Психически болен ли съм?
преди: 4 години, 11 месеца, прочетена 923 пъти
Не разбирам само, аз ли съм луд? Нещо ли не ми е наред? боли ме от всичко, боли ме толкова много и изживявам всичко като, че аз съм причината за него. После сякаш изведнъж ми писва и забравям.


Здравейте! Много пъти съм писал тука като ученик и съм получавал разбиране от много от вас. Само, че сега е различно, нямам разбиране нито от себе си, нито от близките. (ако има пунктоационни и правописни грешки, знайте, че не съм на удобна клавиатура и хич ми не е до това сега) Не съм сигурен от къде точно започна, но правейки самоанализ всичко най-вероятно се е зародило в детска възраст. Няма да споменавам как съм отглеждан и какви точно методи са използвани върху мене, много обичам родителите и батко си. Вече обаче не съм сигурен в нищо. Като изцеден съм от всичко. Дори не мога да плача, не мога да се смея, живея в страх и паранои, че съм лош човек, че ние като хора нямаме смисъл сами по себе си, нямаме и стойност. Проблемите ми са се зародили много отдавна, а може би не. Дали беше тревата или средата? Дали това или онова?

Как да започна, не зная! Толкова много мисли, та чак до безкрая!
На всеки, на когото съм споделил, че съм пушил трева дълго време или съм работил в твърде натоварваща и забързана обстановка и ми казва, че е от това. Че там е разковничето, че това трябва да елиминираме, че съм най-големия злудей, дето е пушил и тн.. наркоман.
Не знам обаче, колко от вас си дават сметка, че в тоя свят всичко е твърде относително, дори животът като такъв. Книгите, които съм чел са били подобия на 1984, Имена на вековете и тн.. дори вече не помня. Израстнах в среда, която ме накара да поставям въпроси като - това нужно ли е, мога ли да си го позволя, рационално ли е? Среда, която сега си спомням с такова умиление, но и с ужас как ме е изградила като индивид. Леле, аз съм почти на 25, а нашите на 60 и толкова, толкова, толкова много ме боли за загубеното време, отминали моменти, старосста, живот-смърт. Много от вас ще ми кажат да живея за мига, ама аз тая игра мисля, че я превъртях.
Може би съм психично болен, вече дори не мога да спя. Събуждам се от неспокойство, имам тикова и постоянно виждам в главата си кошмари - буден или в сън. Понякога осъзнавам, че съмнувам и променям сънищата си. Случват ми се и някакви паранормалности, за които няма да изпадам в подробности, че ще ми подпишете присъдата.
Някак обаче измежду всички тия неща дето изписах, моята физиономия остава сериозна, с отпуснати надолу бузи, неутрална до леко разочарована. Празно лице!
Празно, но с много болка в него, опитах да говоря с толкова много хора и никой не ме разбира, препоръчват ми психиатри, а мисля, всички осъзнаваме закономерноста в днешно време между бизнес и постоянен клиент. Страх ме е, че ще кажа нещо грешно, може би наистина съм лош човек и ще ми бият иглите или ще ме разкостят пред всички. Толкова ми тежи та чак не ми пука вече и някак усещам как губя същността си, ... край. Вече я няма. Аз не зная кой съм. Когато забравя за личните си проблеми и симптоми (защото страдам и физически и ходя по доктори, които ми казват, че всичко е наред и проблемите не са толкова силно изявени за да е нещо, нашите казват същото и "приятелите ми") слагам това в кавички, защото аз никога не съм смятал, че на тоя свят има приятели, съпруги/зи и тн. Всичко това са бизнес интереси... търсене на комфорт най-общо казано.
Да ама не аз съм избрал да съм тук и сега. На този свят. Не знам кой е -баща ми ли, Господ ли. Аз съм възпитан християнин, в близко до бедността семейство и с всички тия изчетени книги, които дори не помня, чисто идеята ми е останала. Аз чувствам, че не знам нищо, че съм никой, че нямам идентичност. Тогава излизам от проблемите си и гледам отгоре. Какъв е смисълът? Може би да помогна? Как да помогна и има ли такова нещо като помощ? Не е ли всичко мечешка услуга? Не е ли всеки направен да си носи сам кръста? И ако е така ме е страх, страх ме е толкова много, че аз живея в някаква паралелна вселена и всички са ме оставили да си решавам проблемите сам, че съм психично болен. В ума си виждам само страх и паника. На тая възраст хората имат деца или годеж, имат апартаменти0купени или наследени, теглят кредити и градят бъдеще. Не искам да осъждам ситуацията, но в момента трябва. Нашите ми се струва са хора, които трудно признават грешките си - баща ми казва(след 30 минути свада) - добре аз съм, аз съм най-виновният на този свят. С, което си изкупва всичката вина и вече няма за какво да се съжалява и да се променя... хайде пак така, до следващия път. А майка (даже и той) отхвърлят някакви неща, които са се случили в моето детсвто, които аз отсъждам като трявми за мене. Те казват, че такива неща не са се случвали. И аз вече не знам, кое на тоя свят е реално и се е случило и кое е сън.
Не ме разбирайте погрешно, всичко давам за наще, но в тоя момент наистина ми дават психически отклонения - или не са те, а моят ум? Има ли виновни и кой е за съд. В нашето общество винаги сме свикнали някой да бъде подсъдим, виновен или не - така решаваме проблеми.
