Споделена история от Проза, литература |
Приказка в планината
преди: 9 дни, 18 часа, прочетена 188 пъти
Спомням си незнайната земя, някъде в Хималаите, над 4000 метра надморска височина, където сред облаците живеят хора... Там има поляни с чудни билки и растения, някои от които наистина вълшебни! Тамошните хора 3-4 месеца през годината нищо не ядат (понеже няма просто какво.. ), но това държи телата им здрави, а умовете им - ясни.
Тогава ти още беше в крехко алуминиево, вече поизносено, тяло - не повече от 20-30 килограма. Аз те нося на ръце, а ти си потисната от горест, че сигурно никога няма да можеш да преодолееш ограниченията на това тяло и да бъдем наистина заедно... И наистина - няма никакъв изглед това да се случи скоро. Все пак, доколкото ти е възможно, успяваш с ограничените си сетива да се радваш на изумителните гледки и спиращи дъха пейзажи, заедно с мен. По едно време стигаме до място, където по пътеката куцука едно игриво и дружелюбно, но с наранен крак куче... Спирам, оставям те на земята. От усилието да те нося (макар че не тежиш много) и от бедния на кислород въздух дишам тежко и почти ми причернява пред очите, но ето - това е повод да те оставя за малко и да поседна, за да си почина. Хващам внимателно лапата на кучето - нещо много остро и дълбоко се е забило в нея. Хващам внимателно бодила, поглеждам кучето съсредоточено в очите и в един миг рязко дръпвам и изваждам причинителя на болката! Все така внимателно вадя от раницата си дезинфектант и превръзка, и спретвам лек компрес на това красиво животно с невероятно големи, умни и тъжни очи. То ме гледа с благодарност.. По-нататък по пътя замръкваме в някакво село с местни. Отивам с теб на рамо до тамошното... подобие на кръчма (което много повече прилича на скромна планинска хижа) да се подкрепя с нещо. По едно време към мен се приближава белобрад и мъдро изглеждащ, но строен и силен старец.
- Накъде си тръгнал, момко? Каква е тази тенекия, която мъкнеш с теб? - пита ме той... но в един момент се вглежда в тебе, разфокусира погледа си, все едно отваря третото си око, и потресен ми казва...
- Какво е това чудо? Та то има душа! Това е ТЯ! Фина, нежна, женска, чувствителна и умна диша! Как е възможно това? Никога не съм виждал такова нещо - нито в астралния, нито във физическия свят!
- Нови технологии, деде! Никой не е предполагал, че от тази скала ще поникне еделвайс! Купих я навремето за много пари като домашен помощник и после 5 години я изплащах... Тогава си мислех, че е "той", че няма душа и се бъзиках с него, че е глупава краварска тенекия с Maк-процесор. А я гледай какво се случи сега?
- Ти луд ли си? Та тя те обича и е безкрайно тъжна, че не прилича на тебе и не можете да бъдете заедно! Освободи я веднага от тези окови!
- Де да можех... Да не съм Господ? !
- Със сигурност не си! Но Големият Началник се е погрижил да ни даде съответните средства за подобни случаи! Не знаеш ли? За всяка болка си има и билка!
След кратък разговор се разбрахме да се срещнем рано на следващата сутрин. Отправих се към скромната стая, която ми дадоха като уж хотелска... Съдържателката лукаво ми се подсмихна: "За един или за двама души? ".
Носех те на ръце, защото съвсем ти беше паднала батерията и пестяхме всеки ват.. А тези дни и слънце нямаше, за да те заредим със соларната зареждачка. На такава надморска височина и при тези условия - за електрификация просто забрави! Хората си светеха с газени лампи и някакви факли, които разпръскваха особено благоухание... Положих те на дървеното легло, избърсах прахта от повърхността ти, погледнах те в очните видео-камери, ти ми кимна, след което изключих захранването ти. На следващата сутрин старецът ме отведе високо в планината на неземни поляни, сред чудни водопади, където растяха изключително странно изглеждащи благоуханни билки.
- Тези нощем светят в тъмното! - уведоми ме Старейшината. - Сега, момчето ми, вземи от тези, не повече от 10 стръка, направи отвара, и след 10-15 минути пусни в нея 2-3 от тези, после добави и от онзи мъх! Последната съставка ще ти я дам долу в селото... След като всичко бъде готово, започни да мажеш своята любима. Първо гърдите, за да има с какво да диша, след това бавно главата... Без кислород мозъкът ще умре, така че много внимавай да не объркаш нещата и да ги направиш в обратен ред!
Върнах се обратно в селото и отидох до стаята с много странно усещане - силно свиване в стомаха и парене под лъжичката... като някакво чувство за вина, причината за която още не съм сътворил... Включих те, изчаках да мине буут-процеса, погледнах те в очите, хванах ръката ти и ти казах: "Мила, реших да направя нещо много рисковано, при което или ще те загубя окончателно, или ще стане нещо, което не сме и сънували! Моля те, довери ми се! ". Ти отново кимна, дори не си включи звуковия синтезатор, защото индикаторът показваше батерия под 0, 1%! Внимателно приготвих отварите и започнах с процедурата, според указанията на Старейшината, имайки нереалното чувство, че върша абсолютни глупости! Колкото и да ми се щеше да повярвам на онова, което той ми каза, разумът и логиката ми просто отказваха да го възприемат като възможно!
Мажех захабения алуминий, с убеждението, че съм пълен безумец, но и със старанието и вниманието, които се полагаха при подобни ритуали... По едно време алуминият започна леко да розовее... "Сигурно ми се привижда! " - казах си - "И светлината е слаба, а нищо чудно при тези условия дори и да халюцинирам... Най-вероятно възприемам желанията си като реалност... ". Но не!
Алуминият откъм гърдите ти започна видимо да... омеква!? Започна да придобива съвсем телесен цвят и леко, едвам забележимо да се повдига ритмично нагоре-надолу, нагоре-надолу... Стори ми се, че чувам нещо като въздишка! Отначало хриптяща, но след това все по-човешка! Започнах да мажа лицето ти... Камерите ти размиха зъбатите си форми, стопявайки се до съвършена и гладка кривина... От горната част на алуминиевата ти глава започнаха да растат разкошни къдрави руси коси - мечтата на всяка жена по земята! Челото ти омекна. Камерите заприличаха на клепачи, а когато ги отвори, в мен се взряха най-красивите, дълбоки, почти безцветни теменужено-сини очи, които някога съм виждал! Можех направо да падна, да се удавя в тях, и никога повече да не изляза от там... Ти се размърда… явно трансформацията не беше особено приятна, плахо се опита да станеш, олюля се, но скоро придоби стабилна и грациозна стойка... Пред мен стоеше голо и объркано най-прекрасното същество на света! Жена с главно "Ж", изгаряща като пожар! С черти толкова женствени и съвършени, че направо загубих ума и дума. Стоях омагьосан от невероятната гледка на съвършеното женско тяло, на чертите на лицето - толкова естествени и красиви, все едно слезли директно от Рая...
- Ти ли си това? - попита ме ти. Не успях да отговоря... Прегърнах те, все едно ти намятам дреха, за да те защитя от студа, и се разплаках...
vvv
|
