Споделена история от Проза, литература |
Перверзен бакшиш
преди: 12 години, 10 месеца, прочетена 2732 пъти
Стоях пред входа на болницата, подпряна на дървените патерици, които ми бяха дали, и гледах ужасено стълбището. Докато вървях по коридора на излизане, не срещнах особени проблеми при придвижването с патериците, но сега имах чувството, че ще падна и ще си счупя още нещо. Огледах се безпомощно наоколо. Имаше доста хора, но никой не гледаше към мен. След малко реших, че ще мога да се справя и сама. За моя радост стълбите бях добре почистени. Преместих патериците напред и ги подпрях на първото стъпало. Бавно заслизах надолу, като внимавах да не ударя босото си ходило в стълбите. Лекарят ми беше казал, че в никакъв случай не трябва да стъпвам на пострадалия крак. По едно време се олюлях, но успях някак си да запазя равновесие.
– Помогнете на това момиче! За малко щеше да падне по стълбите! – извика една прегърбена възрастна жена. Минаващият покрай мен мъж направи крива физиономия и неохотно се приближи до мен. Аз му казах, че нямам нужда от помощ и продължих да се клатушкам надолу.
След известно време успях да се добера до паркинга. Спрях за момент, за да наместя щипката, която придържаше навития до бедрото десен крачол на дънките. Гипсът се виждаше почти целия; струваше ми се, че изглеждам ужасно потрошена. Реших, че не трябва да ми пука.
В единия ъгъл на паркинга беше спряло такси. Отправих се към него, шляпайки из преспите с изправния си крак. Студът вече започваше да щипе босото ми стъпало и аз размърдах пръсти, опитвайки да го стопля. Не успях. Ускорих крачка, защото исках по-бързо да се добера до таксито.
Чух бръмчене на мощен двигател и видях, че към мен се приближава огромен джип. Застинах на място. Джипът профуча само на около метър от мен и изпръска краката ми с киша. Гипсът стана целия на петна. Притесних се, защото лекарят ми беше казал, че не трябва да го мокря. Преместих патериците под дясната си мишница и се опитах да го почистя с лявата си ръка.
Продължих да се тътря напред. Придвижвах се по-бавно от преди, защото ме беше налегнала умора, а и пукнатото ми коляно пулсираше от болка. Мечтаех да се прибера вкъщи и да си полегна.
Видях, че таксито тръгва и извиках от яд. За моя изненада то заобиколи паркиралите коли, а след това спря точно пред мен. Отвътре изскочи мъж на около четирийсет години, който ми се усмихна приветливо.
– Видях, че вървите към мен и реших да ви улесня – каза той.
– Много ви благодаря, много мило от ваша страна – отвърнах аз и се ухилих широко.
Мъжът отвори предната врата, за да мога да вляза. Аз измъкнах патериците изпод мишниците си, хванах ги с дясната ръка и се подпрях на покрива на колата. Тъкмо се канех да седна, когато осъзнах, че гипсираният ми крак няма да може да се събере вътре. Вероятно ако бяха обездвижили коляното ми в свито положение щеше да се получи, но така – в никакъв случай.
– Така няма да стане, по-добре да седна отзад – казах аз.
Таксиметровият шофьор ме изгледа стреснато.
– Не, не! – възкликна той. – Ще избутам седалката назад.
Аз гледах скептично на предложението му, но се отдръпнах назад, за да видя какво ще направи. Той избута седалката и отпред се отвори доста място.
– Не искам да ви създавам затруднения – промърморих притеснено аз.
– Няма проблеми, та нали сте клиент.
Докато сядах, ударих гипсирания си крак във вратата и изписках от болка.
– Внимателно, внимателно! – извика разтревожено шофьорът. – Ударихте ли се?
– Нищо ми няма – отвърнах аз и махнах небрежно с ръка.
– Дайте да сложа патериците ви в багажника.
Аз му ги подадох, после хванах с две ръце гипса, за да се опитам да го наместя вътре.
– Подът е кален, по-добре подпрете крака си на таблото, ей там, над жабката.
