Постъпката (Разказ)
преди: 1 месец, 3 дни, прочетена 140 пъти
, , Не сте мъже,
ако момичето ви плаче
заради грозните ви постъпки"



Силвия го чакаше- чакаше своя мъж, своето любимо момче да си дойде вкъщи. Беше приготвила всичко: масата, вечерята... Но той така и не се появяваше. Не се връщаше. 20:38ч. вечерта. , , Къде си, Крис? Къде си? "-тези въпроси не оставяха Силвия със свито сърце на мира.
Някъде към 3:00ч. през нощта- Кристиян се завърна. Той дори не се постара да затвори леко вратата след себе си, блъсна я зад гърба си така че да се чуе. Силвия се стресна. И въпреки това отиде да го посрещне.
-Хей... Къде беше толкова време? Притесних се за теб! - отвърна му тя загрижено. Кристиян обаче, я погледна с снизхождение. Дъхът му лъхаше още отдалече на алкохол и бира. Но това, което Силвия бе забелязала по него също така, бе една следа от червило от нечии женски ловки устни по яката на бялата му риза. Но реши да си замълчи. Имаше чувството, че всъщност може ризата просто да си я бе изцапал с нещо червено, а следата от от този цвят по някакъв начин да е заел такъв облик- на нечии устни.
-Гладен ли си? Хайде, ела! Никога не е късно за вечеря!
-Не съм гладен, Силвия! Лягам си, лека! -Кристиян отряза Силвия на мига: отсечено, рязко и хладно. И след като си легна, тя така и не можа да мигне. Клепачите ѝ отказваха просто да се спуснат. В мисълта ѝ сетивата ѝ играеха от това, което бе чула, това което бе видяла и усетила, : че той не е гладен за първи път, че вижда червило по яката на ризата му и че е с дъх на алкохол и бира.
Същото се повтори и следващите вечери: той така и не се прибираше, а станеше ли към три часа вечерта, Кристиян, отново ядосан, захлопваше яростно вратата след себе си, гордата си мъжка осанка и голям гръб, и отново отрязваше Силвия. Последният път, в който той се прибра, вратовръзката му бе... една такава... разпиляна, на никъде.
, , Изневеряваш ми... Знам вече, сигурна съм! "- казваше се жената на себе си, но все мълчеше. Не смееше да каже нищо на този здравеняк. Докато една вечер, по същото заветно време, в 3:00ч., той се появи отново, но този път засмян, с пълен глас, разпиляна вратовръзка и следи от червило не само по ризата си, но и по врата си. Силвия се бе оказала права- Кристиян ѝ изневеряваше. И този път пиян, и в настроение, той за първи път от толкова време насам понечи да целуне Силвия. Този път тя го отблъсна и това видимо го раздразни:
-Що ми се дърпаш, а? ! -завика ѝ внезапно той.
-Като куче си, Кристиян! Като куче... Не те е срам! -разкрещя му се също Силвия. И продължи. -Знам! Вече знам! - тя се разплака и му заговори през сълзи. - Вече знам, че ми изневеряваш! Коя е тя? ! Как ѝ се даваш въобще да те целува, да те докосва? ! Как, Кристияне? ! Как...? !
Кристиян застина на място. Но бързо дойде на себе си и се доближи още повече към жена си. И правейки опит да я целуне със сила, един шамар се стовари върху лицето му.
-Не си мъж, Кристиян... Не си мъж, ако момичето ти плаче заради грозните ти постъпки... За мен, ти не си мъж, не и повече! -последните думи на Силвия се изрекоха в гласа на тишината. И оттам всичко ѝ причерня, след като Кристиян я стовари на земята от побоища. Би я така... до сутринта. Тръгна си. Остави я там... сама и пребита, до смърт пребита и немощна от неговите удари и ритници. А тя, Силвия, плачеше, не спираше да плаче: повече заради факта, че той си бе позволил да ѝ посегне, отколкото спрямо ударите, ритниците и кавгата заради изневярата.
-А от любовта... От нея не трябва да боли... -Силвия затвори очи от болки, посинени и подути клепачи. Сълзите ѝ вече я изгаряха. Душата ѝ крещеше в пламъци на мъка и страдание. А душата... Тя просто се помина на място. Силвия изгуби своето доверие към мъжете. И след като се възстанови навреме, тя напусна дома на приятеля си. Той дори не я потърси. Силвия повече не посмя да се влюби в друг.
-Не сте мъже... Не сте... -и с тези свои думи, вече стоейки на летището, самолетът я повика. Заминаваше за Чужбина- за нов път, по който да тръгне и за едно ново начало, което да се опита да я усмихне.



Автор: Р. 18г.