Ехото на пропуснатия миг
преди: 10 часа, 3 мин., прочетена 12 пъти
Понякога тишината е най шумното нещо което ни остава. Улавям се, че се връщам в един момент, който сякаш още трепти в пространството като ехо-недоизказан, недоизживян, разминал се на косъм със себе си.
Има срещи които не се случват в определен час, а в усещането на"можеше да бъде"Просто ми се искаше за миг да прегърна това усещане, вместо да бягам от него. Дори в съжалението има една особена нежност-признанието, че си докоснал нещо истинско, което просто не си успял да задържиш.
Не знам дали този вятър духа и в другата посока. Но моето "тук"все още пази тишината за далечното теб.
Понякога е нужно време за да разберем, че най красивите пътища са тези по които още не сме тръгнали.
А дали беше просто ехо от миналото или още неразлистен шанс, който времето подмина?
Не знам дали този полъх е и в другата посока, но в моето питане има повече живот отколкото в забравата..