Споделена история от Проза, литература |
Между трансформатора и дървото - Невидим плащ (част 2)
преди: 11 години, 5 месеца, прочетена 1725 пъти
Между трансформатора и дървото
(част 2)
с. Царичина, община Костинброд
ДЕН 1
15:49:00
Невидим плащ
Багериста продължаваше да отмества пръстта от входа на тунела, когато вече късният следобед отстъпваше мястото си на вечерта. Макар и климатика да работеше до дупка, дори и вече да не беше толкова топло, студена пот избиваше багериста. Това беше формата на притеснението му, че няма да свърши до вечерта, и жена му отново ще му държи конско. А тя не беше никак мила.
Той беше сам на обекта в момента. Никой друг нямаше работа там.
Всички останали бяха до белият бус, а до него отдалече личеше яркият силуета на бомбаджията, който беше огрян неволно от най-хубавото слънце за деня - това, което тъкмо е решило да тръгва към мястото на хоризонта, където залеза би бил най-магичен след няколко часа. Той се беше подпрял там, на врататата, и се смееше като луд, така, че всичко в радиус от около стотина метра може би слушаше смеха му, а и не само неговият. Всички се смееха на нещо.
- И съдията казал - “ей, пе*ераст, да върнеш на момчето кравата” - Хахахахахаха.
- Лелее, хахахаха - бригадиря се смееше като напушен в този момент.
Да, това беше онзи стар виц за странната и безпогрешна логика на тримата братя, чиято крава е била открадната, но въпреки, че бригадиря и другите две момчета там до буса го знаеха, когато бомбаджията го разказваше, той го правеше по някакъв много странен и интересен начин, който като че ли се дължеше на развитият му черен хумор.
Специалист по експлозиви с черен хумор? Ха, какво клише, но си беше така.
От време на време багериста поглеждаше към колегите си там до буса, които продълшаваха да се смеят на бомбаджията - енциклопедия за вицове, и като че ли се забавляваха. Докато изсипваше поредната лопата във вече втората насъбрала се до багера купчина пръст, той е чудеше защо живота винаги е несправедлив, но не му остана време за философски разсъждения. Докато обръщаше кофата, злобно впил от яд пръсти в лоста на багера, монотопният шум от двигателя на машината беше разсеян от някакво тропване на метал по твърдата като камък пръст.
(всички се смееха... студена пот)
Багериста погледна към купчината. Там наистина, най-отгоре се бееше нещо метално, открояващо се от чернилката на земната маса. Не беше и бетон, защото бетона не би издрънчал така, като тенекия. Той слезе от багера, но не загаси двигателя.
Отиде до купчината, и вдигна металното нещо. По всичко си личеше, че то беше някакъв уред. Отгоре с големи черни букви с онзи шрифт с който в миналото се бележеха имената на руските уреди, приятно скъсени и удебелени букви с които руснаците като че ли си мислиха, че ще придобият по-голяма четливост на името, беше написано: “Гайгер A-10”. Надписът беше доста избелял, но се четеше.
Това беше гайгеров брояч. Багериста започна да го разглежда. Гайгеровият брояч не беше нищо повече от един уред със стрелка. Поразгледа го няколко минути, и може би някъде дълбоко подсъзнателно вече се беше замислил защо му е на някой да използва гайгеров брояч в тази дупка. Тази мисъл обаче бързо беше заличена от една друга, набита в мозъка му като габърка. Това беше един ред от онази инструкция - “ако членовете първата контролна група, заета с разкапсулирането и разчистването на входа на тунела намери при извършване на задълженията си какъвто и да е било предмет от човешки произход в или около тунела, те се задължават да го предадат на следващата контролна група”. Въпреки всичко обаче той реши да го покаже на останалите, защото най-вече продължаваше да му е чудно какво е предназначението на този гайгеров брояч в тунела, и защо е бил оставен там.
- Хей, момчетаа - провикна се багериста с вик, насочен към белият бус, където всички дружно продължаваха да се хилят гръмогласно. - елате да видите нещо.
- Какво има? - изкрещя бригадиря.
- Елате да видите де.
И четирамата мъже от буса се насочиха по онзи същият път, през полянката с високата трева, насредата на която днес по изключение имаше две големи купчини пръст и хиляди ситни парчета бетон, пръснати по тревата, която вече беше придобила жълтеникаво-златен отенък от яркото слънце, което я осветяваше. Когато мъжете минаха зад трансформатора, който в този момент беше огрян от приготвящото се за залез слънце, и хвърляше сянка като слънчев часовник върху полянката, те видяха, че багериста държи нещо в ръцете си. Това може би щеше да бъде последният път, когато те минаваха толкова спокойно и безгрижно пред старият трансформатор и високото дърво до него.