Животът за мене вече няма смисъл, живея в бъдеще и минало, но не и тук и сега. Половината общество е в тик-ток, другата чете как да изнасяме цивилизацията на марс и прочее. До сега разлствах теми за психично болни, сексуални проблеми и тн в тоя сайт. И хората казват, бягай от там, това е токсична среда, те не са за тебе, за психично болни близки, как ще си с тях, на тях не може да се помогне, забрави ги, гледай себе си. Животът си е твой.
Чета ги тия глупости братче и откачам преобръща ми се всичко в мене и някак агресия ме избива, сякаш искам да унищожа всичко и всеки. Аз лош човек ли съм? Наистина ли искам да наранявам?
Защо искате да оставите близките си, или дори и непознати... хора, аз на мравката път и правя и много ме боли, когато виждам егоизъм и знам, че понякога и аз съм такъв или поне така излиза от ситуацията и направо се самоизяждам. Защо сме на тоя свят? Аз пандора ли отворих? Не съм имал връзка от 8 години, приятелите ми са разнородни и някак плитки, всички и всичко ми се струва плитко. Наистина ли сме тук и сега за да учим, работим, намерим "близък", направим деца и умрем? Това комфорт ли е или поддържаме социален статус? Само моят мозък ли го приема за някак плитко като човешки живот? Какво всищност изграждаме в нашето съществуване и поглеждайки еволюционно - колко точно сме се мръднали напред? Има ли напред или всичко е относително? Кое точно е правилно и морално в тоя живот и кой тегли чертата? Работата на хората да си помогат ли е или да има свръхпроизводство? Как може едни да умират от глад, други да умират от рак, защото са преяли? Как може хората да ми казват не гледай тях, за доброто и лошото. Просто гледай себе си. Ама аз съжителствам, аз живея в тая нереална-реалност, аз съм всичко и всеки. Всеки е мое отражение в определена ситуация, поставен под определени обстоятелства. Ако следващата стъпка в еволюцията е да станем Бог или просто енергия, да нямаме подребност от материално съществуване. Не знам, мамка му не знам.
С един християнин по-възрастен от мен е човека, обсъждаме помоща като такава и колко полезна е тя. Той твърди, че него не го е страх от смърта, той вярва във вечния живот. Само, че обсъждайки разни неща с него, намирам бели петна и колко плитък е и неговия ум. Добър човек е, помага, има пари, има семейство. Но вижда някаква всеобща идея, за мене която е сляпа. Замислям се, че може би Господ няма, няма я и тая чиста енергия, може би просто сме инкубатори на бактерии. Ба ли му майката кой ни е заебал тука на това кълбо(елипса)
Та той каза следното... аз помагам така и така на бедни семейства, та ако искаш и ти. Викам си на акъла е тва е то.. помощ му е майката да покажеш на някой, че те е грижа, че го обичаш, че го цениш. И обсъждахме ако имам някакви неща да даря( аз започнах да мисля за дрехи) и си викам(нямам никакви пари в момента, ама за каузата ще намерим) не да даря моите дрехи, защо да давам на милите деца носени дрехи.. каква е целта практическата на дрехата (топлина и закрила) и си викам ей сега ще ида до магазина и ще купя най- евтините, но сносни дрешки, за да има повече бройки и да помогнем на повече деца, няма да ги суетим. И после се замислих кой го прави тия дрехи... други бедни деца, на другия край на света. Аз не искам да я стимулирам тая индустрия, не искам да я играя тая игра. А целия живот е такъв, това е просто един пример от колко относително, безсмислено и обикновено е всичко. Хора, които вярват в бог, в добрината, в парите, егоизма, в любовта, образованието и тн и тн ми казват, че съм загубен, а те не виждат колко са слепи и загубени. Никой ли не вижда, че нашият мозък стараещ се да оцелее(защото го е страх от смърт и неизвестно) се опитва да ни бута в някакви ситуации, които са пристрастяващи за нашия ум и някак колкото и да не ти харесва нещо повториш ли го 3 пъти то става навик, фетиш, работа, смисъл и тн. Една лъжа казана 1000 пъти става истина.
Съжалявам, че съм толкова разпилян, ама мозъкът ми е мишмаш и ме боли толкова ме боли, за близки и далечни, за минали и бъдещи неща. сънувам бъдещето, живея в миналото (буквално, кой ще да вярва)почвам да чувам някакви гласове, и сякаш наистина съм отворил пандора. Много ми е интересно хората дето ще коментират тая моя изява сега. дават ли си сметка за всички тия баби дето седят по пейките и обсъждат безмислености, за всичките млади хора по клубовете, пък и тия дето учат наука? за какво ви е тя? за да ви експлоатират тия с парите? щото и на вас ви трябват спонсори... мамка му мозъкът ми е счупен. гледайки стари детски снимки, си мисля за момента, когато ще изгубя нашите... къде ще отидат те... къде ще остана аз. гледам и себе си като дете и искам да погаля детската си главичка, да се стисна силно и да не се пусна. да се защитя, да защитя тия невинни очички и добро сърчице от тоя нещастен илюзорен свят. искам да прегърна чистотата, искам да прегърна смисъла, искам да видя висшата идея и да съм готов да умра за нея. искам да ссе посветя, искам да убичам, искам да се смея, искам да съм нормален. искам да не искам, а да мога да променя!