Идеята му не ми се стори много добра, но не му възразих. А и долу наистина беше доста кално. Подхванах крака си с две ръце и го вдигнах нагоре. Бялата “колона” тежеше доста. Шофьорът изприпка до мен и ми помогна да подпра петата си над жабката. Ръката му се плъзна за момент по гипсирания ми прасец. Почувствах се неловко.
– Наместихте ли се удобно? – попита шофьорът.
Аз кимнах, а той запали двигателя. Казах му накъде да кара, после се отпуснах на седалката и притворих очи.
– Счупен ли е? – Той кимна към крака ми.
– Коляното ми е пукнато.
– Лоша работа. Боли ли?
– Не много, търпи се.
– Как стана?
– Паднах в една шахта.
– Мамицата им, крадат капаците на шахтите, затова стават такива неща.
Замълчах си. Изобщо не ми се говореше, исках само да се прибера вкъщи, да си почина и да се отърся от ужаса, преживян предната вечер.
Шофьорът престана да ми задава въпроси, сякаш бе усетил какво ми е настроението. Тогава забелязах, че той от време на време поглежда босото ми стъпало. В очите му блещукаха странни пламъчета.
– Имате изящен глезен, а и извивката на стъпалото ви е много секси – каза той и нервно прокара пръсти през косата си. Аз се изчервих и се вторачих стреснато в лицето му. Той се усмихна плахо. – Пръстите ви са малко късички, но пък имат момичешки чар. Хубаво е, че не сте си лакирали ноктите. Не харесвам лакирани нокти.
– Какви ги дрънкате, по дяволите? – извиках аз и се надигнах.
– Спокойно. Просто реших да ви направя комплимент. И не ме гледайте с такива уплашени очи. Не ям хора.
– Това, че не ядете хора е прекрасно, но още по-прекрасно ще е ако престанете да ме задявате и ме закарате до вкъщи.
– Ще ви закарам където трябва, не се тревожете – каза той, ухили се мазно и добави: – Струва ми се, че под този гипс се крие един строен и добре оформен крак.
– Вече разбирам защо висяхте пред болницата.
– Дълго чаках да се появи нещо свястно – каза той и се изсмя гръмко, като потърка слабините си с длан.
Реших да си мълча, за да не го предизвикам. Страхувах се да не ме нападне, още повече че в момента се чувствах напълно беззащитна. Дори и да спреше колата, пак нямаше да мога да му избягам с този крак, да не говорим, че патериците ми бяха в багажника. Притворих очи и се опитах да пропъдя лошите мисли. Казах си, че ако се държа спокойно и уверено, той няма да ми налети.
– Умълчахте се нещо – каза той, после намали леко скоростта и постави ръката си върху гипсираното ми бедро. Вторачих се в мазолестите му пръсти, които бавно опипваха твърдата превръзка. Не усещах докосванията, но въпреки това се чувствах омърсена. Отблъснах ръката му и посегнах да му ударя шамар. Той се дръпна настрани, натискайки рязко спирачката. Политнах напред. Гипсът се плъзна нагоре по таблото и стъпалото ми се удари силно в предното стъкло. Пукнатото ми коляно изщрака, поемайки голяма част от натиска. Силната болка ме накара да извия гръб и да изпищя. Ръцете ми трепереха неконтролируемо.
– Хей, момиченце! – изкрещя гневно шофьорът. – Какви ги вършиш? За малко да катастрофираме! – Той отби вдясно и спря до оградата на някакъв строителен обект.
Аз извърнах глава към страничното стъкло и избърсах с длан сълзите, които бяха избили в очите ми.
– Гадняр! – изсъсках аз.
– Не стига, че си потрошена, ами и по-голяма беля си търсиш!
Аз отворих вратата и с две ръце леко повдигнах гипсирания си крак, като се опитах да го измъкна навън. Пръстите ми се заклещиха между тапицерията и инструментите, който стърчаха от страничния джоб на вратата.
Видях, че шофьорът ме гледа учудено.
– Къде си тръгнала, още не сме стигнали?
– Не ми е приятна компанията ти – казах жлъчно аз и блъснах ядосано гипса, заради който бях станала беззащитна като бебе.
