Споделена история от Проза, литература |
Из дневника
преди: 12 години, 11 месеца, прочетена 2317 пъти
(Посветено на добрата ми приятелка Ф.)
Остатъците на един ден..
Събуждам се късно. Обяд е. Нещо ми се върти в главата, нещо се случи.. а, да! -Снощи ми каза, че ме обичаш и ми се закле във вечна любов!
Хубаво ми стана. Топлина обвзе сърцето ми. Та аз те обичам от секундата, в която те видях! Не съм ти го казвала още. Всъщност, казах ти го веднъж.. промърморих го, по-точно. Ти не разбра.. ”-Какво каза, слънце? ”
„-Нищо, нищо, цигарите си търся”. Дрехите ни бяха навсякъде. Действително нищо не можех да намеря и се успокоих, че не съм те излъгала съвсем.
Та, понадигнах се, огледах се. Нямаше те до мен, но само след секунда аромат на кафе изпълни стаята и зърнах широко усмихнатото ти лице зад подноса с двете чаши, който носеше.
„-Не ставай, Кралице моя! Ще пием кафе в леглото.. но първо ще те любя.. обожавам да те любя.. обожавам те! ”
По дяволите! Стана два! Закъснявам прецеденто! Скачам като попарена от леглото. Успявам да намеря всичките си дрехи и се обличам със завидна скорост. Пръстите ми треперят докато се опитвам да закопчая ризата си. Да му се не знае! Не може ли да правят илиците по-големи?? !
Лежиш и ме гледаш тъжно. Сигурно се и чудиш. Къде ли отивам ПАК? Защо се виждаме все за малко и почти никога за цялата нощ?? Де да знаеше... Замазвам набързо положението с поредната лъжа ( мразя се в момента, в който я изричам), целувам те и изчезвам. Стоиш на вратата и слушаш ритмичния звук от токчетата ми и се чудиш кога ли ще се видим пак.
Мятам се в колата и тръгвам. Колан не слагам, вадя само цигарите от чантата си и надувам музиката. Карам под всякаква критика. Поне 20 души са споменали майка ми – сигурна съм! Не ми пука! Бързам! И по закона на Мърфи се набутвам в най-голямото задръстване. Бясна съм – всеки момент ще започне да звъни телефонът ми. Трябваше да съм се прибрала преди 2 часа. Седя в колата, пуша и измислям оправдание. Поглеждам се в огледалото. Ужас! Следите от.. греховете ми са явни! Принципно изрядната ми прическа е останала в миналото. След като изминавам поредните 20 метра в задръстването, намирам гребен и се реша „-Дали да не сложа и малко червило? Спирала? ” За Бога!
Предполага се, че съм си била у дома. Най сетне се котирам на сфетофара. С малко повече късмет, ще мина на следващото зелено. Телефонът мълчи, което ме притеснява. Дали не се е досетил...? Оф, не ми се мисли сега. Сега искам да се измъкна от тук и да се прибера бързо. Успявам да мина сфетофара, завивам по една уличка, която знам, че ще ме изведе по-бързо до Бул. България и то без да минавам през кошмара на поредното задръстване. Е, в началото има една отсечка, която е малко.. еднопосочна, но... все пак е обяд!
А и в тази тясна уличка.. не успявам да довърша мисълта си и изтръпвам при вида на полицейската палка.
„-Свидетелство за управление и документите на колата, моля! ”
Как може да съм такъв кърък? !
„–Заповядайте! ”-казвам, с вид на света вода ненапита и с най-широката си усмивка.
„-Карахте с превишена скорост! ”, констатира органът.
„-Така е. ”, признавам си.
„–Защо карахте толкова бързо? ”
Преди да успея да си поема дъх, изтърсвам невероятното оправдание: „-Мисля, че съм оставила ютията включена и ме е страх да не стане беля, та за това... ”
„-Не може ли да я изключи.. съпругът? ”, пита с половин усмивка ченгето.
