Споделена история от Проза, литература |
Меланхолия
преди: 10 години, 8 месеца, прочетена 1704 пъти
Ето пак залез е. Поредният
ден се стопява.
Гората самотно заспива в нощта.
И какво, и ти ли заминаваш…?
Е, хейде тогава- да ти стисна ръка!
Ледният трепет на миг неизживян
застава неусетно между нас.
Ти си така усмихнат, засмян,
а меланхолията- това съм си аз.
Не, не се притеснявай изобщо,
не ме натъжава наща раздяла.
Просто залеза, после звуците нощни…
но това и преди съм го преживяла.
Когато усетиш че носиш пътник стар,
скрит дълбоко в гърдите,
всяка есен е някак товар
и безмислено тъжни са дните.
Де и аз да си имах идея,
де да нзаех какво е съдба!
Де да знаех за какво живея
или, бога ми, поне за какво да умра!
Тогава, едва тогава, може би,
щях за теб да изпитам печал,
но сърцето кораво не сълзи
Сърце нечовешко, сърце от кал.
Така че тръгвай, да стиснем ръце,
защото навън тъмнината е гъста,
защото го няма онуи детско сърце,
защото есента не е вече пъстра.
Тя е само кал- спомен захабени,
вече е само ехо, отминал аромат.
Вече е само тъга по изгубеното време,
вече е Раят, превърнал се в Ад.
|
