с шалът на старостта,
до теб ще легна и ще помечтая..
Ще ти напомня за себе си, навярно,
когато ме намериш вкочанена,
а печката отдавна угаснала-
тя няма да ме стопли, ще е късно!
Аз навярно ще сънувам,
няма много дълго да ме има,
няма чаят да завариш пак на масата,
и столът вечно ще остане празен.
Хей, дошла е просто зимата,
зимата на моето дълго мечтание..
Зимата ме приюти в своят дом
и нагости ме... със спомени!
Сега летя в необятните простори, а ти си там,
очакващ ме в люлякова вечер.
При тебе идвам и притихвам в ръцете ти,
а ти търсещ пак очите ми,
искаш сякаш пак отново да ми се полюбуваш,
сякаш искаш завинаги да ме запомниш!
Сега дали ти напомням за себе си,
как тичам с разпилени коси?
Газеща тревите и изследваща безкрая?
Търсеща като малко дете одобрението ти,
ядосваща те понякога, незная!?
За мен ще ти напомня само столът празен,
и печката отдавна угасена..
и птичетата гладни по перваза,
и празният праг на скърцащата стара врата!
Всичко друго ще си остане все същото,
красотата на светът около нас,
със същите разновидни и пъстроцветни
сезони, с птичият полет в безкрая,
с бързият ручей, с вятъра..
Само ние няма да сме същите,
и ти няма да си същият без мен,
без старата ми ръка за опора!
Затова прегърни ме сега,
приюти ме в себе си, скрий ме.
Сякаш съм тук за последно сега,
в джобчето си някак си свий ме!
Че зимата идва в човешкият свят,
тъй неочаквано сграбчва, сковава.
И тъжно е, сякаш влюбени кончета в бяг-
тя ни спъва, разделя и свежда!
Оцени ме сега, ще ти липсвам!
Прегърни ме, спаси ме от нея!
Че зимата идва не пита,
че аз за топлината копнея!
|