„-Няма съпруг! ”-отсичам.
Как му се казва на този филм? Алиса в страната на КАТ? !
„-Ще пишем акт за превишена скорост.. ”
„-Да напишете! ”
„-Четирсет лева ще е актът”
Гледам го с видимо пренебрежение, издърпвам от ръката му талона на колата, изваждам портмонето си и поставям две банкноти по 10лв в талона, след което му го връщам.
„-Ааа, лек път ви желая, и да спазвате правилника! Пазете точките си”
Бясна заради времето, което изгубих и за 20те лева ( дано ги дадеш по лекари, кретене!! ) и 10 минути по-късно паркирам пред дома си. Сега остава да не работи и асансьора.. 3 2 1 дзън! Слава Богу, наред е! Натискам копчето с номер 3 ( нищо, че съм на седмия етаж), вратите се затварят. Имам на разположение около минута време, за да успокоя дишането си. Поглеждам се в огледалото. Ок, задоволителна картина! Отключвам тихичко и се вмъквам като крадец в апартамента. Тихо е. Само часовникът на стената и моторът на хладилника се чуват. Ок, НЯМА ГО! Поглеждам към червената лампичка на телефонния секретар. Мига. КОШМАР! Търсил ме е на домашния. Слагам кафеварката на котлона, паля цигара, натискам „play” на секретаря и сядам на любимия си фотьойл. „2 нови съобщения”, ме уведомява с приветлив глас.
„Ф., мама е. Къде си, моето момиче? То бива, бива, ама ти вече съвсем ни отписа! Мини някой ден да обядваме. И татко ти се е затъжил.. Хайде, и да се обличаш, че застудя времето. Да си покриваш кръста! Хайде, маме и да дойдеш!
„Здравейте! Казвам се Илиана Станева и ви търся във ръзка със застрахователната ви полица. До 26ти е и исках да ви питам дали ще я подновите. Намирам се на телефон ******* всеки ден от.... ”
Ок, нищо трагично до момента. Гася цигарата и се изправям. Кафето ми е готово. Изключвам котлона и отивам в спалнята. Заставам пред огледалото и бавно се събличам. Дрехите ми още миришат на секс.. на потни страсти и грях! АУ! Малък белег, отдясно на гърдата ми! Трескаво го трия, все едно искам да го залича, но той си стои! Пребледнявам. Набързо свалям и останалите си дрехи, събирам всичко на топка и го мятам в коша с дрехи за пране. Пускам душа и заставам под него. Водата се стича по тялото ми, отмивайки и последните белези от поредната ми грешна нощ. Трия се с гъба. Натискам силно, чак се раздирам. Водата ми действа добре. С чисто тяло (само тяло) обличам дебелата си розова пижама и сипвам кафе. Чакам новини от благоверния. До тогава ще си мечтая. По-скоро ще си спомням. Ще копнея. За теб, за любовта в очите ти в моментите, когато ме докарваш до върха.. За „Ще те обичам завинаги! “ А само ако знаеше... Изтръпвам при мисълта, че мога да бъда разкрита! Усещам как кръвта се оттегля от лицето ми. Не, не, няма да го мисля сега. Не и сега, не! „Оооогън от любооооов”- разкрещява се Васил Найденов от телефона ми. Той е! Вдишвам дълбоко и отговарям на повикването: „-Алоо”
„Добър ден, бебе. Станала ли си вече? ” След 5 минути лукуми най-сетне затварям телефона и се чудя какво да сготвя. След час ще е тук. Май нямам много време.. спагети! Имам и готови супи ( такова меню и в Хилтън няма.. ). Слагам водата да кипне и се пренасям пред гардероба.