-но нищо няма смисъл. богат или беден пак ще умра. сам или с някой, никой няма да ме спаси от края. къде ще отида и дали някой пак ще чуе за мен, не знам. дали любовта на живота ми няма да ме остави заради богатия ми и психически стабилен алфа съсед. дали. дали. дали. дали моето съществуване в личен план има някакво отражение върху цялото такова. дали изобщо сме тук за нещо и някой вижда ли го, или просто всички сме сграбчили нещо материално(било то семейство)
дали просто да не лежа докато умра. а къде ще отида. какво ако попадна в нещо като четвърто измерение. какво ако не чувам, не виждам не мога да говоря и съм сам. сам с мислите си доживот. сам. сам. САМ. САМ! какво ако вече е така. какво ако моят ум е болен. от самота е измислил да си прествавя някакви неща. какво ако е измислил как изглеждам аз. какво ако е измислил някаква реалност за да.... мой близък влезе в стаята и ме пръсна, изби ме на агресия. хората не ме разбират и това ме нервира старшно много. ставам биполярен или не съм сигурен какво. пасен ли съм по дяволите. аз просто искам да съжителствам с всички нормално и да сме добри, но само по себе си това е невъжможно и безсмисллено. аз съм болен. психически болен. всичко е една фантазия и живея в черна дупка. страх ме е от всичко, страх ме е от себе си. искам да се чувствам жив, обичан, полезен. аз съм нищо и винаги съм бил. наще също, какво са постигнали, нямат нищо завършено освен висшето в живота, всичко е започнат и недовършен проект. местен камък. нищо създадено. аз съм никой. аз съм призрак. и може би е по-добре. може би е по-добре светът да не вижда хора като мен. смърт?

