Споделена история от Проза, литература |
Войникът в медицински дрехи (Разказ)
преди: 2 месеца, 28 дни, прочетена 153 пъти
В чест на 7-ми април,
в чест на всички лекари,
които също носят скрити военни дрехи
по себе си, но не успяваме да ги видим:
техните сенки, когато се чувстват...
най-безсилни и уязвими,
докато се борят и опитват да спасят
още един човешки живот!
Звук от линейка. Спешна медицинска помощ. От линейката извадиха на легло към 7-8 годишно момче с травма на коляното. То се гърчеше в своята болка и пускаше сълзи след сълзи, но не чак толкова заради мъчението си, а поради страха и неувереността, които изпитваше в сърцето си. С всяка отминала минута болката увеличаваше прага си, детето не издържаше.
-Какво ти е, момчето ми? -запита лекарят.
-Играех футбол, имахме много важен мач. И тъкмо да ритна топката, и кракът ми... -момченцето се разплака още по-силно.
Лекарят съчувства. Не искаше да бави детето да се мъчи с болката, затова леко реши да го прегледа. И в мига, в който докосна коляното му, малкият Жоро, детето, извика от болка. Лекарят се изненада, но се уплаши видимо. И въпреки емоцията си, той бързо нареди да вкарат Жоро в операционната. След което, мъжът-лекар обърна своя гръб и лице към останалите си колеги и със затаен дъх прошепна:
-Извикайте Мария, бързо!
В същото време, с разтуптяни сърца в гърдите, пристигнаха родителите на момчето. Мария вече бе пристигнала и като бе чула за случая, веднага се завтече да помага, с уплаха в сърцето, там, в операционната.
-Жоро? ! Синът ми? ! Къде е синът ми? ! - завика с притеснен бащински глас мъжът, който бе дошъл току-що с жена си. Жена му пък, носеше дете вътре в себе си, живот. В последния месец от бременността си.
-Успокойте се, моля Ви, Господине, Госпожо! Синът Ви е в добри ръце! - започна да се опитва да ги успокоява един от лекарите. Бащата обаче не издържа. Не и след като чу, че синът му е в операционната. Тежък шамар се стовари върху лицето на лекаря, който сега го заместваше Мария. Шамарите не спираха. Лееха се едни след други, докато мъжът-лекар лицето му не посиня, очите му не се подуха, устната му прокървя. Мария, чувайки писъците на бременната жена, Славка, помоли да я заместят за малко, за да види какво се случва. И виждайки... грозната и така ужасяваща гледка, тя бързо се завтече да закриля колегата си. В караницата обаче-тази между мъжът, който бе посегнал над мъжа-лекар и Мария, която оперираше коляното на сина му, на Славка водите ѝ изтекоха. Славка щеше да ражда преждевременно. Тя се разплака от уплаха и страх. Но Мария ѝ прошепна, , Всичко ще е наред! " И докато оперираха колянната травма на малкия Жоро, майка му даваше живот на бебе-момиченце.
По едно време обаче- Мария не издържа. Тя рухна и зарони сълзи в операционната, докато другите ѝ колеги се мъчеха да изродят бебето. Смениха Мария за малко. Тя излезе от операционната и не сдържа сълзите си. Избухна в своята несигурност и притеснение. Бащата, който бе вън, пред операционната, я видя и ѝ рече:
-Доктор Мария, аз... простете ми, че не сдържах емоциите си! Но като баща се притесних и...
Мария се разплака още повече.
-Съжалявам, че посегнах над Вашия колега! Но... Ви моля, умолявам Ви, Доктор Мария, спасете сина ми, помогнете на жена ми! Трябвате ми... силна!
В този момент от операционната излезе и мъжът-лекар с посинени и надути клепачи и цепната устна.
-Миме, хайде, детето има нужда от нас, от теб! Хайде! -проговори ѝ той гальовно. Думите на мъжете сякаш накараха Мария да даде кураж на себе си. Да си каже, че може и че ще успее и че днешният ден също ще бъде техен успех- както за тях, така и за семейството, което сега бе изпаднало в беда.
Мария погледна двамата мъже. Кимна с глава на бащата, след това погледна към своя колега и му каза с твърд решителен тон:
-Да действаме! Жоро и Славка имат нужда от нас, от всички нас! Хайде!
-Браво, Миме!
И с тези думи двамата лекари се запътиха обратно в операционната.
Час-два-три, минаха и бързо, и бавно. След тези часове от операционната излезе малкият Жоро. Коляното му бе оперирано, но той бе излязъл с широка усмивка на лицето. В същото време, една минута по-късно, от другата зала, излязоха акушерките с бебенце в ръце. Това бе сестричката на Жоро. Най-новото чудо на семейството.
-А, Славка? Жена ми! Тя как е! -разтревожи се мъжът.
-Всичко е наред, просто е изтощена от дългото раждане, но ще се възстанови, разбира се, благодарение и на почивката си сега, и на подкрепата, която ѝ дадете, щом се събуди!
Изненадващо- Славка се възстанови до края на вечерта. Все пак... всичките тези беди бяха станали сутринта. И когато вече семейството се готвеше да си тръгне, Славка побутна мъжа си.
-Имаш да казваш нещо на лекарите, Митьо!
И Митьо, бащата продума неохотно на Мария и на мъжа- лекар:
-Доктор Мария? Доктор Иванов? Аз... благодаря Ви, че ни подадохте ръце в момент като този. Едва ли щяхме да се справим сами без Вас! Простете ми за по-рано днес! Аз... -Митьо обаче не издържа. Той бързо се засрами от постъпката си от сутринта и избухна в сълзи.
Мария побутна Иванов леко с лакът. Той, макар и с болезнените си очи, я погледна и се усмихна. Постави ръката си на рамото на Митьо и му продума:
-Всичко е наред, Митьо! Всичко е наред! Аз ти благодаря... че вдъхна надежда, увереност и сила на доктор Мария! Защото, за нея са овациите, не за мен толкова. Тя е твоя спасител! Не аз! Аз само помогнах, доколкото можах и успях! Но тя... О, тя е герой!
И с тези думи ръката на Митьо се здрависа здраво с тази на доктор Иванов, след това с тази на доктор Мария.
Денят вече вървеше към края си. Щеше да става късна нощ. Но късната нощ, я, беше се превърнала в успех за всички. От болницата излезе и не след дълго Мария-войникът в медицински дрехи. Готова за утре, готова да помага и да се раздава за още хора и тяхното здраве. Прибираше се у дома си. Със сълзи на очите само че от радост, че е помогнала и този път, и от онова чувство за признателност, което ѝ отдадоха. Войникът в медицински дрехи обаче реши да запази в тайна днешния ден от семейството си. Искаше просто като се прибере в своя дом, където я чакаха и децата, и мъжът ѝ, да бъде просто Мария. Не войник, и без думата, , доктор" пред името си. Нейната награда я чакаше вкъщи. И нямаше търпение да се почувства и силна, и уязвима в прегръдките на любимите си.
Автор: Р. 18г.
|