Навличам едни раздърпани дънки, една още по-раздърпана блуза и съм готова! Приготвям невероятно трудните за изпълнение блюда за вечерята си, пускам Бони Тайлър и чакам. В момента, в който се сещам, че „незаконният” телефон ми е в чантата и със звук, чувам звънеца на вратата. К–О–Ш-М-А-Р! Отварям вратата и приветствам съпруга си. Нищо в поведението ми не показва паниката ми. Абсолютна хладнокръвна кучка! Почти насила и преди още да се е събул, го натиквам в банята „да се освежиш, бе мило. След толкова път.. ”.
Докато се мие се изнасям на пръсти в спалнята и взимам порочния телефон от чантата си. Спирам му звука и го набутвам в обичайното скривалище – в калъфа на очилата ми в чекмеджето на нощтното ми шкафче. Ослушвам се за шума от чешмата в банята. Ок, още се мие. Връщам се
при него и му подавам кърпата с ангелска усмивка. Говорим глупости около половин час, през който изпушвам 5 цигари ( но както винаги, не го забелязва) и сядаме да вечеряме.
„Как спа самичка снощи? ”
За малко да се задавя.
„-Еее, таковата, аз чак на разсъмване заспах... четох една увлекателна книга и така... ”
„-Мисли ли си за мен”
„-О, да! ”-отговарям опитвайки се да накарам гласа на съвестта си да спре да ми напомня, че единствената ми мисъл бе да не вземе да звънне в.. неподходящ момент.
„-А... затъжи ли се за... знаеш..?
”-Естествено, мило, че съм се затъжила” Да бях се ухапала!
„-Искаш ли да отидем в спалнята? ”
„–Ами да, мило, ама след малко, да измия чиниите”
„-Остави ги, ела тук, хааайде ела и ми покажи колко добро момиче си.. ”
МРАЗЯ СЕ! Оставям се да ме завлече до спалнята търсейки спешно оправдание в мозъка си. НИЩО! НИЩИЧКО! Няма как да имам мензис за трети път този месец.. Стискам очите си и му давам това, което иска. Опитвам се да си представя, че си ти, но усещанията не помагат. Безмълвно отдавам тялото си и подарявам наслада.
„... ще те обичам винаги”-обажда се съвестта ми с твоя глас
Млъкни! Замълчи! Не сега.. после! Десетте минути на съпруга ми изтичат и доволен отпуска запотеното си тяло до моето.
„-Целувка? ”
Целувам го и придърпвам завивките. Аз програмата си я знам.. Сменям каналите един след друг и да пукна ако знам какво дават по поне един от тях. Секунда по-късно звучното му хъркане се разнесе от дясната ми страна. Изчаквам десетина минути и безшумно отварям чекмеджето и измъквам калъфа с телефона. Завивам сепрез глава и натискам нещо, за да светне дисплея. Имам съобщение. „Лека нощ, любов моя! Обичам те! ” Отговарям на ес ем ес-а подобаващо, прибирам телефона и се заглеждам в телевизора, докато Морфей ме отвежда в света на сънищата.
Дрин-Дрин-Дрин Будилникът се тресе на нощното шкафче. 6 сутринта е. Спирам го веднага и поглеждам към съпруга си. Не го е чул, не се е събудил. Тихичко измъквам телефона и отивам в банята. Пиша ти дълго и красиво съобщение.
„-Милооо, има ли кафе? ” – Разнася се гласът на мъжа ми
„-Не още, ей сега ще сложа кафеварката. Добро утро! ”
„-А, добре. Като е готово ме събуди! ”
Преглъщам сухо и отивам да правя кафе. По пътя обмислям варианта да му сипя отрова за мишки в кафето, но се отказвам веднага, тъй като в 6 сутринта няма къде да я намеря. Приготвям кафето и слагам телефона в джоба си. Ти още спиш, сигурна съм. Иначе би ми отговорил веднага. А е и без звук..
„-Хайде идвай, готово е кафето. ”
Идва, взима цигара и отива в банята. 10 минути по-късно все още е там. Ставам от масата и отивам да се облека.