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 4 години, 11 месеца hash: da7d4d139e

гласове: 1 2 3 4 5   (313149 гласа)

1.   Само луд пише такива логории! Не си губи живота за глупости, започни по смислени дейности!

 

...

преди: 4 години, 11 месеца hash: 9c28a9a0fd

гласове: 1 2 3 4 5   (258716 гласа)

2.   Ей, я малко мъжката! Трудно ти е-трудно ти е, разбирам, но не може така цял живот! Живей, най-вече за себе си, живей като за последно, дишай като за първи път и... намери смисъла в твоя живот. Защото знаеш ли? Не вярвам смисъла на живота ти е да се чувстваш така.

 

...

преди: 4 години, 11 месеца hash: c83b914d09

гласове: 1 2 3 4 5   (229372 гласа)

3.   Няма да хабя думи в този коментар, по-добре си сипи вода и си направи кафе преди да започнеш да четеш. Ще започна с това, че прочетох абсолютно цялата ти история, без да пропускам нито ред. Аз съм човек, който се интересува от много неща. Чета с разбиране, а не просто така. Казвам го, защото има известен риск да ми кажеш, че не те разбирам. Повярвай ми, разбирам кашата, в която плуваш и как си я забъркал, и колко се давиш. Знам! Животът е много сложно устроен, защото се състои от стотици аспекти. Ти не можеш да разбираш всичко, всяка проба да разбереш те обрича да се въртиш в лабиринти от (мрачни) мисли. За улеснение на психиката ти, раздели живота на 2 големи дяла, аз ги наричам земен и духовен. Ти можеш да ги кръстиш по друг начин, няма да ти се меся. Така, сега ще ги обясня поотделно и ще ти кажа каква ми е идеята, както и защо ми помогна. Да кажем, че земният живот включва всички физиологични нужди, както и битовизми. Тоест работата, дипломите, грамотите, парите, имотите, дрехите, храната, всеки един договор и така нататък. Тези неща са част от твоя земен път. Те са ти нужни, за да може тялото ти да функционира и да си жив, докато не умреш. Земният живот не е точно перфектен, защото си е консуматорство откъдето и да го погледнеш. Хората учат, за да имат добра работа, с която да изкарват високи заплати и да могат да си позволят къща, кола. Обаче го има и другия вариант- хората учат, за да са в по-голяма полза на обществото. Ти не можеш да си лекар и да спасяваш животи без да си завършил медицина. Колкото по-осъзнато взимаш решения, толкова по-добре за теб. Идеята не е просто да учиш нещо, просто да работиш нещо и просто да живееш някъде. Идеята е да правиш неща, които за теб имат смисъл и ще те карат да се чувстваш една идея по-полезен. Има нужда от хора за всичко. Някой трябва да ги проектира тези паркове и някой трябва да ги чисти. Някой трябва да построи онзи магазин и някой трябва да стои вътре на касата. Защо? Защото, каквото и да си мислим, ние сме се родили в материален свят и трябва да се примирим с правилата му. Всеки закон има вратичка, тук важи същото. Ти трябва да изкарваш пари, за да се храниш и да живееш, но щом е така, направи го по приятен за теб начин. И да, аз знам, че това пак е вид себичност, но каква ти е другата алтернатива? Има неща, които няма да ти се разминат, по-добре си ги подбери. Знай, че ако си продавач, то ти си човека дето улеснява нечие пазаруване и онзи, който с усмивка може да направи нечий ден по-приятен. Какъвто и да си, където и да си, каквото и да правиш, ти задължително си част от обществото, задължително си жител на планетата, задължително консумираш и всяко твое действие има последствие. Приеми го. Така стоят нещата. Колкото