(всички се смееха... студена пот)
- Какво е това? - попита бригадиря вече с доста силно любопитство.
- Прилича на гайгеров брояч. Много интересно.
- Къде го намери?
- Беше измежду пръстта, която разравях от входа на тунела.
- Защо му е на някой да оставя гайгер в тази дупка?
Бригадиря си спомни прослужените в казармата като шофьор на камионетка дни. В неговото поделение имаха само два гайгерови брояча, а то, поделението беше доста голямо. Те стояха винаги заключени в стаята на старшината, и ги използваха само по време на учение. Излишно си спомняше и думите на старшината, че тези уреди са скъпи за направа, и войника е длъжен когато борави с тях да ги пази като очите си.
Веднъж един негов приятел, войниче, беше счупил стъкленото прозорче под което беше циферблата на един от гайгерите по време на учение. Старшината беше толкова ядосан, че го наказа да пази знамето шест поредни вечери. Именно за това той си мислеше, че е безотговорно да бъде зарязан такъв уред в тази дупка, пък и защо му би било на някой да мери радиация тук? Това беше просто глупав тунел в който са търсели златно сърковище, пък после и някаква “жута маймуна”. Глупави българи.
- Мислиш ли, че знам? !?
- Пробва ли дали работи?
- Изключено, това нещо е било в тази дупка 27 години.
- Ако е руски, ще работи - обади се бомбаджията, впил поглед в бригадиря, който разглеждаше като индианец уреда - дай на мен.
- Тези уреди са правени да издържат, армейски са.
Бомбаджията взе гайгеровият брояч, и отвори някакво отделение в задният панел на корпуса на уреда.
- Да, две 9V батерии - стандартен руски гайгер. Имам в буса пет резервни за детонатора. Някой има ли желание да си поиграем с уреда?
- Може - бригадиря отговори колебливо. Все пак в онази инструкция никъде не беше написано, че нямат право да си играят с предметите, които може би ще открият.
- Ей сега идвам тогава.
Бомбаджията се насочи към буса. След малко се върна с две 9V батерии.
- Така, да видим дали работи - той замени вече окислените разпадащи се стари 9V батерии с чисто новите, марка “Toshiba”. Едва ли този уред дори някога си е мечтал за такива, хаха.
После той завъртя ключа на уреда точно до скалата му. Уреда проработи! Започна да се чува звук, подобен на туптящо през секунда човешко сърце.
Уреда отчете нормалният радиационен фон - 0. 20 микросиверта.
- Еха, работи - очудиха се къртечарите, които се бяха подпрели на онова дърво, където наобяд бригадиря изяде два сандвича със шпеков салам.
- Как се работи с това чудо? - попита любопитен багериста.
- Първо трябва да се центрова, ето от тук. - бомбаджията натисна едно ключе точно посредата на прозорчето на уреда, и го завъртя по посока на часовника, докато картанено черната стрелка на гайгеровият брояч не залепна за показание 0 рада.
Той пусна ключето, и в момент уреда започна да издава някакъв различен звук. Да, онзи характерен съскащ и силен звук, които всички са чували на архивните кадри от старият руски хеликоптер, кръжащ около гръмналият реактор на “Чернобил”.
Макар всички да си мислят, че звука е от перката на хеликоптера, то той винаги си е бил от гайгера. Радиоактивните частици в онази сутрин над Припят бяха толкова много, че гайгера, използван от военните там, който беше доста подобен на този, открит в дупката, просто не насмогваше да регистрира всички частици звуково, и за това звучеше повече като гърмяща змия, отколкото както е проектиран да звучи и отчита.
- Какъв е този звук по дяволите? - бригадиря също знаеше как звучи гайгер, който регистрира силна радиоактивност, от онези същите кадри.
- Мамка му, 2 рада! Мамка му! Тук е радиоактивно! - бомбаджията гледаше като герой от “Мъглата” на Стивън Кинг, чиито крак е откъснат от чудовището, промъкващо се през плъзгащата врата на склада на супермаркета в който се бяха скрили всички.
(всички се смееха... студена пот)
- Какво по дяволите говориш? Какви 2 рада? Дай да видя! - бригадиря погледна стрелката на уреда, която се беше заковала на 2. 1 рада от скалата, и не мърдаше.