„-Е, бе, мило, не можеше ли да ме почакаш, да си изпием кафето заедно? ”
Майната ти! Стискам зъби и преглъщам отново. Не отговарям. Обличам се и отивам да се разберем за ежедневните задачи. Ще се прибере към 3 от работа. Май няма да те видя днес. Скапва ми се и без това лошото настроение. Най-сетне затварям вратата зад себе си и отивам на работа. Скрита на сигурно място зад монитора на компютъра си, паля цигара и потъвам в размисъл. Развод? С удоволствие, но... има много „но”.
Най-страшното от тях ще си го помисля последно. Родителите ми, които 4 години се опитваха да ми втълпят, че този мъж не е за мен, че този брак ще е грешка. Естествено, не ги послушах. Но определено не исках да се завърна под бащината стряха с подвита опашка и да слушам за дълго време „Аз като ти казвах”, „Видя ли, че сме били прави”.
Не мога да причиня това на достойнството си. Следващата ми мислъл е, че върша неща, които буквално са ме оставили без такова. Разбира се, прогонвам тази мисъл и се връщам към основния проблем. Най-най-страшното е, че ти нямаш ни най-малка представа, че съм омъжена. Опитах се няколко пъти да ти гокажа... позаобиколен начин. По-точно ( да не се лъжем), ”опипах почвата”. Питах те какво не би ми простил.
Отговорът ти ме отказа от намеренията ми. Виждаш ли каква егоистка съм? ! Мъжът ми.. той понякога е точно такъв, какъвто беше когато се влюбих в него. В повечето случаи е себеично копеле, с малко просташки маниери.
Но мислейки за пореден път единствено и само за себе си, прикривах пред всички недостатъците му. С две думи, в моят кръг от познати и роднини, мъжът ми беше „МЪЖ–МЕЧТА”. Заболя ме главата. Достатъчно с тези мисли. Стига за днес. Имам доста работа и не усещам кога е станало 12. Лелеее, не съм поглеждала телефона, нито му пуснах звука. 8 неотговорени повиквания. Седемте са от теб. Набирам номера ти.
„-Добро утро, слънчице. Бях си забравила телефона в колата”
„-Притесних се, любов моя! Добре ли си? Липсваш ми.. ”
Господи! И на мен! Липсваш ми от минутата, в която си тръгвам от теб. Всеки път...
„-Ще се видим ли днес? ”
„–Едва ли... до късно съм на работа, а после трябва да отида при майка и татко. Утре, може би.. ”
„-Дори и за малко ли не можеш? ”
Усещам разочарованието в гласа ти, оглеждам се наоколо и тихо ти казвам „Мога сега... за малко”. Разбираме се набързо и трескаво обмислям поредния план за действие. Минутка по-късно напускам офиса, оставяйки на стола якето си и разхвърляни документи по бюрото си.
Така и да ме потърсят, ще си помислят, че съм някъде в сградата. Не върви и днес да кажа, че не се чувствам добре. Малко по-късно съм при теб. Посрещаш ме с целувка, с много целувки, притискаш ме силно към себе си и ми повтаряш, че ме обичаш. О, колко те желая! Колко много искам всеки ден да се будя до теб! Освобождаваме се взаимно от дрехите си и се любим, все едно ще ни е за последно! „Оооогън от любооооов! Изтръпвам! Мъжът ми е! Ставам, правя се, че гледам кой е, намръщвам се–„от офиса е” и отговарям „Моля? ” Отговарям монолектично на половинката си. Вътрешно ликувам. Заминава за Варна да види някакъв обект! Няма да се прибере! Не ти казах нищо.. само загатнах, че може да те изненадам приятно и си тръгнах. Докато карах към офиса се замислих за мъжа ми. Много често взе да.. ходи по обекти. Дали и той... Устройва ме това!