и да го мислиш, това е. Вторият аспект от живота, онзи духовният, се гради върху енергия и чувства. Приятелите и съпрузите не са просто хора, с които черпите един от друг. Това също, вярно е, но те са хора, на които им пука и те обичат. Изобщо, появява се едно същество пред теб и ти се изпълваш с любов. После тази любов я влагаш във всичко, което правиш и даваш по малко на всеки, с когото се срещаш. Това е най-близкото до магия, което съществува на тази Земя въобще! Това е любов, никой не може да ти я вземе и колкото повече даваш на света, толкова повече получаваш. Твоят проблем е, че ти се иска приятелите ти да не са толкова плиткоумни и не знам си какво. Няма филм, пич! Ще обичаш тези, които имаш до себе си, защото те стоят зад гърба ти и ти търпят всички глупости! Тъпи, грозни или материалисти, все тая! Това са твоите хора, те може и да не те разбират, но се опитват да те разберат и приемат факта, че ти се мислиш за повече от тях на моменти. Ще ги обичаш и уважаваш, защото ги имаш до себе си. И нещо повече, ако искаш да си цял, ще реагираш с любов дори на онези хора, които са невъзможни. Просто защото са хора. Не е нужно някой да е нещо особено, за да бъде обичан, подкрепен и да му се помогне. Нужно е само да е човек. Сега за онези съвети тип "напусни токсичната среда". Понякога е нужно. Понякога човек попада в ситуация, в която е малтретиран и тормозен. Тогава животът му се превръща в съществуване, душата ми се смалява, жизнената му енергия рязко намалява. Разболява се и тялото му, и ума му. Човек, който си тръгва продължава да обича и отново е склонен да помогне, но не и да си позволи да бъде използван в истинския смисъл. Ако чувстваш, че някой човек те "изпива", този човек просто не е твой човек. Защото оставайки в токсична среда, ти се превръщаш в сянка на себе си и спираш да си годен за каквото и да е било. Не се храниш добре, не изглеждаш добре, не правиш никого щастлив, не постигаш нищо, целият ти живот става едно "нищо". Истината е проста. Ако искаш да се грижиш за другите, първо трябва да си се погрижил за себе си. Иначе не става. Ето ти метафора- Човек със счупени ръце не може да носи човек със счупени крака. Така е и с любовта. Ако не си здрав, не можеш да я изградиш, да я храниш и да я раздаваш като топъл хляб. Защо ти ги казвам тия неща? Защото разбърканите ти мисли много приличан на моите разбъркани мисли отпреди няколко години. Различни хора сме и ще те излъжа, ако кажа, че знам точно как се чувстваш. Не знам как е при теб, но аз се чувствах сама и объркана. Имах нужда някой да ми бие 2 шамара, да ми сложи картите на масата и да ми изкрещи да живея. И ако не беше онзи ад тогава, днес нямаше да съм този човек, който чете дълга история и пише дълъг коментар за непознат, който откровено е в лабиринт. Не мога да ти посоча изхода, но мога да ти кажа аз от кой ъгъл погледнах нещата и колко по-добре се почувствах след това. Това е идеята на целият ми коментар, черпи от моя опит с пълни шепи, защото не мога да направя повече за теб. Естествено, не е урок по живота- ще го премислиш, ще го промениш, ще го пренощуваш. Приеми го за отправна точка, тръгни оттук и да видим какво ще създадеш ти като твоя лична философия. Никой няма да те затвори в лудница, спокойно. Ти трябва да си опасен за себе си или за околните, че да се окажеш в такава институция. Навън има хора с депресия и хора с биполярно разстройство, които живеят в обществото