- Този уред е развален, хаха. 2 рада, да бе да!
(това нещо е седяло в тази дупка 27 години)
- Колега... тези уреди не се развалят. - бомбаджията продължаваше да гледа все едно току що Динамо беше вкарал телефон в стъклена бутилка от бира
- В момента стоим до радиационно лъчение с мощност 2 рада. - бомбаджията погледна купчината пръст до багера, и приближи гайгеровият брояч до нея без да сваля онази физиономия от лицето си.
Стрелката на гайгера бавно започна от 2. 1, да се показва на 2. 3, докато не стигна 2 и половина рада.
- Пръстта, мамка му! Тази пръст е радиоактивна!
- Не може да бъде! Но защо? - бригадиря не вярваше все още, че в продължение на няколко часа най-вероятно те бяха облъчени от невидият плащ на радиацията, бълвана от тунела.
(всички се смееха... студена пот)
- Колеги, мисля, че трябва да се махаме - предложи някой от картечарите.
- Как ли пък не, заради един развален тъп гайгер? - провикна се бригадиря.
- Не е развален, казах ти, мамка му! - бомбаджията в продължение на около вече две минути не беше помръдвал поглед от стрелката на гайгера, а в ушите му беше само звука. Беше стиснал уреда здраво, също както накрая онзи човек стиска един орех на рекламата на новото мляко с 5 % масленост за мъже - да изчезваме.
Бригадиря погледна останалите четирима мъже в очите. Тези на бомбаджията обаче не се виждаха, защото бяха забучени в екрана на гайгеровият брояч.
- Да се махаме, бързо - вече съгласно изрече в ефира бригадиря.
- Не, не, не, не, не... какъв е... какъв... какъв... смилъса... какъв е смисъла? Рада... 2 и половина... рада... МЪРТВИ СМЕ!
Той знаеше какво означава лъчение с такава доза. Мъчителна смърт. Първо се започваше от повръщане, после изгаряния по кожата, по-ужасни и от напреднала некроза, накрая период в който се чувстваш здрав, и накрая... влошаване и смрът.
Радиоактивно отравяне... Да, бомбаджията четеше доста редовно статии в Уикипедия.
Обичаше да прекарва времето си пред искрящият монитор на компютъра си в късните вечери. Намираше някакъв особен романтизъм в това, но като че ли ну ме беше в момента до такива мисли.
- Кой е стоял най-близо до пръстта?
- Аз... - отрони вече с подобна на бомбаджията физиономия багериста - аз, мамка му, аз, естествено, защо дори питаш?
Багериста вече беше изпаднал в явна истерия, предвид това, което беше осъзнал явно.
- Кой друг? Ти - посочи бомбаджията бригадиря - колко време стоя в близост до пръстта?
- Не повече от 2-3 часа... мили боже... не знаех...
- Мамка му! Мъртви сме! Защо ни пратиха тук? Не знаеха ли?
- Знаели са! Мамка им стара!
- Мамка му! Не са предвидили, че ще намерим гайгеров брояч.
- Прасета! Свини, мръсни свини!
- Да се махаме, веднага, мамка му! ВЕДНАГА!
(всички се смееха... студена пот)
Петимата мъже хвърлиха всичко на земята. Гайгеровият брояч падна в изкопаният вход на тунела - там, откъдето го бяха вземали.
Затичаха се към буса.
(Защо му е на някой да оставя гайгер в тази дупка? )
Слънцето беше пристъпило към мястото, където тази вечер щеше да залезе.
Прекрасният процес вече беше започнал - лъчите ставаха все по-златни.
Тихият селски път приютяваше всеки един лъч от тази магия, но малцина от тях се отразяваха навред селският асфалт, който отдавна приличаше на черен път.
В момента в който едно парче вестник беше помолило вятъра да му помогне да пресече огретият от слънцето селски път, белият бус изфуча с мръсна газ, убивайки всичко магично в гледката.
Пушека от изгорелите газове дълго остана на мястото, където бомбаджията беше форсирал колата най-силно - там на селският черен път, където времето беше като че ли замръзнало - точно там, между трансформатора, онова старо и дърво и малката полянка с две купчини пръст, един багер “Case”, две изхвърлени Hilti-та, късчета бетон по златната трева, и... една дупка.
(И съдията казал - “ей, пе*ераст, да върнеш на момчето кравата”…
Ха-ха-ха)
(следва продължение)
|