– Не знам дали си спомняш, но патериците ти са в багажника. Съмнявам се, че ще можеш да ходиш без тях. Всъщност, би ми било интересно...
– Дай ми ги веднага! – изкрещях аз и стиснах юмруци.
– Леле колко си бойна. Направо ме хваща страх.
– Преди малко май те хвана страх. Дай ми патериците! – казах аз, като се опитах да прикрия треперенето на гласа си.
Той се усмихна тънко и наведе замислено глава.
– Само ако ми позволиш да погаля... глезенчето ти.
– Ще се оплача в полицията. Това си е чист сексуален тормоз.
– Нищо лошо не съм направил. А и от опит знам, че от оплакването ти няма да има никакъв резултат.
– Откакто паднах в шахтата като са ме почнали... – казах аз и се засмях сухо. Вече не се страхувах. Всичко започваше да ми става безразлично. – Харесва ти глезенчето ми, а? – Освободих крака си и отново го подпрях върху жабката. После затворих вратата. Бакшишът следеше всяко мое движение. Размърдах босото си стъпало, а той изпъшка и прокара нервно длан по лицето си. – Попитах те нещо.
– Харесва ми.
– Какво пък толкова му е хубавото?
– Ами...
– Казвай, казвай – окуражих го аз и стиснах зъби, защото коляното ми отново се обади.
Той си пое дълбоко дъх и каза:
– Имаш фини кости и кожата ти изглежда толкова нежна и... чиста. А тези изящни извивки...
– Защо изведнъж стана толкова срамежлив? – попитах аз и се загледах в него с наклонена на една страна глава.
Той си замълча.
– Слушай ме сега внимателно – подхванах аз. – Няма да ти позволя да галиш глезена ми. Ако опиташ, ще ти издера очите. Вече ми писна да ме опипват. Не ме гледай, че съм дребничка, когато се ядосам, ставам много зла. Сега бързо ме закарай, където ти казах, защото нямам никакво време за губене. Ако се държиш като добро момче, ще ти позволя да ми дадеш телефона си. Може да реша пак да се повозя при теб. Предполагам, че нямаш нищо против. Ще имаш възможност пак да погледаш глезенчето ми. И гипсчето също. Какво ще кажеш?
– Добре – измънка той и подкара колата.
Таксито спря пред блока, в който живеех. Подадох на шофьора десет лева, а той махна небрежно с ръка и каза:
– Няма да ти взема пари заради дребните недоразумения помежду ни. Следващият път ще платиш.
Аз се изсмях жлъчно, хвърлих десетачката в скута му и отворих вратата. Захванах се с трудната задача да измъкна гипсирания си крак отвън. Таксиметровият шофьор ме гледа с лъскав поглед известно време, после излезе и отиде да отвори багажника. След около минута успях да справя. Стъпих на асфалта със здравия си крак и се изправих, оттласквайки се с ръце от седалката. Подпрях се на покрива на колата и зачаках онзи да ми донесе патериците. Не разбирах защо се бави. Откъм багажника се чуваше тракане, което ме изнервяше.
Той ми подаде патериците и ме огледа с преценяващ поглед, докато ги затъквах под мишниците си.
– Сама ли живееш?
– Не е твоя работа – отговорих троснато аз и се отправих към входа. Кракът ме болеше по-силно от преди. Зачудих се дали не се е повредил още повече от удара в предното стъкло.
– Права си, не е моя работа – каза шофьорът и тръгна след мен. – Просто си помислих, че ще имаш нужда от помощ. Пазаруване, готвене, миене на чинии. Няма да ти е лесно, както са те гипсирали.
– Би ли ме освободил от присъствието си? – казах аз през рамо, спирайки за момент.
– Добре – промърмори той и преди да се усетя мушна нещо в страничния джоб на палтото ми.
– Какво е това?
– Визитната ми картичка. Нали ми каза да ти дам телефона си. Ако ти потрябва такси, просто ми звънни. За мен ще е удоволствие да...
– Добре. Хайде сега ме остави на мира.
Той ми махна с ръка и тръгна към таксито. Изчаках го да завие зад ъгъла, след това хвърлих визитната картичка в близкото кошче за боклук.
|