и контролират заболяванията си. Не е страшно да отидеш при психолог и да си излееш душата. Не е страшно да те пратят на психиатър, за да ти изпишат лекарства, които да влияят на отделянето на серотонин в мозъка ти. Това са неща от живота, ако чувстваш, че имаш нужда от помощ, потърси я при специалист. Каквото и да ти се случи, то не те определя завинаги. Тези твои черни мисли са само част от теб, само част от настоящето, но ти си много повече неща и в теб има много повече други мисли и чувства. Ще ти го кажа така- мен паническите атаки въобще не ме определяха. Аз съм много повече от просто момиче, което се задушаваше в автобуса. Ти си много повече от мъж, попаднал в нещо като екзистенциална криза. Не си мисли, че в кабинета всичко е бизнес. В кабинета заставаш срещу човек, който е посветил живота си да помага на другите да се вземат в ръце. Той изкарва пари с работата си, вярно е, но е избрал да работи точно това с цел. Колкото до откачените ти сънища, спокойно и аз ги имам откакто се помня. Пука ли ти? Ако живееш в матрица, това означава ли, че не трябва да се радваш, да обичаш и да даваш? Голяма работа, че сънуваш някакви моменти, дето още не са се случили, но ще се случат. Какво да направим? Случва се... аз това си го повтарям от дете, случва се. Прост факт. Какво да направя аз, че сънувам разни неща и какво да направиш ти за същото? Да вземем да се гръмнем ли? От време на време казвам по нещо на някого, когато знам, че трябва. Иначе тълкувам сънищата на почти всичките си познати, които ме молят по-често от нормалното. Така де- дишай! Не ти е нужно да знаеш всичко. Информацията, която ти е нужна ще дойде при теб по един или друг начин, просто вярвай. Няма значение защо точно ти сънуваш тези неща, факт е, че ги сънуваш. Приеми го за някакъв там дар, който е само малка част от теб и можеш да оползотвориш някак. И ако те е страх от смъртта, имай предвид, че ще изживееш целия си живот в страх. Смъртта е неизбежна, ще те сполети някога независимо дали те е страх, или не. Все едно да те е страх от въздуха, безсмислено. Има време да се живее, има време да се умре. Сега си на етапа, в който живееш. Когато дойде момент за последния ти дъх, ще знаеш какво има от другата страна и няма да е толкова страшно. Впрочем мозъкът е част от тялото, не от душата... душата няма мозък, като умреш нямаш мисли, имаш само чувства и енергия.

 

...

горе^

преди: 4 години, 11 месеца hash: 443fbebd29

гласове: 1 2 3 4 5   (205505 гласа)

4.   Не каза нищо за себе си. На колко си години? Трябва ти цели и стабилен човек до теб. Не изпускай момента, годините си минават. Колкото по-възрастен ставаш и не си започнал нещо с някой, после става все по-трудно. Изразяваш се добре, не мисля, че си психично болен. Но, ако ти се самоопределиш, като такъв, тежко ти и горко ти. Просто не си набивай тия филми в главата. Опитай се да промениш ситуацията около себе си. Човек само до като е жив може да промени нещо, след смърта нищо не можеш да промениш. Казва ти го човек, който се чуства горе-долу по същия начин. И аз съм изгубил надежда за живот. Имам един опит за самоубийство, но съм твърдо решен да живея и да се опитам да променя ситуацията около себе си.

 

...

преди: 4 години, 11 месеца hash: 961c21bdb2

гласове: 1 2 3 4 5   (0 гласа)

5.   Според мен опитай да заобичаш себе си и да не се идентифицираш с вашите. Не си психически болен, просто си много потиснат.

 

...