Споделена история от Проза, литература |
На изпращане
преди: 9 години, 8 месеца, прочетена 1995 пъти
Толкова сълзи на изпращане изплака, майчице,
а татко на шега, каза да не мисля за това,
че щяло така, да ми върви по вода.
"Защо го правиш? " - очите питат онова,
което устните не биха никога изрекли.
Не ли тука майчина те песен люля,
и не е ли тука всичко онова,
което те е изградило... Кръвта е полудяла!
Разделя се със своето лоно тя,
със онази, нейната земя,
която вечер ухае на минало
и на тютюна на дядо.
Есен е сега, мили мои и най-добри,
вижте щъркелите вече отлетяха.
На пролет с тях ще се върна,
с мартеничка мама пак да ме закичи.
Да чуя пак потока придошъл -
песен по-красива още никой не е написал.
Да чуя лястовичките, които
с песни пак изграждат разбити гнезда.
Да чуя вятърът, който
носи аромат на люляк и на свобода.
Ослепявам.
Потока, гнездата, вятърът - няма ги.
Започвам всичко тук до агония да мразя.
Не виждам ни минало, нито път.
И това ме изгаря, разяжда.
Умирам.
Заминавам, за да спася България,
за да я запазя цяла и обичана,
тук от ляво,
там където бие
плът от вашата плът, майчице.
Но кълна се ще се върна.
Щом щъркелите видите в небето,
как играят и се радват,
как поемат роден въздух във гърдите
и ги чуете да тракат,
излез пред къщата ни, мамо,
и не спирай да ме чакаш.
А татко ти, във избата слезни,
налей от лютата ракия -
за мочта сватба дето я събираш.
И наздравица вдигни.
Чак тогава татко поплачи,
за всичките онези,
които като тебе чакат
щъркелите детето им да донесат.
И да върнат на място сърцата им
|
