Две сърца-една любов 2
преди: 12 години, 6 месеца, прочетена 1808 пъти
ІІ глава
Сутринта станах рано и се изкъпах, после се облякох-черен панталон, черно сако и отдолу бяла риза. Обувките ми бяха ниски(без ток) и черни-нещо като пантофки. Прекалено делово, но ми беше все едно. Сресах се, взех си нещата и ги набутах в една чанта, нея я преметнах през рамо и тръгнах.

Без да мисля, минах по онзи кратък път, който ми носеше толкова спомени. Целувките под дъжда, закачките, милувките, усмивките, чувството да се събудя и да усетя как здраво е увил ръка около кръста ми. За миг бях спряла, но се осъзнах и продължих. Точно си мислих, че нищо ми няма, когато видях любимия ни ресторант и спрях все едно някой туко-що ме е ударил и не мога да повярвам. В съзнанието ми изскочи онзи спомен, последният ми спомен с него.
Прегърнах го силно и долепих устни до неговите. Сякаш бяха две части от пъзел и се сливаха перфектно. Вложих толкова чувства в тази целувка. Исках за последно да усетя мириса му, да чуя дишането му, да прекарам пръсти през прекрасната му коса, да се вгледам в красивите ми очи, да усетя кецовете му да се допират до пантофките ми, ръцете му да са на кръста ми. Всичко това, което правеше целувките ми с него неповторими, прекрасни, перфектни. Всичко, което за последно го правеше мой.

Излязох от транса и разклатих глава. По дяволите, минаха две години и все още само при мисълта за него ми се завива свят. Бръкнах в чантата си и изкарах цигарите и запалката си. Извадих от кутията една и я запалих. Трябваше просто да се успокоя и да не мисля. Просто да дишам и издишам.... цигарения дим. След минута отново вървях към университета. Стигнах, поех си дъх и влязох.

След изпита нямах друга работа и тръгнах да излизам. Въпреки че вървя пеша до университета си, имам кола и мога да карам. Явно Лиа я интересуваше точно това, защото ме чакаше и ме поздрави с думите:
-Може ли с Анджи да ни закараш на концерта и да ни вземеш? Моля, моля, моля!
-Добре, добре, но ти какво правиш тук? -попитах учудено.
Тя учеше в съседния универститет.
-Ми дойдох да те питам, защото свърших по-рано.
-Аха и на кой е този концерт, че толкова се радваш?
Лиа ми се ококори със синьо-зелените си очи и посочи милионите плакати, които не бях забелязала. Вгледах се. И... не можех да повярвам. Та това беше той, с неговата любима китара, на която ми свиреше разни песни и ги пееше. Обичах я. Той също, даже понякога ревнувах. Беше с нея, усмихнат, с блестящи очи, кецове, шапка, панталон и суитчър. Отдолу името му бе изписано с голeми букви и имаше подробности за концерта. Не, бяха няколко концерта. Той бе отново тук. Толкова близо. Хиляди мисли, не, този път бяха милиони, нахлуха в главата ми.
Изведнъж всичко стана черно.

-Мили Боже! Събужда се! -чух познат глас. Отворих очи и се вторачих в тези на Лиа, защото тя ме зяпаше все едно съм с тумор, а не съм припаднала просто. Усмихнах се леко, за да й покажа, че съм добре, но тя не схвана намека, затова ме попита:
-Как си?
-Добре. -проърморих отегчено. "Нормално ли е да искам пак да припадна? " Тази мисъл излезе веднага от главата ми щом се сетих за причината. Пак мисли и спомени. Или по-точно-един.

Беше четири месеца след като замина за САЩ. Звъннах му, но вдигна момиче. То каза, че сега той е зает. Точно щях да затворя, когато чух гласа му. Онзи прекрасен глас, който ме караше да се разтреперя. Който, ако ми заповядаше нещо, независимо какво, щях да го направя. Неговият глас.
-По-добре ни забрави. Забрави, че е имало нас.
След това затвори. От тогава имам само спомени. Спомени как си играеше с косата ми, как правеше всичко само и само да го целуна, как буквално ме боляха устните да го правя, как се смеех като луда, когато ме гъделичкаше за наказание, как ядяхме сладолед и той винаги се цапаше, как сe взирахме един в друг с часове и не ни омръзваше. Обичах това, обичах него. Бях лудо влюбена. Прекалено влюбена. Летях в облаците. Той беше моя наркотик, към който се престрастих толкова много, че сега не знам далu някога ще спре да ме боли. Тази болка, мамка му. Сякаш милони ножове, колове и куршуми се забиват в сърцето ми и то става на прах, отново и отново щом изляза от сладката омая на красивите спомени и осъзная, че никога няма да бъде отново мой.


Това се е получило много трагично. Лично аз никога не съм се влюбвала, пък и няма как-на дванадесет съм. Та надявам се да ви хареса. Рядко получавам коментари, които да ми казват точно какво мислят за историята. Така че... Коментирайте! Наистина искам да знам, защото:
1. Това ми показва дали е харесвана историята. Не мога да го разбера само по това колко прочита има.
2. Помагам ми да разбера дали ставам за писател, което по принцип е основната ми цел. За това пиша точно тук.
3. Всеки коментар, които ми помага с нещо или пък е просто положителен е като да ме прегърнете и да ми дадете съвет, с който да постигна много.
И наистина искам да ме критикувате, но не бъдете цинични. <3

Съжалявам, ако има грешки!
Едно огромно "БЛАГОДАРЯ" за това, че отделихте време и прочетохте моят опит за разказ! <3
crazydreamer