Споделена история от Проза, литература |
Непознатият спасител
преди: 2 месеца, 21 дни, прочетена 379 пъти
Беше 2 октомври. Точно една седмица след рождения му ден. За първи път от много време насам се събуди, без да усеща онази непоносима тежест в гърдите си. Ясно осъзнаваше, че се бе случило най-великото събитие в живота му- никога повече нямаше да се наложи да се срещне със смъртните си врагове. Лежейки в леглото, погледна към тавана и се усмихна. Стана, облече се, обръсна се старателно, нахлузи есенното си яке, постави си големите слушалки и се запъти право към Витоша. Той живееше точно в подножието й и не му се налагаше да дава пари за транспорт, за да стигне дотам. Познаваше маршрута от бар „Шишарка“ през местността „Бялата вода“ и „Тихия кът“ та чак до „Златните мостове“ като дланта си. В ушите му звучаха една след друга любимите му песни- всички до една испански- Como fui, Contigo, Corre, Mientes, El perdador, Accidente. Мелодичността им му помагаше да усилва все повече крачката си по иначе стръмния път нагоре. Усещаше как чистият планински въздух изпълва белите му дробове и избистряше до съвършенство съзнанието му. Беше напълно спокоен. Нямаше какво да губи. Знаеше, че животът го наказа, но и вярваше, че след нощта изгревът дебне зад следващия завой. Така неусетно- на 2-рия час след илизането си от дома стигна до целата си- поляната на Златните мостове. Съвсем спокойно свали потната си тениска, преоблече се и седна да си почине. И точно в този момент някой изведнъж го потупа по рамото в гръб. Той се обърна и попита :
- „Кажете, господине? С какво мога да Ви помогна? “
- „За първи път идвам тук и мисля, че се лутам и се въртя в кръг“, отвърна мъжът на момчето.
Личеше си, че не е планинар човек. Беше облечен с бяла спортно-елегантна риза, дънки и небрежно поставени на главата тъмни слънчеви очила.
- „Ако търсите Златните мостове, намерихте ги!
- „Може ли да седна да си отдъхна малко? “ попита учтиво непознатият господин.
- „Разбира се“, отговори младежът.
- „Днес е сряда. Какво прави млад човек като Вас в средата на седмицата в планината? “
- „Лекувам се“, отговори лаконично младият мъж.
- „От“? , не скри любопитството си засуканият господин.
- „Страдам от депресия, господине. Не се безпокоите. Не е заразно. Лечимо е. Планината ме лекува. “
След като чу това, господинът се почувства леко неловко, тъй като ясно видя в погледа на момчето болката и гнева и сам се увери, че казва истината. Тъй като беше човек с такт и усет, успя рязко да смени темата и да разведри обстановката, като сподели:
- „Аз пък съм тук, защото не мога без спорт, но тази седмица залата, която посещавам, е в ремонт и така инцидентно реших да посетя планината. Срамота- софиянец, а не съм се качвал тук от тийнейджърските си години. Може ли да минем на „ти“?
- „Не, категорично не. Към непознати винаги се обръщам на „Вие“. Ако Вие желаете, ми говорете на „ти“.
- „Дадено“- отвърна самоувереният господин. Ти отдавна ли идваш на това място?
- „Откакто се помня. Преди го правех всяка събота и неделя. Сега, откакто напуснах работа, всеки божи ден. Всек ден в 12 h. съм тук. Без изключение. Ами Вие? Предполагам сте типично градски човек, бохем? “
- Да. Как позна? Дори с колата съм дошъл. Паркирах я малко по-надолу“.
Усещаше се, че разговорът стана прекалено общ и точно тогава по-опитният от двамата изстреля: „ Кажи, теб какво те вълнува?
- „Мен ли? Може да Ви се стори скучно, но международната политика и дипломацията са областите, които винаги са били сферите, които най-силно са привличали интереса ми. “
- „ А обичаш ли да пътуваш? Аз съм обиколил почти целия свят и мога да разказвам много“, избърза да се похвали непознатият господин.