Така ще се разведа без проблеми с нашите! Такова прегрешение не е допустимо за тяхните разбирания. На финала може би водим и двамата двоен живот. И двамата се крием.. но никой не търси другия. Не ми пука! Дано да има любовница! ДАНО!
Работя усилено до края на работния ден. Прибирам се и пълня ваната. Кисна в нея около час, белким има някакъв ефект от килограма соли за вана с аромат на Розмарин, който разтворих във водата. Излизам и слагам толкова много балсам за тяло с етерични масла от Изтока ( така пише на шишето), че ми става лошо и ми иде да припадна. Рано е още. Сипвам си чаша джин – да се сетя най-сетне да купя тоник и отпивам глътка, за да се отпусна. Само да не заспя.. Глупости! И мъртва ще отида!
Гледам документален филм за любовния живот на стоножките и най-накрая ти се обаждам.
„–Какво ще правиш тази вечер? ”
„-Ще си сваля някой филм, ще го гледам и ще си легна”
„-Всичко това сам ли ще го правиш? Не искаш ли компания”
3 секунди мълчание
„Слънцееееее! Наистина ли, любов моя? Ако знаеш само как се зарадвах!! ”
Час по-късно се въргаляме в леглото. Гледахме и филм.. опитахме се поне. Беше прекрасна нощ! Обичам те! Чак сега ти го казвам... Тогава трябваше да си тръгна в 4 сутринта.
Прибрам се и пускам телевизора. Пържа картофи, които изяждам заедно с половин буркан кисели краставички. Ям две кисели млека. За равновесие изпивам и чаша джин без тоник – нямам тоник и за капак изяждам и половин шоколад, който не помня от кога е в хладилника.
Болна съм. Душата ми е болна.
Обаждам се в офиса и им казвам, че имам хранително натравяне. Разбирам, че не ми вярват, но не ме интересува. Най-много да ме уволнят. Обаждам се и на съпруга си и го уведомявам, че няма да ходя на работа днес. Ок, никакви възражения. Изкъпвам се и обличам любимото си памучно бельо и дебелата си пижама и се просвам отново пред телевизора. Задрямала съм. Събужда ме телефонът.
„-Ало? ”
„-Ало, чувате ли ме? ”
„Чувам, да”
„-Добър ден! ”
„-Добър да е! ”
„-Г-жа Петрова? Мария Димова съм.. ”
„Коя Г-жа Петрова? ”
„-Ами лекарката”
„-Коя лекарка? ” – губя търпение..
„-Психиатърката.. Не се ли обаждам в кабинета на д-р Петрова?? ”
„-Бъркате, Г-жо. Не е тук кабинетът на д-р Петрова, психиатърката” –за луди ако търсиш, има! , си мисля, но не го казвам.
Слагам кафе. Мамка му, нямам цигари! Преобличам се в анцунг, обувам едни маратонки, които бях купила с намерение да ходя на фитнес и от тогава гои нося само като изхвърлям боклука. Стигам до павилиона ( мазе някакво), навеждам се и се оглеждам за продавач
„-Какво ще желаете"-разнася се мъжки глас зад мен
„-Цианкалий”-просъсквам през зъби като същевременно се опитвам да си спомня името на психиатърката, която търсиха на моя телефон.. както е тръгнало, май ще ми потрябва..
„-Моля? ”
„–Един Парламент слимс, ако обичате”
Прибирам се и изведнъж се чувствам безкрайно изморена. Искам да спя. Искам да заспя и да не се събудя никога! Или, да се събудя, но без мъжа си. Т. е. без никога да съм била омъжена, за да не разбереш никога. За да не разбереш колко съм те мамила. За да не разбереш каква курва съм. Не мога да си причиня тази болка. Няма да те видя никога повече. Няма да ти се обадя, за да не се налага да те лъжа. Ще се усетиш, ако изведнъж ти кажа, че просто не те искам, а това не мога да си го причиня също. Да... до край егоистка!
М. М.
|
