.... no name
преди: 11 години, 7 месеца, прочетена 1446 пъти
В покрайнините на Лондон се простираше малкото селце Пенгсбърн. Спокойно място, на което можеш да останеш сам със себе си, без досадните позвънявания от службата и забързаният начин на живот в големия град.
Имах вила тук- единственото място, на което успявах да възстановя силите си.
Вилата беше просторна, с голяма веранда и много прозорци. Обичах светлината. Толкова е приятно да се събудиш сутрин не от какво да е, а от самите лъчи на слънцето, огряващи лицето ти.
Всяка сутрин за мен беше различна. Не знаех какво ще стане в даден момент. Ставах, правех си кафе, слагах от ароматният ми тютюн в лулата и излизах на верандата. Ах, казвах си, колко щастлив ме правят малките неща, когато започна да им обръщам внимание… ваниловият аромат на тютюна, миризмата на кафеената пара, песента на птиците, цялата зеленина, която ме обкръжава… ме караше да се усмихвам!
Времето на това място сякаш беше спряло отдавна. До сега не вярвах, че това може да проникне в умът ти и да натисне бутонът “STOP”.
След обикновените ми сутришни действия спирах да мисля за изненадите, които живота ще ми предостави ако се върна в Лондон. Оставях всичко в ръцете на съдбата и разчитах на позитивните ми мисли. Научих се да правя това след хилядите грешки, които бях направил, по грешните пътища, които бях извървял докато не намеря това, за което съм роден – моята страст, моята неосъществена мечта. Само при мисълта за нея, очите ми започваха да греят като звездици.. Е, тя беше театърът…
Сцената ме привличаше, само на нея се чувствах истински жив, спокоен, само на нея изваждах всичките си маски и избирах най-подходящата.. цялото напрежение, което се криеше дълбоко в мен излизаше бавно, болката изчезваше.. сякаш театърът беше моят лек за живота. Уви, не работех като актьор. Когато бях малък, родителите ми се опитваха да развият „таланта” ми на математик. Сега работя като счетоводител и ходя на работа с отегчение. Какво би било по-лошо от това да ходиш с нежелание на работа и да броиш минутите до края на работния ден? Чувството да ставаш сутрин намръщен, да усещаш как изпадаш в дълбока дупка на съзнанието си. Можете ли да си представите как едно просто неизпълнено желание може да преобърне живота ви.. Всичко остава в миналото. Научих се вече да управлявам сам живота си, научих, че това което те прави нещастен те убива по-бързо. Все още съм млад и имам шанс да сбъдна мечтата си. Запитах се какво чакам- нима да остарея и да не ставам за нищо и после да си отида от този свят с мисълта за неизживяното си желание? ! Хм, след секунди размисли в умът ми светкавично изникна идея- защо не напусна службата и не стана актьор?
Следва продължение…