- „Мечтата ми е да отида в Мюнхен. Да видя Пинакотеките, Английската градина, Олимпийската кула. „
Господинът го прекъсна учтиво и започна да му разказва за своите пътувания до там. Така увлекателно, атрактивно и автентично. Неусетно бяха изминали цели 2 часа. Изведнъж младежът го прекъсна и каза: „ Ще ме извините, но аз трябва да тръгвам, тъй като, докато се прибера, ще се стъмни“.
- „Ще те закарам с колата“, предложи господинът.
- „Не, много Ви благодаря. Не пътувам с непознати“.
- „Добре. Но ти не каза нищо за себе си. Как се казваш? С какво се занимаваш?
- „Това няма значение, господине. Аз съм Ви много признателен, че с разказа си успяхте да ме пренесете на любимото ми място. Пресъздадохте го брилянтно.
- „ОК, но така ли ще тръгнеш“?
- „Да, забравихте ли? Нали Ви казах, че аз съм откриваем. Всеки ден съм тук в този час!!! Пожелавам Ви лека вечер. “
- „Лека вечер“, отвърна господинът.
Беше изминала една седмица и непознатият и наперен господин, може би от любопитство, реши да запали колата и да се качи пак до там. Човъркаше го какво ще завари. Пристигна, загаси двигателя, слезе от колата и точно в този момент го видя отново!!! Същият, този път с друга тениска и като че ли малко поотслабнал. Очевидно се изненада.
- „ Ти наистина пак си тук! “
-„ Да. Нали Ви казах. Така се лекувам“.
- „Освен да седна и да побъбрим отново“, предложи господинът.
-„ Разбира се. В коя държава ще ме отведете днес“, попита развълнувано момчето.
- „Португалия“- реши непознатият господин.
Всичко се повтори. След разказа и последвалия го разговор за най-актуалните геополитически събития си пожелаха лека вечер и се разделиха- единият се прибра с колата, другият-пеша. И така седмиците минаваха. Постепенно от напълно непознати се превърнаха в добри приятели. За 3 месеца бяха „обиколили“ целия свят. И всеки път намираха за какво да си говорят. Непринудено, спокойно и естествено. Дори се оказа, че разликата им е само 6 години. Момчето беше на 31, а самоувереният господин- на 37. И двамата лекари. След още месец момчето спря антидепресантите, успя да си намери нова работа и отново да се върне към живота. Планината и непознатият господин го бяха излекували и спасили от лапите на депресията. Нямаше нужда дори да го изрича на глас. Благодарността му се четеше в погледа. Двамата съхраниха приятелството си, което остана непреходно през годините. Помагаха си в трудните моменти и никога не се предадоха!!!
|
Коментари |
|
 Вземи последните коментари по RSS |
| |
|
|
| преди: 2 месеца, 20 дни hash: 138ae42d1a |
|
| преди: 2 месеца, 15 дни hash: 7747c002eb |
|
2. Номер 1, що за безвкусен и посредствен въпрос? Разказът, който съм публикувал, представлява действителен епизод от моя живот. Всеки един детайл в него е пресъздаден напълно автентично. Исках да покажа на четящата аудитория, че никога не трябва да губят вяра в хората, колкото и разочарования да са изпитвали. Понеже понякога хвърлям и бегъл поглед на другите теми, които се публикуват в сайта, ми направи впечатление, че немалко от авторите са се вдъхновили от моята история... някои направо изглежда, че са се припознали. Объркали сте коловоза, драги мои!! Човекът, на когото посветих разказа, нито пише, нито чете този сайт. Бъдете уверени в това. И, за да бъда напълно откровен, дори съм написал и истинската ни разлика в годините - 6. Това ми се струва, че следва да подскаже на определени хора, че нищо от написаното тук не се отнася за тях. И най- важната поука от всичко е никога да не губите вяра. Доброто съществува. Трябва само да имате очи за него.
Автор
|
|
